Харлан Коубън
Не казвай на никого (15)

14

Какво друго беше крила от мен Елизабет? Докато пътувах по Десето авеню към „Куик енд Парк“, отново се опитах да приема онези снимки просто като документ за нараняванията й от автомобилната злополука. Навремето тя ми представи случая съвсем нехайно. Просто някакъв агресивен шофьор, така каза. Нищо сериозно. Когато я попитах за подробности, тя избегна въпросите ми.

Сега знаех, че ме е лъгала.

Бих могъл да ви кажа, че Елизабет никога не ме е лъгала, но в светлината на това разкритие аргументът ми няма да ви убеди. Обаче не знаех да ме е лъгала друг път. Предполагам, че и двамата сме имали тайни един от друг.

Когато стигнах в „Куик енд Парк“, забелязах нещо странно — или по-точно, един странен човек. На ъгъла стоеше мъж със светлокафяв шлифер.

Наблюдаваше ме.

И ми изглеждаше познат. Не че го познавах, но ми се струваше, че съм го виждал. Дори същата сутрин. Къде? Припомних си как съм прекарал утрото и се сетих — когато в осем бях спрял да изпия едно кафе. Мъжът със светлокафявия шлифер бе там. На паркинга на „Старбъкс“.

Сигурен ли бях?

Не, разбира се. Извърнах се и бързо се запътих към кабинката на служителя. Той — на ризата му имаше табелка с надпис „Карло“ — гледаше телевизия и ядеше сандвич. Докато ми обърне внимание, мина половин минута. После бавно изтупа трохите с ръце, взе билета ми и го подпечата. Платих му и той ми подаде ключа.

Мъжът със светлокафявия шлифер все още бе там.

Докато се връщах към колата си, полагах всички усилия да не гледам към него. Качих се, запалих и когато излязох на Десето авеню, проверих в огледалото.

Непознатият зяпаше в друга посока. Продължих да го наблюдавам, докато завих към Уестсайдската магистрала. Той не се обърна към мен. Параноик. Вече започвах да се побърквам.

И все пак защо Елизабет ме беше излъгала?

Замислих се, но не ми хрумна нищо.

Оставаха още три часа до съобщението на „Улицата на прилепите“. Три часа. Господи, трябваше да се разсея с нещо. Прекаленото мислене за онова, което ме очаква в отсрещния край на кибер връзката, щеше да ми докара язва.

Знаех какво трябва да направя. Просто се опитвах да отложа неизбежното.

Когато се прибрах вкъщи, дядо седеше на обичайния си стол. Сам. Телевизорът не работеше. Сестрата си приказваше по телефона на руски. Нямаше да се задържи на работа. Трябваше да се обадя в агенцията да я сменят.

В ъгълчетата на дядовите уста бяха полепнали парченца яйце, затова извадих носната си кърпичка и внимателно го избърсах. Погледите ни се срещнаха, но неговият се отправи към нещо далеч зад мен. Спомних си как всички ходехме на езерото. Дядо изпълняваше любимата си сценка, демонстрираща бързо отслабване. Обръщаше се в профил, прегърбваше се, излъчваше напред шкембе и извикваше: „Преди!“. После гълташе корема си и съобщаваше: „След!“. Правеше го страхотно. Татко започваше да се залива от смях. Баща ми имаше най-невероятния, най-заразен смях на света. И моят беше такъв. Смехът умря заедно с него. Никога повече не можех да се смея така. Струваше ми се неприлично.

Сестрата ме чу, побърза да затвори телефона и влетя в стаята с широка усмивка. Не й отговорих.

Погледнах вратата на мазето. Все още отлагах неизбежното.

— Останете при него — казах аз.

Тя наведе глава и седна.

В средата на мазето имаше маса за тенис, някога зелена, сега съвсем избеляла. Раздраната мрежа приличаше на барикадите след атаката на френската войска. Отгоре й бяха натрупани кашони, по много от които пълзеше мухъл. В ъгъла бяха подредени други със стари дрехи. Не на Елизабет. Шона и Линда бяха занесли нейните в някоя благотворителна фондация. Но в част от кашоните имаше стари вещи. Нейни вещи. Не можех да ги изхвърля, не можех и да ги раздам. Не съм сигурен защо. Ние опаковаме някои неща и ги прибираме най-отзад в килера, като не очакваме да ги видим повече — ала не можем да ги изхвърлим. Като мечтите, струва ми се.

Не знаех къде съм го сложил, но беше някъде там. Започнах да ровя из старите снимки, като отново извръщах очи. Имах опит в това, макар че с времето снимките ми причиняваха все по-малко болка. Когато виждах нас двамата с Елизабет на някоя позеленяваща полароидна фотография, все едно гледах непознати.

Мразех да правя това.

Зарових се по-дълбоко в кашона. Пръстите ми напипаха нещо меко и извадих училищната й тенислента. С тъжна усмивка си спомних загорелите й крака и плитката, която подскачаше на гърба й, щом се хвърлеше към топката. На корта лицето й изразяваше чиста съсредоточеност. Ето как побеждаваше Елизабет. Имаше прилични удари и доста добър сервиз, но онова, което я поставяше над съучениците й, беше нейната концентрация.

Внимателно оставих лентата и продължих да ровя. Открих каквото търсех на дъното.

Бележникът й.

След отвличането го бяха поискали от полицията. Или поне така ми казаха. Ребека се отби и им помогна да го намерят. Реших, че търсят в него улики — също както щях да направя и аз — но когато се появи трупът с жигосаната буква „К“, навярно се бяха отказали.

Замислих се колко фино бяха приписали всичко на Келъртън и ми хрумна друга идея. Изтичах по стълбището при компютъра и влязох онлайн. Намерих уебсайта на Нюйоркското отделение на затворите. Там имаше тонове информация, включително името и телефонния номер, които ми трябваха.

Излязох и се обадих в затвора „Бригс“.

Там беше Келъртън.

Когато се включи записът, въведох нужния код и ме свързаха. На третото иззвъняване чух мъжки глас.

— Заместник-директор Браун.

Казах му, че искам да посетя Елрой Келъртън.

— А кой сте вие? — попита той.

— Доктор Дейвид Бек. Жена ми Елизабет Бек е една от неговите жертви.

— Разбирам. — Браун се поколеба. — Може ли да попитам за целта на посещението ви?

— Не.

Последва мълчание.

— Имам право да го посетя, ако той е съгласен да се видим — настоях аз.

— Да, разбира се, но искането ви е извънредно необичайно.

— Въпреки това.

— Обичайната процедура е да помолите адвоката си да подаде…

— Не е задължително — прекъснах го аз. Бях научил в един уебсайт за правата на жертвите, че мога сам да подам молба. Ако Келъртън се съгласеше да се срещнем, бяха длъжни да ме пуснат. — Просто искам да поговоря с него. Утре имате свиждане, нали?

— Да.

— Тогава, ако Келъртън е съгласен, ще дойда. Има ли някакъв проблем?

— Не, господине. Ако той е съгласен, няма проблем.

Благодарих му и затворих. Пристъпвах към действие. Чувствах се адски добре.

Бележникът лежеше на бюрото до мен. Пак го избягвах, защото колкото и мъчителна да е една снимка или запис, почеркът бе някак по-личен. Емоционалните главни букви на Елизабет, решителните хоризонтални чертички, прекалено многото завъртулки между буквите, наклонът надясно…

Преглеждах го в продължение на час. Елизабет беше много подробна. Не съкращаваше почти нищо. Учудих се, че толкова добре съм познавал жена си. Всичко ми бе ясно, нямаше никакви изненади. Всъщност имаше само една среща, която не ми говореше нищо.

Три седмици преди смъртта си Елизабет беше вписала две букви: „ПФ“.

И телефонен номер без областен код.

Като имах предвид колко е конкретна иначе, това ми се стори малко обезпокояващо. Нямах представа какъв е кодът. Разговорът бе проведен преди осем години. Оттогава областните кодове се бяха променили няколко пъти.

Опитах с 201. Нищо. Опитах с 973. Отговори ми възрастна госпожа. Казах й, че е спечелила безплатен абонамент за „Ню Йорк Поуст“. Тя ми даде името си. Инициалите не съвпадаха. Опитах с 212, което беше в града. И тук улучих десетката.

— Адвокат Питър Фланъри — почти с прозявка съобщи женски глас.

— Може ли да говоря с господин Фланъри?

— В съда е.

Едва ли можеше да говори по-отегчено. От отсрещния край на връзката се чуваше силен шум.

— Бих искал да си уговоря среща с него.

— Във връзка с обявата ли се обаждате?

— Каква обява?

— Увреждане ли сте получили?

— Да — отвърнах аз. — Но не съм видял никаква обява. Един мой приятел ми го препоръча. Става дума за лекарска небрежност. Постъпих със счупена ръка и сега не мога да я движа. Изгубих си работата. Изпитвам постоянна болка.

Тя ми определи среща за другия следобед.

Затворих и се намръщих. Каква връзка можеше да има Елизабет с вероятен преследвач на линейки като Фланъри?

Телефонният звън ме накара да подскоча. Вдигнах слушалката още преди да е престанал да звъни.

— Ало.

Беше Шона.

— Къде си? — попита тя.

— Вкъщи.

— Трябва веднага да дойдеш тук.