Харлан Коубън
Не казвай на никого (39)

38

Събудих се, надигнах глава и едва не нададох вик. Мускулите ми бяха схванати и ме боляха, наред с части на тялото, за чието съществуване дори не подозирах. Опитах се да смъкна крака от леглото. Много лоша идея. Бавно. Тази сутрин това бе рефренът.

Най-много ме боляха краката, което ми напомняше, че въпреки маратона от предишния ден, съм в отчайващо кофти форма. Опитах да се претърколя настрани. Меките точки, към които се беше насочил азиатецът, все едно бяха разкъсани шевове. Тялото ми копнееше за два перкодана, ала знаех, че те ще ми замотаят главата, а точно в момента не можех да си го позволя.

Погледнах си часовника. Шест сутринта. Трябваше да се обадя на Хестър. Тя вдигна на първото иззвъняване.

— Успяхме — каза адвокатката. — Свободен си.

Не изпитах особено голямо облекчение.

— Какво ще правим? — попита тя.

Ужасен въпрос.

— Не съм сигурен.

— Чакай малко. — В далечината чух друг глас. — Шона иска да говори с теб.

Последва шумолене, докато си предаваха слушалката.

— Трябва да поговорим — каза Шона.

Въпреки че никога не си бе падала по излишните любезности и тънкости, гласът й звучеше необичайно напрегнат и може би дори уплашен, колкото и да ми беше трудно да си го представя. Сърцето ми се разтуптя.

— Какво има?

— Не е за телефон.

— Мога да дойда у вас след час.

— Не съм казала на Линда за… хм, нали знаеш.

— Може би е време — отвърнах аз.

— Да, добре. — После с изненадваща нежност прибави: — Обичам те, Бек.

— И аз те обичам.

Добрах се до душа полупълзешком, като се опирах на мебелите. Изхабих цялата топла вода. Това пооблекчи болките, но не много.

Тайрис ми намери лилав анцуг от колекцията на Ал Шарптън. Едва не го помолих за голям златен медальон.

— Къде отиваш? — попита той.

— Първо у сестра ми.

— А после?

— В болницата, предполагам.

Тайрис поклати глава.

— Какво?

— Имаш си работа с кофти типове, докторе.

— Да, вече се досетих.

— Брус Ли няма да те остави така.

Замислих се. Имаше право. Дори да исках, не можех просто да се прибера вкъщи и да чакам Елизабет отново да се свърже с мен. На първо място, достатъчно бях бездействал — пасивната реакция вече отпадаше от дневния ред на Бек. Но хората в буса нямаше да забравят случая и да ме оставят на мира.

— Аз ще ти пазя гърба, докторе. Заедно с Брутъс. Докато всичко свърши.

Канех се да отвърна нещо смело от рода на „не мога да го искам от теб“ или „ти си имаш свой живот“, ала когато се замислих, ми се стори, че така ще е по-добре, отколкото да продават дрога. Тайрис искаше да ми помогне, може би дори изпитваше потребност да ми помогне, и нека си го призная, аз се нуждаех от него. Можех да го предупредя за опасността, но той по-добре от мен разбираше тези неща. Затова накрая просто кимнах.

Дона му се обади по-рано, отколкото очакваше.

— Успяхме да го проверим — каза тя.

— Как?

— Чувал ли си за ИБИС?

— Да. — Знаеше, че съкращението означава Интегрирана балистична идентификационна система, нова компютърна програма на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие за съхраняване на информация за куршуми и гилзи. Част от новия проект на Бюрото „Примирие“. — Дори вече нямаме нужда от истинския куршум — продължи Дона. — Просто трябва да ни пратят сканирано изображение. Ние го дигитализираме и го сравняваме директно на екрана.

— И?

— Ти беше прав, Ник. Засякохме го.

Карлсън прекъсна връзката и набра друг номер. Когато мъжът от отсрещния край вдигна, той попита:

— Къде е доктор Бек?