Харлан Коубън
Не казвай на никого (17)

16

Шона ме чакаше на първия етаж на небостъргача на Парк Авеню 462 в Манхатън.

— Ела — без предисловия каза тя. — Искам да ти покажа нещо.

Погледнах си часовника. До съобщението на „Улицата на прилепите“ оставаха по-малко от два часа. Качихме се в асансьора. Шона натисна бутона за двадесет и третия етаж. Лампичките на етажите запремигваха, прозвуча броячът за слепи.

— Хестър ме накара да се замисля — каза тя.

— За какво?

— Каза, че федералните били отчаяни. Били готови на всичко, за да те пипнат.

— И?

Асансьорът спря.

— Почакай и ще видиш.

Вратите се отвориха на разделения на кутийки етаж. Съвременната нюйоркска норма. Повдигнете покрива и отгоре ще ви е много трудно да установите разликата между този етаж и миши лабиринт. Отдолу беше същото, като се замисли човек.

Шона закрачи между безбройните платнени прегради. Следвах я по петите. По средата на пътя тя се завъртя наляво, после надясно и накрая пак наляво.

— Може би трябва да пускам трохички — казах аз.

— Браво — безизразно ме похвали тя.

— Благодаря, цяла седмица съм тук.

Шона не се засмя.

— Какво е това място?

— Компания на име ДигКом. Агенцията понякога работи с тях.

— И с какво се занимава?

— Ще видиш.

Направихме последен завой и влязохме в тясна кутийка, заета от млад мъж с продълговата глава и тънки пръсти на концертиращ пианист.

— Това е Фаръл Линч. Фаръл, това е Дейвид Бек.

Стиснах дланта му за миг.

— Здрасти — поздрави ме Фаръл.

Кимнах.

— Добре — каза Шона. — Включи го.

Фаръл Линч завъртя стола си към компютъра. Двамата с Шона, гледахме над раменете му. Той започна да пише на клавиатурата с онези свои тънки пръсти.

— Готово.

— Пусни го.

Фаръл натисна един от клавишите. Екранът почерня, после се появи Хъмфри Богарт. Носеше борсалино и шлифер. Веднага познах сцената. Мъглата, самолетът в дъното. Финалът на „Казабланка“.

Погледнах Шона.

— Чакай — заповяда тя.

Обективът гледаше към Богарт. Той казваше на Ингрид Бергман, че тя трябва да се качи на самолета с Ласло и че проблемите на трима души нямат никакво значение в този свят. После, когато обективът се насочи към Ингрид Бергман…

… това не беше Ингрид Бергман.

Запремигвах. Там, под онази прословута шапка, окъпана в сивата светлина, бе Шона.

— Не мога да дойда с теб, Рик — драматично заяви компютърната Шона, — защото съм лудо влюбена в Ава Гарднър.

Обърнах се към нея. Очите ми зададоха въпроса. Тя кимна. Въпреки това го изрекох.

— Смяташ… — Заекнах. — Смяташ, че съм бил заблуден с фотомонтаж, така ли?

Отговори ми Фаръл.

— Дигитална фотография — поправи ме той. — Много по-лесно се манипулира. — Той се завъртя към мен. — Виждате ли, компютърните образи не са филм. Всъщност са само пиксели във файлове. Нещо като текстовия документ. Нали знаете колко е лесно да промените някоя дума в текстов файл? Да промените съдържанието, шрифта или разстоянието между редовете?

Кимнах.

— Е, за човек дори с елементарни познания по дигитална фотография е също толкова лесно да манипулира движещи се компютърни образи. Те не са снимки, нито филми или записи. Компютърното видео е просто комбинация от пиксели. Всеки може да ги манипулира — режете, залепвате и после пускате програма за съчетаване.

Отново погледнах Шона.

— Но на видеото тя изглеждаше по-стара — настоях аз. — Променена.

— Фаръл? — каза Шона.

Той натисна друг клавиш. Боги се върна. Когато този път обективът се насочи към Ингрид Бергман, Шона имаше вид на седемдесетгодишна.

— Състаряващ софтуер — поясни младежът. — Обикновено се използва за състаряване на изчезнали деца, но във всеки софтуерен магазин продават домашни варианти. Мога също да променя всяка част от образа на Шона — прическата, цвета на очите, големината на носа й. Мога да удебеля или изтъня устните й, да й сложа татуировка, каквото искате.

— Благодаря, Фаръл — каза Шона.

Тя го стрелна с поглед, който щеше да разбере и слепец.

— Извинете ме — каза той и се изнесе.

Не можех да мисля.

— Спомних си за едни снимки, които направих миналия месец — започна Шона. — Едната излезе страхотно — спонсорът я хареса — само че обецата ми беше паднала. Донесохме снимката тук. Фаръл ми върна обецата с няколко натискания на клавишите.

Поклатих глава.

— Помисли, Бек. Федералните смятат, че си убил Елизабет, но не са в състояние да го докажат. Хестър ми обясни, че са отчаяни. Замислих се — може би се опитват да ти въздействат психически. Какъв по-добър начин от това да ги пратят онези имейли?

— Но времето за целувки…

— Какво?

— Откъде знаят за това?

— Аз знам. Линда също. Басирам се, че и Ребека знае, сигурно дори родителите на Елизабет. Може да са научили.

Усетих, че в очите ми напират сълзи. Опитах се да овладея гласа си и успях да изхриптя:

— Значи е измама?

— Не знам, Бек. Наистина не знам. Но трябва да разсъждаваме рационално. Ако Елизабет е жива, къде е била осем години? Защо точно сега е избрала да се върне от гроба — точно когато ФБР те заподозира в убийството й? А и наистина ли вярваш, че е жива? Знам, че ти се иска. По дяволите, и на мен ми се иска. Но хайде да се опитаме да погледнем рационално на въпроса. Като се замислиш, кое ти се струва по-логично?

Олюлях се назад и се проснах на стола. Сърцето ми се късаше. Усещах как надеждите ми се топят.

Измама. Наистина ли беше само измама?