Харлан Коубън
Не казвай на никого (16)

15

Агент Карлсън погледна Хойт Паркър право в очите.

— Както знаете, наскоро открихме два трупа край езерото Чармейн.

Хойт кимна.

Иззвъня мобилен телефон. Стоун успя да се надигне, извини се и отиде в кухнята. Хойт отново се обърна към Карлсън и зачака.

— Известно ни е официалното заключение за смъртта на дъщеря ви — продължи агентът. — Двамата със съпруга й Дейвид Бек отишли на езерото, за да отбележат своя годишнина. Плували в мрака. Келъртън ги причакал. Нападнал доктор Бек и отвлякъл дъщеря ви. Край на историята.

— Но вие не вярвате, така ли?

— Не, Хойт — нали мога да ви наричам Хойт?

Възрастният полицай кимна.

— Не, Хойт, не вярваме.

— И какво се е случило според вас?

— Мисля, че Дейвид Бек е убил дъщеря ви и е прехвърлил вината на оня сериен убиец.

Ветеран с двадесет и осем годишна служба в Нюйоркското полицейско управление, Хойт можеше да овладее лицето си, но въпреки това се отпусна назад, сякаш думите бяха удари по брадичката му.

— Слушам ви.

— Добре, да започнем от самото начало. Бек води дъщеря ви на уединено езеро, нали така?

— Да.

— Били ли сте там?

— Много пъти.

— О?

— Ние бяхме приятели. Двамата с Ким бяхме близки с родителите на Дейвид. Често им гостувахме.

— Тогава знаете, че е много уединено.

— Така е.

— Черен път, знак, който можете да видите само ако специално го търсите. Никакви признаци за живот.

— Какво искате да кажете?

— Каква е вероятността Келъртън да завие по оня път?

Хойт разпери ръце.

— Каква е вероятността човек да срещне сериен убиец?

— Вярно, добре, но в други случаи има някаква логика. Келъртън е отвличал хора от улицата, с автомобила на жертвата, дори е влизал по къщите. Но помислете. Той вижда черния път и кой знае защо решава да потърси жертва там? Не твърдя, че не е възможно, но е извънредно малко вероятно.

— Продължавайте.

— Сигурен съм, ще признаете, че във възприетата версия има много логически пропуски.

— Във всички следствия има логически пропуски.

— Добре, така е, но нека опитаме друга теория. Да речем, че доктор Бек е искал да убие дъщеря ви.

— Защо?

— Заради застраховката от двеста хиляди долара.

— Той няма нужда от пари.

— Всеки има нужда от пари, Хойт. Знаете го.

— Не го вярвам.

— Вижте, все още работим по този въпрос. Не са ни известни всички мотиви. Но нека продължим с версията, съгласен ли сте?

Хойт безразлично сви рамене.

— Имаме доказателства, че доктор Бек я е биел.

— Какви доказателства? Имате няколко снимки. Тя е казала на жена ми, че е претърпяла автомобилна злополука.

— Стига, Хойт. — Карлсън посочи с ръка фотографиите. — Вижте изражението на лицето на дъщеря си. Това прилича ли на лице на жена, претърпяла автомобилна злополука?

Не, помисли си Хойт. Не приличаше.

— Откъде взехте тези снимки?

— След малко ще стигна и до това, но нека се върнем към моята версия. Да речем, че доктор Бек е биел дъщеря ви и го е очаквало голямо наследство.

— Много предположения.

— Така е, но все пак ме изслушайте. Помислете за официалната версия и всички празноти в нея. Сега я сравнете с моята. Доктор Бек води дъщеря ви на уединено място, където знае, че няма да има свидетели. Наема двама убийци да я отвлекат. Той знае за Келъртън. Пише го във всички вестници. Пък и брат ви е работил по случая. Не го ли е обсъждал с вас или Бек?

Хойт не отговори веднага.

— Продължавайте.

— Двамата убийци са отвлекли и убили дъщеря ви. Естествено, първият заподозрян ще е съпругът — в такива случаи винаги е така, нали? Но наемните убийци жигосват на челото й буквата „К“. И вината автоматично се прехвърля на Келъртън.

— Но Бек беше нападнат. Получи истинско увреждане.

— Естествено, но и двамата знаем, че това не изключва неговото участие. Как иначе ще се оправдае, ако му няма нищо? „Здрасти, някой отвлече жена ми, но аз съм си гот.“ Как ли не! Докато един удар по главата придава правдоподобност на показанията му.

— Беше сериозно пострадал.

— Той е имал работа с убийци, Хойт. Сигурно не са си преценили силата. Освен това разказва някаква странна история как чудодейно изпълзял от водата и се обадил в полицията. Дадох на няколко лекари медицинския картон на Бек. Според тях неговият разказ противоречал на медицинската логика. С оглед на нараняванията му бил направо невероятен.

Хойт се замисли. Самият той често се бе чудил как Бек е оцелял и е повикал помощ.

— Какво друго?

— Има убедителни доказателства, че двамата убийци, а не Келъртън, са пребили зет ви.

— Какви доказателства?

— При труповете открихме бейзболна бухалка с кръв по нея. Пълният ДНК-анализ ще отнеме известно време, но предварителните резултати предполагат, че кръвта е на Бек.

Агент Стоун се дотътри в стаята и тежко седна на стола.

— Продължавайте — повтори Хойт.

— Останалото е съвсем очевидно. Наемните убийци са свършили работата. Убиват дъщеря ви и приписват убийството на Келъртън. После се връщат за остатъка от парите си — или може да са решили да изнудят доктор Бек за още пари. Не знам. Така или иначе, той трябва да се избави от тях. Уговаря си среща в уединената гора край езерото. Двамата сигурно са мислили, че си имат работа със страхлив лекар, а може и той да ги е сварил неподготвени. И в двата случая Бек ги застрелва и заравя труповете заедно с бейзболната бухалка и всички други улики. Идеалното престъпление. Нищо не го свързва с убийството. Трябва да го приемем. Ако не бяхме извадили страхотен късмет, изобщо нямаше да открием труповете.

Хойт поклати глава.

— Предположения.

— Има още.

— Например?

Карлсън погледна колегата си. Стоун посочи към мобилния си телефон.

— Току-що получих странно съобщение от затвора „Бригс“. Изглежда, че днес вашият зет се е обадил там и е поискал да се срещне с Келъртън.

Хойт видимо се смая.

— Защо му е да се среща с него, по дяволите?

— Вие ни кажете — отвърна Стоун. — Но имайте предвид, че Бек знае, че го следим. Съвсем ненадейно изпитва непреодолимо желание да види човека, на когото е прехвърлил вината за убийството на дъщеря ви.

— Страхотно съвпадение — прибави Карлсън.

— Смятате, че се мъчи да прикрие следите си, така ли?

— Имате ли по-добро обяснение?

Хойт се отпусна назад и се опита да осмисли нещата.

— Пропуснахте нещо.

— Какво?

Той посочи снимките на масата.

— Откъде ги имате?

— В известен смисъл — отвърна Карлсън, — от дъщеря ви.

Хойт пребледня.

— По-конкретно от нейния псевдоним. Някоя си Сара Гуудхарт. Второто име на дъщеря ви и името на вашата улица.

— Не разбирам.

— На местопрестъплението — каза Карлсън. — Един от двамата наемни убийци, Мелвин Бартола, имаше ключе в обувката си. — Агентът му протегна ключето. Хойт го взе и го погледна така, сякаш съдържаше някакъв мистичен отговор. — Виждате ли надписа ЮСБ на обратната страна?

Хойт кимна.

— Това значи Юнайтед Сентръл Банк. С доста усилия успяхме да проследим ключето до клона им на Бродуей хиляда седемстотин седемдесет и две. С него се отваря сейф номер сто седемдесет и четири, регистриран на името на Сара Гуудхарт. Получихме заповед за обиск за него.

Хойт вдигна поглед.

— Снимките вътре ли бяха?

Карлсън и Стоун се спогледаха. Вече бяха решили да не му казват всичко за сейфа — докато не получат резултатите от всички тестове и не са абсолютно сигурни — но сега кимнаха.

— Помислете, Хойт. Дъщеря ви е скрила тези снимки в сейф. Причините са очевидни. Какво още ви трябва? Разпитахме доктор Бек. Той призна, че не знае нищо за снимките. Никога не ги бил виждал. Защо дъщеря ви ще ги крие от него?

— Значи сте разговаряли с Бек?

— Да.

— Какво друго ви каза?

— Не много, защото поиска адвокат. — Карлсън изчака малко. После се наведе напред. — И не само, че поиска адвокат, но повика Хестър Кримстийн. Това прилича ли ви на постъпка на невинен човек?

Хойт се вкопчи в страничните облегалки на стола в опит да се овладее.

— Не можете да докажете хипотезата си.

— Засега не, наистина. Но вече знаем. Понякога това е половин победа.

— И какво ще правите?

— Можем да направим само едно — усмихна се Карлсън. — Да го притискаме, докато нещо не поддаде.

 

 

Лари Гандъл се замисли за събитията от деня и промърмори:

— Кофти.

Първо, ФБР прибира Бек и го разпитва.

Второ, Бек се обажда на фотографка на име Ребека Скейс. Интересува се от стара автомобилна злополука, която претърпяла жена му. После отива при нея в студиото.

Трето, Бек се обажда в затвора „Бригс“ и казва, че искал да се срещне с Елрой Келъртън.

Четвърто, Бек се обажда в офиса на Питър Фланъри.

Всичко това го озадачаваше. И не беше на добро.

Ерик У затвори слушалката.

— Това няма да ти хареса — каза кореецът.

— Кое?

— Според нашия източник във ФБР, те подозирали Бек в убийството на жена му.

Гандъл едва не падна.

— Разказвай.

— Източникът ни не знае нищо повече. По някакъв начин са свързали двата трупа край езерото с Бек.

Много озадачаващо.

— Дай пак да видя ония имейли — каза Гандъл.

Ерик У му ги подаде. Лари се замисли кой може да ги е пратил и неприятното усещане отново започна да го пари под лъжичката. Опита се да подреди мозайката. Винаги се бе чудил как Бек е оцелял след онази нощ. Сега се питаше нещо друго.

Дали не е оцелял още някой.

— Колко е часът?

— Шест и половина — отвърна кореецът.

— Бек още не е ли проверил онзи адрес с прилепа?

— Улицата на прилепите. Не, не е.

— Нещо ново за Ребека Скейс?

— Само онова, което вече знаем. Близка приятелка на Елизабет Паркър. Преди Паркър да се омъжи за Бек, двете са живели заедно под наем. Проверих старите телефонни сметки. Бек не й се е обаждал от години.

— Тогава защо я търси сега?

У сви рамене.

— Госпожа Скейс трябва да знае нещо.

Грифин Скоуп бе съвсем ясен. Научи каквото можеш, после го погреби.

И използвай У.

— Трябва да си поговорим с нея — каза Гандъл.