Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tell No One, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)
Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Харлан Коубън. Не казвай на никого

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

ISBN: 978-954-585-225-1


В памет на моята племенница

Габи Коубън

1997–2000

Нашата мила малка Myszka[1]

— Ами когато сме мъртви и ни няма, пак ли ще ме обичаш, обичта наистина ли продължава? — попита Малчо.

Голямата го притискаше към себе си и двамата гледаха луната и ярките звезди.

— Виж звездите, виж как сияят, някои от тях са умрели много отдавна. И въпреки това светят в нощното небе, защото, разбираш ли, и обичта като звездната светлина никога не умира…

Деби Лиори, „Въпреки всичко“

Трябваше да доловим някакъв мрачен шепот във въздуха. Или може би да ни прониже студ до мозъка на костите. Каквото и да е. Небесна песен, която да чуем само ние с Елизабет. Необяснимо напрежение. Предчувствие. В живота се случват нещастия, които почти очакваме — например с моите родители — и после настъпват други тежки мигове, моменти на ненадейно насилие, променящи всичко. Животът ми се дели на две части. Преди трагедията. И сега. И помежду им няма нищо общо.

По пътя Елизабет мълчеше, но това не беше необичайно. Още от съвсем млада тя понякога изпадаше в такива непредвидими меланхолични настроения. Потъваше в дълбок размисъл или страх, никога не знаех в какво точно. Което отчасти представляваше загадка, струва ми се, но тогава за пръв път усетих пропастта помежду ни. Или връзката ни бе продължила прекалено дълго. Чудех се дали ще преживее истината. Или пък премълчаните лъжи.

Климатикът в колата бръмчеше на максимум. Лепкаво горещ ден. Класически август. Пресякохме Делауеър Уотър Кап по Милфорд Бридж и добродушният събирач на магистрални такси ни приветства в Пенсилвания. Петнадесет километра по-късно забелязах каменния знак с надпис „Езеро Чармейн — частна собственост“. Завих по черния път.

Гумите вдигаха облаци прах. Елизабет изключи касетофона. С периферното си зрение забелязах, че ме наблюдава. Запитах се какво вижда и сърцето ми се разтуптя. Два елена пасяха отляво. Те се заковаха на място, погледнаха ни, разбраха, че не им мислим злото, и продължиха да пасат. Скоро езерото се появи пред нас. Слънцето беше в предсмъртна агония и обагряше небето в оранжево-лилаво. Върхарите на дърветата сякаш горяха.

— Не мога да повярвам, че все още го правим — казах аз. — Ти започна.

— Да, когато бях на дванайсет.

Елизабет се усмихна. Не се усмихваше често, но когато го правеше, о, усмивката й стигаше до самото ми сърце.

— Романтично е — настоя тя.

— Глупаво е.

— Обичам романтиката.

— Обичаш глупостите.

— Чукаш се винаги, когато го правим.

— Да речем, че съм романтичен — отвърнах аз.

Елизабет се засмя и ме хвана за ръка.

— Хайде, стъмва се.

Езерото Чармейн. Дядо ми измислил това име, което страшно вбесило баба ми. Тя искала да го кръсти на нея, Берта. Езерото Берта. Дядо не искал и да чуе. Две точки за него.

Преди петдесетина години край езерото Чармейн имало летен лагер за богати деца. Собственикът хвърлил топа и дядо купил целия район на безценица. Поправил къщата на директора и съборил повечето сгради на брега. Но по-навътре в гората, където вече никой не ходел, оставил хижите да гният. Двамата със сестра ми Линда често търсехме там стари съкровища, играехме на криеница и се предизвиквахме един друг да търсим Торбалан, който със сигурност ни наблюдаваше и дебнеше. Елизабет рядко идваше с нас. Тя обичаше всички неща да са по местата си. Криеницата я плашеше.

Когато слязохме от колата, чух призраците. Много призраци, които се съревноваваха за моето внимание. Езерото беше неподвижно като затаен дъх, но се кълна, че все още можех да чуя радостния вой на татко, докато скачаше от кея с притиснати към гърдите колене и почти безумна усмивка, опръсквайки ме с вода. Татко обичаше да скача близо до майка ми, която се печеше на слънце. Мама му се караше, ала той не можеше да сподави смеха си.

Запремигвах с клепачи и пропъдих призраците. Но си спомнях как смехът, воят и пляскането във водата отекват над нашето неподвижно езеро и се запитах дали ехото им може някога напълно да заглъхне, дали някъде в гората веселите викове на баща ми все още тихо отекват сред дърветата. Глупава мисъл.

Спомените, нали разбирате, са мъчителни. Особено хубавите.

— Добре ли си, Бек? — попита ме Елизабет.

Обърнах се към нея.

— Нали ще се чукам?

— Перверзник.

Тя закрачи по пътеката — високо вдигнала глава, с изправен гръб. За миг я проследих с поглед. Спомнях си първия път, когато бях видял тази походка. Тогава бях седемгодишен и карах колело — онова с банановата седалка и ваденката на Батман — по Гуудхарт Роуд. Пътят беше стръмен и лъкатушен — идеален за опитен велосипедист. Спусках се по склона без ръце и се чувствах страхотно. Вятърът развяваше косата ми и караше очите ми да сълзят. Забелязах движещия се бус пред старата къща на семейство Ръскинс, завих и — първият удар — там беше моята Елизабет, крачеща с онзи титанов гръб, абсолютно спокойна още навремето, едва седемгодишна, с плетена гривна и много лунички.

След две седмици се срещнахме в класа на госпожица Соубъл и оттогава — само не се хилете — помежду ни се породи душевна близост. Възрастните намираха връзката ни и за чудесна, и за нездрава — нашето неразделно приятелство първо се превърна в детска обич, а после в пубертетско увлечение и хормонална гимназиална любов. Всички ни чакаха да се надраснем един друг. Дори ние. Бяхме умни деца, особено Елизабет, отлични студенти, рационални въпреки ирационалната любов. Разбирахме шансовете.

Но сега бяхме тук, двадесет и пет годишни, женени от седем месеца, отново на мястото, където на дванадесет за пръв път истински се бяхме целунали.

Да ти призлее, знам.

Провирахме се през храсталаците в отвратителната жега. Във въздуха висеше лепкав мирис на бор. От високата трева се вдигаха комари и всякакви други насекоми. Дърветата хвърляха дълги сенки, които човек можеше да тълкува както си иска — все едно да се чудиш на какво приличат облаците или да решаваш тест на Роршах[2].

Отклонихме се от пътеката и навлязохме в още по-големи гъсталаци. Водеше Елизабет. Аз я следвах на две крачки, нещо почти символично, като се замисля. Винаги съм смятал, че нищо не може да ни раздели (миналото ни определено го доказваше, нали?), но сега повече от всякога усещах, че угризенията я отдалечават от мен.

Моите угризения.

Елизабет стигна до голямата, почти фалическа скала. Отдясно беше нашето дърво. В кората бяха издълбани нашите инициали:

„ЕП

+

ДБ“

Да, естествено, бяха вписани в сърце. Отдолу имаше дванадесет резки, които обозначаваха годишнините от онази първа целувка. Тъкмо се канех да пусна забележка за това, че сме отвратително сантиментални, когато видях лицето на Елизабет, изчезналите или потъмнели лунички, наклона на брадичката, дългата изящна шия, твърдите зелени очи, тъмната коса, сплетена като дебело въже на тила. Едва не й казах веднага, но нещо ме спря.

— Обичам те — прошепнах аз.

— Вече си на път да се чукаш.

— Охо.

— И аз те обичам.

— Добре, добре — престорих се на ядосан, — и ти ще се чукаш.

Тя се усмихна, но ми се стори, че долавям в изражението й колебливост. Прегърнах я. Когато Елизабет беше на дванадесет и най-после събрахме смелост да се целунем, тя възхитително ухаеше на чиста коса и ягодови бонбони. Новото усещане ме погълна, разбира се, възбудата, търсенето. Днес имаше дъх на люляк и канела. Целувката бликна като топла светлина от самото ми сърце. Когато езиците ни се докоснаха, отново усетих тръпка. Задъхана, Елизабет се откъсна от ръцете ми.

После ми подаде ножа и аз издълбах тринадесетата резка в кората на дървото. Тринадесет. Сега си мисля, че това е било предзнаменование.

 

 

Когато се върнахме при езерото, вече бе тъмно. Бледата луна се очертаваше на черния фон. Тази вечер цареше пълна тишина, дори нямаше щурци. С Елизабет бързо се съблякохме. Погледнах я на лунната светлина и усетих, че в гърлото ми засяда буца. Тя първа скочи във водата и почти не вдигна вълни. Тромаво я последвах. Езерото беше изненадващо топло. Елизабет плуваше с чисти, равномерни движения и пореше водата така, сякаш пред себе си имаше пътека. Аз приплясквах след нея. Звуците, които издавахме, се носеха по повърхността като хвърлени камъчета. Тя се плъзна в ръцете ми. Кожата й беше топла и влажна. Обожавах я. Притиснахме се един към друг. Гърдите й бяха плътно опрени в моите. Усещах сърцето й, чувах дишането й. Живи звуци. Целувахме се. Ръката ми проследи изящната заобленост на гърба й.

Когато свършихме, когато всичко отново ми се струваше наред, аз се отпуснах на единия надуваем дюшек. Разкрачих се и потопих ходила във водата.

Елизабет се намръщи.

— Какво, да не заспиваш?

— Даже ще захъркам.

— Какъв мъж!

Пъхнах ръце под главата си и се отпуснах. Пред луната мина облак и превърна синята нощ в нещо бледо и сиво. Въздухът беше неподвижен. Чух, че Елизабет излиза от водата и се качва на кея. Очите ми се опитваха да се приспособят. Едва различавах голия й силует. С една дума, тя беше поразителна. Видях я да се навежда, за да изцеди косата си. После изви гръб и отметна глава назад.

Дюшекът ми бавно се отдалечаваше от брега. Опитах се да премисля онова, което ми се бе случило, но изобщо не можех да го разбера. Дюшекът продължаваше да плава. Изгубих от поглед Елизабет. Докато тя потъваше в мрака, взех решение — щях да й кажа. Щях да й кажа всичко.

Кимнах и затворих очи. Изпитвах пълно облекчение. Заслушах се в тихото плискане на водата.

После чух отваряне на автомобилна врата. Надигнах се и седнах на дюшека.

— Елизабет?

Пълна тишина, освен собственото ми дишане.

Отново потърсих силуета й. Трудно се различаваше, ала за миг го видях. Или поне така ми се стори. Вече не съм сигурен дали изобщо има значение. Така или иначе, Елизабет стоеше абсолютно неподвижно и като че ли ме гледаше.

Може да съм преметнал — всъщност не съм сигурен и в това, но когато погледнах, нея я нямаше.

Сърцето ми се качи в гърлото.

— Елизабет!

Никакъв отговор. Паникьосах се. Изтърколих се от дюшека и заплувах към кея. Но ударите на ръцете ми бяха шумни, влудяващо шумни. Не чувах какво става. Спрях.

— Елизабет!

Дълго нямаше нито звук. Облакът все още скриваше луната. Може да беше влязла в колата. Може да бе взела нещо от колата. Отворих уста, за да извикам името й.

И тогава чух нейния вик.

Отпуснах глава и заплувах, заплувах с всички сили, ръцете ми замахваха, краката ми бясно ритаха. Но все още бях далеч от кея. Опитах се да погледна в движение, но бе прекалено тъмно.

Чух шум от влачене.

Виждах кея пред себе си. Пет-шест метра, не повече. Заплувах още по-бързо. Дробовете ме боляха. Глътнах малко вода, протегнах ръце и на сляпо заопипвах в мрака. И я открих. Стълбата. Хванах се и се изтеглих навън. Кеят бе мокър от Елизабет. Погледнах към хижата. Твърде тъмно. Не видях нищо.

— Елизабет!

Нещо като бейзболна бухалка ме удари в слънчевия сплит. Очите ми изхвърчаха от орбитите. Превих се надве. Не можех да дишам. Втори удар и този път се свлякох на колене. Чух главата ми да изпращява, сякаш някой беше забил гвоздей в слепоочието ми. Вече напълно дезориентиран, вдигнах ръце и се опитах да защитя главата си. Следващият удар, последният, ме улучи право в лицето.

Паднах назад в езерото. Очите ми се затвориха. Чух Елизабет пак да вика — моето име — но когато потънах във водата, всичко около мен утихна.

Бележки

[1] Мече (пол.). — Б.пр.

[2] Диагностичен тест, носещ името на създателя си, швейцарския психиатър Херман Роршах (1884–1922). — Б.пр.