Харлан Коубън
Не казвай на никого (29)

28

Обух си черни дънки с талия горе-долу колкото обиколката на гума на камион. Трябваше здраво да ги стегна с колана. Черната риза ми висеше като палто. Костюмът се допълваше от черна бейзболна шапка с емблема, която не познавах, и същите черни очила, каквито носеше Брутъс.

Когато излязох от банята, Тайрис едва не се засмя.

— Гот изглеждаш, докторе. — После лицето му стана сериозно. И той побутна към мен няколко хванати с телбод листа. Взех ги. Най-отгоре пишеше „Завещание“. Въпросително го погледнах.

— За това исках да си поприказваме — каза той.

— За твоето завещание ли?

— Имам още две години в плана.

— Какъв план?

— Ако продължа да правя това още две години, ще събера достатъчно пари, за да измъкна Ти Джей оттук. Според мен имам шейсетина процента вероятност за успех.

— За какъв успех?

Очите му се впериха в моите.

— Ти знаеш.

Наистина знаех. Имаше предвид оцеляването си.

— Къде ще отидеш?

Тайрис ми подаде пощенска картичка. Слънце, синя вода и палми. Беше смачкана от старост.

— Във Флорида — замечтано отвърна той. — Бил съм там. Тихо е. Има басейни и добри училища. Никой няма да се чуди откъде съм взел парите, нали чаткаш к’во искам да кажа?

Върнах му картичката.

— Не разбирам какво общо имам аз.

— Това — Тайрис повдигна снимката — е планът, ако се изпълнят шейсетте процента. — А това — той посочи завещанието, — ако се изпълнят другите четирийсет.

Казах му, че все още не разбирам.

— Преди шест месеца отидох в центъра, нали чаткаш к’во искам да кажа? Взех си стабилен адвокат. Един-два часа с него ми струваха два бона. Казва се Джоуъл Маркъс. Ако умра, трябва да отидеш при него. Ти си изпълнителят на завещанието ми. Имам някои документи при адвоката. От тях ще разбереш къде са парите.

— Защо аз?

— Ти обичаш сина ми.

— Ами Латиша?

Той направи презрителна гримаса.

— Тя е женска, докторе. Още щом се гътна, ще започне да се озърта за нов хуй, нали чаткаш к’во искам да кажа? Сигурно пак ще надуе корема. Може да се върне към дрогата. — Тайрис се отпусна назад и скръсти ръце. — Нямам им вяра на женските, докторе. Трябва да го знаеш.

— Тя е майка на Ти Джей.

— Така е.

— И го обича.

— Да, знам. Обаче си е женска, нали чаткаш к’во искам да кажа? Ако й дадеш такива пари, ще ги профука за един ден. Затова съм създал попечителски фондове и такива глупости. И ти си изпълнител. Ако Латиша поиска пари за Ти Джей, ти ще трябва да одобряваш. Ти и оня, Джоуъл Маркъс.

Бях готов да възразя, че той е сексист и неандерталец, но моментът едва ли беше подходящ. Завъртях се на стола и го погледнах. Тайрис бе на около двадесет и пет години. Бях виждал мнозина като него. Винаги съм ги приемал като едно цяло, с лица, слети в тъмна маса от зло.

— Тайрис?

Той вдигна очи към мен.

— Замини веднага.

Тайрис се намръщи.

— Използвай парите, които имаш. Намери си работа във Флорида. Аз ще ти дам назаем повече, ако ти трябват. Но вземи семейството си и замини веднага.

Той поклати глава.

— Тайрис?

Той се изправи.

— Хайде, докторе, да вървим.

 

 

— Все още го търсим.

Ланс Файн беснееше и восъчното му лице почти се топеше. Димонте дъвчеше клечката си за зъби. Крински си водеше бележки. Стоун си вдигаше панталона.

Карлсън се разсейваше, наведен над факс, който току-що бяха получили в колата.

— Какво за стрелбата? — изсумтя прокурорът.

Униформеният полицай — агент Карлсън не си бе направил труд да научи името му — сви рамене.

— Никой не знае нищо. Смятат, че най-вероятно не са свързани.

— Не били свързани? — изкрещя Файн. — Що за некадърен идиот си ти, Бени? Те тичаха по улицата и викаха за някакъв бял тип.

— Е, да, ама сега никой не знае нищо.

— Притисни ги — нареди прокурорът. — Здраво ги притисни. Искам да кажа, как може човек като него да избяга, а?

— Ще го пипнем.

Стоун потупа Карлсън по рамото.

— Какво има, Ник?

Карлсън намръщено погледна разпечатката и продължи да мълчи. Той беше подреден човек, почти педант. Прекалено често си миеше ръцете. Преди да излезе от дома си, понякога десетина пъти заключваше и отключваше вратата. И сега напрегнато се взираше във факса, защото нещо просто не се връзваше.

— Ник?

Партньорът му се обърна към него.

— Пистолетът от сейфа на Сара Гуудхарт.

— Онзи, при който ни отведе ключът от трупа ли?

— Да.

— Какво по-точно? — попита Стоун.

Карлсън продължаваше да се мръщи.

— Има много празноти.

— Какви празноти?

— Първо, ние смятаме, че сейфът на Сара Гуудхарт е бил на Елизабет Бек, нали така?

— Да.

— Обаче през последните осем години някой редовно го е плащал. Елизабет Бек е мъртва. Мъртвите жени не плащат сметки.

— Може да е баща й. Според мен той не ни казва всичко.

Карлсън не беше съгласен.

— Ами подслушвателните устройства, които намерихме в дома на Бек?

— Не знам — сви рамене Стоун. — Може да го е подозирал и някой друг от управлението.

— Вече щяхме да чуем. А и докладът за пистолета, който открихме в сейфа. — Той посочи факса. — Видя ли какво ни пращат от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие?

— Не.

— Компютърната система не го е засякла, но пък това не е чудно, защото нямат данни отпреди осем години. — Компютърната система на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие се използваше за свързване на информация от стари престъпления с новооткрити оръжия. — Затова пък имаме нещо от Националния информационен център. Познай кой е последният регистриран собственик на пистолета.

Той подаде разпечатката на Стоун. Партньорът му плъзна поглед надолу и стигна до съответния ред.

— Стивън Бек?

— Бащата на Дейвид Бек.

— Той е починал, нали?

— Да.

Стоун му я върна обратно.

— Сигурно синът му е наследил оръжието.

— Тогава защо жена му го е пазила в сейф заедно с ония снимки?

Другият агент се замисли за миг.

— Може да се е страхувала, че ще я убие.

Карлсън пак свъси вежди.

— Пропускаме нещо.

— Виж, Ник, хайде да не усложняваме нещата. Заковали сме Бек за убийството на Скейс. Хайде просто да забравим за Елизабет Бек, става ли?

Партньорът му го погледна.

— Да я забравим ли?

Стоун се прокашля и разпери ръце.

— Хайде да си го признаем. Достатъчно е да заковем Бек за Скейс. Обаче жена му — господи, този случай е отпреди осем години. Имаме някои улики, да, но не стигат, за да му предявим обвинение. Вече е късно. Може би… — той драматично сви рамене, — може би е най-добре да не разлайваме кучетата.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Стоун се приближи към него и му даде знак да се наведе.

— Някои хора в Бюрото предпочитат да не изравяме оная история.

— Кои?

— Няма значение, Ник. Всички сме на една и съща страна, нали така? Ако установим, че Келъртън не е убил Елизабет Бек, това само ще отвори кутията на Пандора, нали? Адвокатът му сигурно ще поиска нов процес…

— Те изобщо не са го съдили за Елизабет Бек.

— Но му я приписахме. Това ще предизвика съмнение, нищо повече. Така ще стане по-чисто.

— Не искам да е по-чисто — отвърна Карлсън. — Искам истината.

— Всички я искаме, Ник. Но още повече искаме справедливост, нали? Бек ще получи доживотна присъда за Ребека Скейс. Келъртън ще остане в затвора. Така и трябва да е.

— Има празноти, Том.

— Постоянно го повтаряш, но аз не виждам такива. Ти пръв откри, че е най-вероятно Бек да е убил жена си.

— Точно така — отвърна Карлсън. — Жена си. Не Ребека Скейс.

— Не те разбирам.

— Убийството на Скейс не се връзва.

— Поднасяш ли ме? Случаят става още по-солиден. Скейс е знаела нещо. Ние започнахме да стягаме обръча. Бек е трябвало да й запуши устата.

Карлсън отново се намръщи.

— Какво? — продължи Стоун. — Да не смяташ, че вчера Бек случайно е отишъл в студиото й, точно след като го притиснахме?

— Не.

— Тогава какво, Ник? Не разбираш ли? Убийството на Скейс е съвсем логично.

— Малко прекалено логично.

— А, не започвай с тия глупости.

— Ще ти задам един въпрос, Том. Мислиш ли, че убийството на Елизабет Бек е планирано и извършено професионално?

— Категорично.

— Точно така. Доктор Бек е убил всички свидетели. Избавил се е от труповете. Ако не бяха дъждовете и оная мечка, ние нямаше да научим нищо. И нека си го признаем. Въпреки това не разполагаме с достатъчно доказателства, за да повдигнем обвинение, а още по-малко да го осъдим.

— И?

— Тогава защо Бек изведнъж изглупява? Той знае, че сме по петите му. Знае, че асистентът на Скейс ще потвърди, че в деня преди убийството го е видял в студиото. Тогава защо проявява глупостта да остави пистолета в гаража си? Защо проявява глупостта да изхвърли ръкавиците в собственото си кошче за боклук?

— По-спокойно — каза Стоун. — Този път е бързал. Предишния път е имал много време за подготовка.

— Прочете ли доклада за наблюдението? — Карлсън му подаде документа. — Сутринта Бек е ходил при патолога. Защо?

— Не знам. Може да е искал да разбере дали в доклада за аутопсията има нещо уличаващо.

Карлсън свъси вежди. Ръцете го сърбяха. Искаше му се да се измие.

— Пропускаме нещо, Том.

— Не виждам какво, но хей, така или иначе, трябва да го арестуваме. Тогава ще видим кое как, нали?

Стоун се запъти към Файн. Карлсън се замисли за посещението на Бек при патоанатома. Той извади мобифона си, избърса го с носната си кърпичка и набра номера.

— Свържете ме с патоанатома на окръг Съсекс.