Харлан Коубън
Не казвай на никого (2)

1

Осем години по-късно

Друго момиче се готвеше да разбие сърцето ми. Имаше кафяви очи, къдрава коса и широка усмивка. Освен това носеше шини, беше на четиринадесет и…

— Бременна ли си? — попитах аз.

— Да, доктор Бек.

Успях да не затворя очи. Не за пръв път виждах бременна тийнейджърка. Дори не за пръв път днес. Бях педиатър в тази болница във Вашингтон Хайс, откакто преди пет години свърших стажа си. Ние обслужваме бедното население като общи лекари — включително гинекология, вътрешни болести и разбира се — педиатрия. Много хора смятат, че това ме прави добър самарянин. Не е така. Обичам си професията. Не обичам особено много да я практикувам в предградия с майки, които играят футбол, с бащи с маникюр и… е, с хора като мен.

— Какво мислиш да правиш? — попитах аз.

— Ние с Теръл сме много щастливи, доктор Бек.

— На колко години е Теръл?

— На шестнайсет.

Тя ме погледна, щастлива и усмихната. Пак успях да не затворя очи. Винаги се изненадвам, абсолютно винаги, че повечето такива бременности не са случайни. Тези хлапета искат да имат деца. Никой не може да го проумее. Те приказват за контрол на раждаемостта и въздържаност и всичко това е чудесно, но всъщност техните страхотни приятели имат бебета и получават всевъзможно внимание — тогава, ей, Теръл, защо не и ние?

— Той ме обича — каза ми четиринадесетгодишната.

— Съобщи ли на майка си?

— Още не. — Тя неловко се размърда и почти придоби вида на своите четиринадесет години. — Надявах се вие да сте с мен.

Кимнах.

— Естествено.

Научил съм се да не съдя никого. Изслушвам. Съчувствам. Като стажант четях лекции. Гледах отвисоко и дарявах пациентите си с познанието за самоубийственото им поведение. Но веднъж — беше студен манхатънски следобед — едно отегчено седемнадесетгодишно момиче, бременно за трети път от трети баща, ме погледна и ми каза неоспоримата истина: „Вие не знаете какъв е животът ми“.

Това ми запуши устата. Затова сега изслушвам. Престанах да се правя на милостивия бял мъж и станах по-добър лекар. Ще окажа на тази четиринадесетгодишна и нейното бебе най-добрите възможни грижи. Няма да я предупредя, че нейният Теръл ще я напусне, че просто съсипва бъдещето си и ако е като повечето мои пациентки, до двадесетата си година ще забременее поне още два пъти.

Ако мисли много за това, човек ще се побърка.

Поговорихме малко — или поне тя говореше, а аз я слушах. Стаята за прегледи, която ми служеше и за кабинет, бе голяма колкото затворническа килия (не че го знам от личен опит), боядисана в кабинетнозелено, като тоалетна в начално училище. На вратата висеше схема за тестване на зрението. На едната стена имаше избелели лепенки от филми на Дигай, на другата се мъдреше гигантски плакат с хранителна пирамида. Моята четиринадесетгодишна пациентка седеше на стола за прегледи с ролка лигнин, която сменяме за всяко дете. Кой знае защо размотаването на хартията ми приличаше на увиване на сандвич в кулинарен магазин.

Радиаторът излъчваше непоносима топлина, абсолютно необходима на място, където често се събличат деца. Носех обичайното си педиатрично одеяние — дънки, маратонки, риза и светла вратовръзка с емблема на „Спасете децата“^[1] от 1994 г. Без бяла престилка. Мисля, че тя плаши децата.

Моята четиринадесетгодишна — да, не можех да не обръщам внимание за възрастта й — беше много добро момиче. Странното е, че всички те са такива. Насочих я към гинеколог, когото харесвах. После разговарях с майка й. Нищо ново и изненадващо. Както казах, правя го почти ежедневно. На сбогуване се прегърнахме. Над рамото й размених поглед с майка й. Всеки ден около двадесет и пет майки водят децата си при мен — в края на седмицата мога да преброя омъжените на пръстите на едната си ръка.

Както казах, не съдя никого. Но наблюдавам.

След като си тръгнаха, започнах да попълвам картона на момичето. Прелистих няколко страници назад. Лекувах го още от стажант. Това означаваше, че е било при мен още от осемгодишно. Погледнах схемата на растежа му. Спомнях си го като осемгодишно. Не се беше променило много. Накрая затворих очи и ги разтърках.

От унеса ме изтръгна викът на Хоумър Симпсън:

— Пощата! Пощата пристигна! Оооо!

Вдигнах клепачи и се обърнах към монитора. Това бе Хоумър Симпсън от „Семейство Симпсън“. Някой беше сменил компютърното съобщение „Имате поща“ с този аудиофайл на Хоумър. Хареса ми. Много ми хареса.

Тъкмо се канех да си проверя пощата, когато ме спря писукането на интеркома. Беше Уанда, една от секретарките.

— Имате, хм, имате, хм… Шона е на телефона.

Разбирах смущението й. Благодарих й и натиснах мигащия бутон.

— Здравей, милинка.

— Тук съм.

После затвори мобифона си. Изправих се и тръгнах по коридора, докато Шона идваше от улицата. Тя обикновено влизаше така, като че ли стаята я е обидила. Беше модел на облекло голям размер, една от малкото, известни само със собствено име. Шона. Като Шер и Фабио. Метър осемдесет и пет, осемдесет и пет килограма. Както може да се очаква, привличаше вниманието и всички в чакалнята обърнаха глави към нея.

Шона не си направи труда да погледне към регистратурата и момичето не се опита да я спре. Тя отвори вратата и ме поздрави с думите:

— Обяд. Веднага.

— Казах ти. Няма да съм свободен.

— Облечи си нещо. Студено е.

— Виж, добре съм. Пък и годишнината е чак утре.

— Ти черпиш.

Поколебах се и тя разбра, че ме е убедила.

— Хайде, Бек, ще се позабавляваме. Като в колежа. Спомняш ли си как ходехме да рутим гаджета заедно?

— Никога не съм ходил да рутя гаджета.

— А, да бе, аз ги рутех. Вземи си шлифера.

На връщане към кабинета една от майките широко ми се усмихна и ме отведе настрани.

— На живо е още по-хубава — прошепна ми тя.

— Аха.

— Вие с нея да не сте… — Майката направи знак с ръце.

— Не, тя вече е обвързана — отвърнах аз.

— Наистина ли? С кого?

— Със сестра ми.

 

 

Обядвахме в един мръсен китайски ресторант със сервитьор китаец, който знаеше само испански. Безукорно облечената в син костюм с бездънно деколте Шона се намръщи.

— Свинско „му шу“ в мексиканска палачинка?

— Прояви малко авантюризъм.

Запознахме се през първия ден в колежа. Някой в отдел „Студенти“ беше направил гаф, обърквайки името й с Шон, така че двамата се оказахме в една стая. Канехме се да съобщим за допуснатата грешка, но се заговорихме. Тя ме черпи бира. Хареса ми. След няколко часа решихме да останем заедно, защото истинските ни съквартиранти можеха да се окажат говнари.

Завършил съм колежа Амхърст, реномирано малко учебно заведение в Западен Масачузетс. Не ми е известно на света да има по-традиционно от него. Елизабет, отличничката на випуска, избра Йейл. Можехме да постъпим в един колеж, обаче обсъдихме въпроса и решихме, че това ще е отлично изпитание за връзката ни. Пак постъпвахме като зрели хора. Резултатът ли? Безумно си липсвахме един на друг. Раздялата задълбочи чувствата ни и даде на любовта ни ново измерение.

Да ти призлее, знам.

— Довечера ще можеш ли да гледаш Марк? — между хапките попита Шона.

Марк беше моят петгодишен племенник. В последния курс Шона започна да излиза с голямата ми сестра Линда. Преди седем години двете официално свързаха живота си. Марк бе вторичен продукт на, хм, тяхната любов, с малко помощ от изкуственото осеменяване. Линда го роди и Шона го осинови. Тъй като си падаха старомодни, те искаха за сина им да има мъжко присъствие в семейството. Оттук и моята роля.

В сравнение с примерите, които виждам в болницата, това е направо „Ози и Хариет“^[2].

— Няма проблем — отвърнах аз. — И без това искам да гледам новия филм на Дисни.

— Върхът е — каза Шона. — Най-добрият след „Покахонтас“.

— Радвам се. Е, как я карате с Линда?

— Вече не издържам. Откакто лесбийките са на мода, социалният ни календар е препълнен. Почти копнея за дните, в които се криехме по килерите.

Поръчах си бира. Сигурно не биваше, но от една нямаше да ми стане нищо.

И Шона си поръча.

— Значи скъса с оная, как й беше името? — рече тя.

— Бренди.

— Да. Между другото, хубаво име. Случайно сестра й да се казва Уиски?

— Излизали сме само два пъти.

— Добре, щото беше мършава вещица. Освен това съм ти намерила чудесна партия.

— Не, благодаря — отсякох аз.

— Има тяло трепач.

— Недей да ме сватосваш, Шона. Моля те.

— Защо?

— Спомняш ли си предишния път?

— С Касандра.

— Да.

— Да не би да й имаше нещо?

— Е, не, ама беше лесбийка.

— Божичко, Бек, какъв си фанатик!

Мобифонът й иззвъня. Шона се отпусна назад и отговори, но очите й не се откъсваха от лицето ми. Тя размени няколко думи, после затвори телефона.

— Трябва да вървя.

Вдигнах ръка за сметката.

— Утре вечер си при нас — заяви Шона.

Престорено ахнах.

— Може би лесбийките имат планове?

— Аз не. Сестра ти. Отива на големия прием на „Брандън Скоуп“.

— Ти няма ли да отидеш с нея?

— Не.

— Защо?

— Не искаме да оставяме Марк две вечери подред. Линда трябва да отиде. Сега тя ръководи фондацията. Аз обаче ще си взема една вечер почивка. Та ела утре, става ли? Ще поръчам вечеря и ще гледаме видео с Марк.

На другия ден беше годишнината. Ако Елизабет бе жива, щяхме да издълбаем двадесет и първата резка на онова дърво. Колкото и странно да звучи, нямаше да ми е особено тежко. Толкова старателно се приготвям за годишнините, празниците и рождените дни на Елизабет, че обикновено нямам проблем. Тежки са „делниците“. Когато прехвърлям каналите с дистанционното и попадна на някой класически епизод от „Шоуто на Мери Тайлър Мур“ или бар „Наздраве“. Когато обикалям някоя книжарница и видя нова книга от Алис Хофман или Ан Тайлър. Когато слушам О’Джейс, Фор Тоне или Нина Симоне. Обикновените неща.

— Майката на Елизабет ме покани — казах аз.

— А, Бек… — Тя понечи да възрази, но се сдържа. — Ами след това?

— Естествено.

Шона ме хвана за ръка.

— Пак изчезваш, Бек.

Не отговорих.

— Обичам те, нали знаеш. Искам да кажа, ако имаше поне мъничко сексапил, сигурно щях да се влюбя в теб, вместо в сестра ти.

— Поласкан съм — отвърнах аз. — Наистина.

— Не се затваряй в себе си. Бъди откровен с мен.

— Разбира се — обещах аз. Но не мога.

 

 

Едва не изтрих имейла.

Получавам толкова много рекламна поща и празни съобщения, че съм станал доста ловък с бутона за триене. Първо чета адреса на подателя. Ако е някой познат или от болницата, добре. Ако не, ентусиазирано натискам бутона за триене.

Седнах на бюрото си и прегледах следобедния график. Пълен до пръсване, нищо ново. Завъртях се на стола и се приготвих да натисна бутона за триене. Само един имейл. Онзи, който по-рано накара Хоумър да извика. Погледът ми приковаха първите две букви на темата.

По дяволите.

Прозорецът беше форматиран така, че можех да видя само тези две букви и адреса на подателя. Не познавах този адрес. Цял куп цифри@comparama.com.

Присвих очи и натиснах десния бутон за смъкване. Четях темата буква по буква. С всяко кликване пулсът ми все повече се ускоряваше. Дишането ми се учестяваше. Натисках бутона и чаках.

Когато свърших, когато видях всички букви, препрочетох темата и усетих остра болка в сърцето.

 

 

— Доктор Бек?

От гърлото ми не излизаше звук.

— Доктор Бек?

— Един момент, Уанда.

Тя се поколеба. Чувах я по интеркома. После затвори. Продължавах да се взирам в екрана.

„За: [email protected]

От: [email protected]

Тема: ЕП+ДБ/////////////////////“

Двадесет и една резки. Вече четири пъти ги бях преброил.

Това беше жестока, отвратителна шега. Знаех го. Ръцете ми се свиха в юмруци. Зачудих се кое скапано копеле е изпратило имейла. С електронната поща бе лесно да останеш анонимен — най-доброто убежище за технострахливеца. Въпросът обаче беше, че малцина знаеха за дървото и нашата годишнина. Медиите изобщо не научиха за това. Шона знаеше, разбира се. И Линда. Елизабет може да бе казала на родителите и чичо си. Но иначе…

И кой от тях го беше пратил?

Исках да прочета съобщението, разбира се, но нещо ме спираше. Честно казано, мисля за Елизабет повече, отколкото показвам — не че заблуждавам някого, но никога не говоря за нея и за случилото се. Хората смятат, че съм смел, че се опитвам да щадя приятелите си, че избягвам хорското съжаление или някаква подобна глупост. Не е така. Когато говоря за Елизабет, сърцето ми се къса. Спомням си последния й вик. Спомням си всички останали без отговор въпроси. Спомням си безбройните „може би“ (малко неща, уверявам ви, действат толкова опустошително, колкото простото „може би“). Спомням си угризенията, ирационалната мисъл, че един по-силен, по-добър мъж навярно щеше да я спаси.

Казват, че било нужно много време, за да осмислиш една трагедия. Човек се вцепенявал. Не можел адекватно да приеме мрачната действителност. Пак ви казвам, това не е вярно. Поне за мен. Разбирах какво означава, че са открили трупа на Елизабет. Разбирах, че никога повече няма да я видя, че няма да имаме деца, че няма заедно да остареем. Разбирах, че това е окончателно и няма да има помилване.

Разплаках се. Разридах се отчаяно. Плаках така почти цяла седмица. Плаках по време на погребението. Не позволявах на никого да ме докосне, дори на Шона и Линда. Спях сам в леглото ни, заровил глава във възглавницата на Елизабет в опит да доловя аромата й. Рових в гардеробите й и притисках дрехите й към лицето си. Нищо не ме утешаваше. Беше странно и мъчително. Това бе нейният аромат, част от нея, и въпреки всичко продължавах да го правя.

Добронамерени приятели — често най-ужасните — ми говореха обичайните клишета и затова се чувствам в правото си да ви предупредя — просто изразете искрените си съболезнования. Не ми казвайте, че съм млад. Не ми казвайте, че съм щял да се почувствам по-добре. Не ми казвайте, че съм имал щастието да позная такава любов. Всички тези баналности ме вбесяваха. Ще ви прозвучи злобно, но те ме караха да зяпам идиота и да се питам защо още диша, докато моята Елизабет гние под земята.

Постоянно слушах онези глупости, че било по-добре да си „обичал и изгубил“. Фалш. Повярвайте ми, не е по-добре. Все едно да ми покажете рая и после да го изгорите. Отчасти беше така. Егоистичната част. Ала повече ме измъчваше мисълта, че Елизабет е лишена и от това. Не мога да изброя колко пъти виждам или правя нещо и си мисля, че на Елизабет щеше да й хареса. И раната пак се разлютява.

Хората се чудят дали съжалявам за нещо. Отговорът е: само за едно. Съжалявам, че е имало мигове, които съм изгубил, без да правя Елизабет щастлива.

— Доктор Бек?

— Още малко — помолих аз.

Поставих ръка върху мишката и насочих курсора към иконката „Прочети“. Кликнах:

„За: [email protected]

От: [email protected]

Тема: ЕП+ДБ /////////////////////“

„Кликни тази хипервръзка, време за целувки, годишнина.“

В гърдите ми растеше оловна топка.

Време за целувки?

Това трябваше да е шега. Не си падам по загадките. Не си падам и по чакането.

Пак хванах мишката и насочих стрелката към хипервръзката. Кликнах я и чух първобитният модем да надава механичния си брачен зов. В болницата имаме стара система. Минава цяла вечност, докато отвориш браузъра. Чаках и си мислех: „Време за целувки, откъде знаят за времето за целувки?“.

Браузърът се отвори. Грешка.

Намръщих се. Кой беше пратил това съобщение? Опитах повторно. Отново грешка. Връзката бе прекъсната.

Кой знаеше за времето за целувки?

Никога не съм казвал на никого. С Елизабет не сме го обсъждали много, сигурно защото не беше нещо важно. Бяхме адски старомодни, затова просто си мълчахме по такива въпроси. Всъщност ни бе срам, но когато преди двадесет и една години за пръв път се целунахме, аз погледнах часа. Просто ей така. Отдръпнах се назад, сведох очи към своя касио и казах: „Шест и петнайсет“. И Елизабет отговори: „Време за целувки“.

Препрочетох съобщението. Вече започвах да се ядосвам. Това минаваше всякакви граници. Едно е да пратиш жесток имейл, но…

„Време за целувки.“

Е, времето за целувки беше утре в 18:15. Нямах голям избор. Трябваше да чакам дотогава.

Така да е.

За всеки случай записах имейла на дискета. Отворих опциите за принтиране и натиснах „Принтирай всичко“. Не разбирам много от компютри, но знам, че понякога можеш да проследиш произхода на едно съобщение по всички онези идиотии накрая. Чух принтера да се включва. Отново погледнах темата. За пореден път преброих чертите. Все още двадесет и една.

Пак се замислих за дървото и онази първа целувка и в моя задушаващо тесен кабинет започнах да усещам уханието на ягодови бонбони.