Харлан Коубън
Не казвай на никого (19)

18

— Нищо не става — каза Ерик У. — Бек постоянно се опитва да влезе, но получава едно и също съобщение за грешка.

Лари Гандъл тъкмо се канеше да зададе изясняващ въпрос, когато чу асансьора. Той си погледна часовника. Ребека Скейс идваше точно навреме.

Кореецът се извърна от компютъра и отправи на Лари поглед, който щеше да накара друг човек да отстъпи назад. Гандъл извади пистолета си — този път деветмилиметров. За всеки случай. У се намръщи. Той застана до вратата и изключи осветлението.

Зачакаха на тъмно.

След двадесет секунди асансьорът спря на техния етаж.

Ребека Скейс вече рядко се сещаше за Елизабет и Бек. В края на краищата, бяха минали осем години. Ала събитията от тази сутрин събудиха някои отдавна заспали чувства. Съмнения.

За „автомобилната злополука“.

След осем години Бек най-после я беше попитал за това.

Навремето Ребека бе готова да му разкаже всичко. Но той не отговори на обажданията й. И когато арестуваха серийния убиец, тя реши, че няма смисъл да рови в миналото. Това само щеше да го нарани.

Ала съмненията, че синините на Елизабет от „автомобилната злополука“ имат връзка с убийството й, продължаваха да я измъчват, макар да й се струваха нелогични. Нещо повече, питаше се дали ако беше настояла, ако наистина беше настояла да научи истината за онази „злополука“, щеше да спаси приятелката си.

С времето обаче тези мисли избледняха. В края на краищата, Елизабет беше нейна приятелка, а колкото и да са били близки, човек преодолява смъртта на приятелите си. Преди три години в живота й влезе Гари Ламонт и всичко се промени. Да, Ребека Скейс, фотографката бохемка от Гринидж Вилидж, се влюби в уолстрийтски брокер, който мислеше само за пари. Ожениха се и се преместиха в модерен небостъргач в северната част на Уест Сайд.

Животът бе странно нещо.

Ребека се качи в товарния асансьор и спусна плъзгащата се врата. Осветлението беше изключено, нещо нормално в тази сграда. Асансьорът потегли нагоре и бръмченето му отекна сред каменните стени. Понякога нощем чуваше цвиленето на конете, но сега мълчаха. Миришеше на сено и нещо по-гадно.

Обичаше да идва тук нощем. Самотата и нощните градски звуци й навяваха усещане за „артистичност“.

Мислите й се върнаха към разговора с Гари от предишната вечер. Той искаше да напуснат Ню Йорк и да си намерят просторна къща на Лонг Айлънд, в Сандс Пойнт, където беше израснал. Идеята да се премести в предградията я ужасяваше. Освен че обичаше града, тя знаеше, че по този начин ще изневери на бохемските си корени. И щеше да стане като майка си и баба си.

Асансьорът спря. Тя вдигна вратата и излезе в коридора. Тук цареше пълен мрак. Ребека отметна косата си назад и я завърза на опашка. Опита се да види колко е часът. Почти девет. В сградата вече нямаше никого. Поне нямаше хора.

Подметките й тракаха по студения цимент. Бе й трудно да го приеме, именно защото беше бохемка и всичко останало, но колкото повече мислеше, толкова повече осъзнаваше, че всъщност иска деца и градът е отвратително място за тях. Децата имаха нужда от заден двор, люлки, чист въздух и…

В момента, в който завъртя ключа в ключалката и отвори вратата на студиото си, Ребека Скейс взе решение — решение, което несъмнено щеше да изпълни с възторг мъжа й Гари. Тя влезе вътре и включи лампата.

И тогава видя странния азиатец.

За миг той просто я гледаше. Ребека стоеше като хипнотизирана. После азиатецът отстъпи настрани, почти зад нея, и заби юмрук в кръста й.

Все едно, че ковашки чук удари бъбрека й.

Тя се свлече на колене. Мъжът я хвана за шията с палец, и показалец. И я стисна. Пред очите й проблеснаха звезди. Той заби пръстите на свободната си ръка под гръдния й кош. Когато достигна черния й дроб, очите й се изцъклиха. Болката беше невъобразима. Тя се опита да извика, но от гърлото й се изтръгна само задавен стон.

От отсрещния край на стаята се разнесе мъжки глас, който разцепи мъглата в главата й.

— Къде е Елизабет? — попита той.