Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tell No One, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Харлан Коубън. Не казвай на никого

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

ISBN: 978-954-585-225-1

История

  1. — Добавяне

26

Шона поклати глава.

— Бек да нападне някого? Невъзможно.

Вената на заместник областния прокурор Файн пак запулсира. Той пристъпи към нея и доближи лице на сантиметри от нейното.

— Нападнал е полицай на една задна уличка. Сигурно е счупил долната му челюст и няколко ребра. — Той се наведе още по-близо и слюнките му опръскаха бузите й. — Чувате ли какво ви казвам?

— Чувам ви — отвърна Шона. — А сега се дръпни назад да не ти усещам смрадливия дъх, че иначе ще ти натикам ташаците в гърлото.

Файн предизвикателно остана за миг неподвижен, после се обърна. Хестър Кримстийн последва примера му и се запъти обратно към Бродуей. Шона я настигна.

— Къде отиваш?

— Отказвам се.

— Какво?

— Намери му друг адвокат, Шона.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Не можеш просто да го изоставиш.

— Само гледай.

— Така ще му навредиш.

— Дадох им дума, че той ще се предаде — отвърна адвокатката.

— Думата ти няма никакво значение. Най-важен е Бек.

— Може би за теб.

— Поставяш себе си над клиента, така ли?

— Няма да работя с човек, който се държи по този начин.

— Кого заблуждаваш? Ти си защитавала серийни изнасилвачи.

Хестър махна с ръка.

— Остави ме.

— Ти си просто жадна за известност лицемерка.

— Уф, Шона!

— Ще отида при тях.

— Какво?

— Ще отида при медиите.

Кримстийн спря.

— И какво ще им кажеш? Че съм изоставила един коварен убиец ли? Страхотно, давай. Ще затрупам Бек с толкова помия, че в сравнение с него Джефри Дамър[1] ще изглежда изгодна партия.

— Няма да посмееш — отвърна Шона.

Адвокатката сви рамене.

— Преди нищо не ме е спирало.

Двете жени гневно се спогледаха. Нито една не извръщаше очи.

— Може да смяташ, че моята репутация няма значение — с внезапно омекнал глас каза Хестър. — Но не е така. Ако окръжната прокуратура не разчита на думата ми, клиентите ми няма да имат полза от мен. Затова вече съм безполезна за Бек. Съвсем просто е. Няма да позволя и практиката ми, и клиентите ми да бъдат съсипани, само защото той се е държал като хлапак.

Шона поклати глава.

— Разкарай се.

— Още нещо.

— Какво?

— Невинният човек не бяга, Шона. Сто процента съм сигурна, че твоят Бек е убил Ребека Скейс.

— Ако кажеш дори само една дума против Бек, Хестър, ще трябва да погребват останките ти с черпак. Наясно ли сме?

Адвокатката не отговори и отстъпи крачка назад. В този момент изстрелите разцепиха въздуха.

* * *

Бях полуприклекнал и се спусках по ръждясала противопожарна стълба, когато наблизо отекнаха изстрели. Притиснах се към мрежата.

Още изстрели.

Чух викове. Трябваше да го очаквам, но въпреки това се изненадах. Тайрис ми каза да изляза тук и да го чакам. Бях се чудил как възнамерява да ме измъкне. Сега започвах да се досещам.

Отклоняваше вниманието им.

В далечината чух някой да вика:

— Бялото момче стреля!

После друг глас:

— Бяло момче с патлак! Бяло момче с патлак!

Още изстрели. Но въпреки че напрягах слух, нямаше пращене на полицейски радиостанции. Опитвах се да не мисля много. Мозъкът ми изглежда беше дал накъсо. Допреди два дни бях всеотдаен лекар, вървящ като сомнамбул през собствения си живот. Оттогава бях видял призрак, бях получил имейли от мъртвите, бях станал заподозрян не само в едно, а в цели две убийства, бягах от закона, бях нападнал полицай и бях поискал помощ от известен наркопласьор.

Боже, какви четиридесет и осем часа!

Едва не се засмях.

— Ей, докторе.

Погледнах надолу. Там беше Тайрис. И още един чернокож, двадесетинагодишен, само една идея по-нисък от блока. Едрият се втренчи в мен с ония свои лъскави тъмни очила, които идеално подхождаха на мъртвешкото му лице.

— Хайде, докторе, да се размърдаме.

Бързо се спуснах по стълбата. Тайрис се озърташе наоколо. Едрият стоеше абсолютно неподвижно със скръстени на гърдите ръце и приличаше на бик. Спрях на последната площадка и се помъчих да разбера как да я спусна стълбата така, че да стигне до земята.

— Ей, докторе, лоста отляво.

Открих го, дръпнах го и стълбата се плъзна надолу. Когато най-после слязох, Тайрис сбърчи лице и размаха ръка пред носа си.

— Смърдиш, докторе.

— Нямах възможност да взема душ, съжалявам.

— Насам.

Тайрис бързо закрачи през задния двор на блока. Последвах го. Наложи се да подтичвам, за да вървя в крак с него. Едрият мълчаливо вървеше с нас. Той нито веднъж не завъртя глава настрани, но имах впечатлението, че не пропуска нищо.

Чакаше ни черно БМВ с тъмни стъкла, сложна антена и запален двигател. Всички врати бяха затворени, но можех да усетя рапа. Басът вибрираше в гърдите ми като камертон.

— Колата — намръщих се аз. — Не е ли малко подозрителна?

— Ако си ченге и търсиш бял доктор, къде най-малко ще го търсиш?

Имаше право.

Едрият отвори задната врата. Музиката изригна с грохота на концерт на Блек Сабат. Тайрис протегна ръка като портиер. Влязох. Той се настани до мен. Едрият се вмъкна зад волана.

Не разбирах повечето думи, които пееше рапърът, но явно беше бесен на „човека“. Изведнъж загрях.

— Това тук е Брутъс — рече Тайрис.

Имаше предвид едрия шофьор. Опитах се да срещна погледа му в огледалото, но не виждах очите му през тъмните очила.

— Приятно ми е да се запознаем — казах аз.

Брутъс не отговори.

Отново насочих вниманието си към Тайрис.

— Как успя?

— Две мои момчета вдигнаха малко патаклама на Сто четирийсет и седма улица.

— Ченгетата няма ли да ги открият?

Той изсумтя.

— Да бе, как ли не.

— Толкова ли е лесно?

— Оттам, да, лесно е. Имаме едно място, нали чаткаш, в пети блок в Хобарт Хаузис. Бутам на наемателите по десет кинта на месец да си хвърлят боклука пред задните врати. Да ги задръстват, нали чаткаш к’во искам да кажа? Ченгетата не могат да влязат оттам. Страхотно място за бизнес. Та моите момчета гръмнаха няколко пъти от прозорците, нали чаткаш к’во искам да кажа? Докато ченгетата успеят да влязат, те вече отдавна ще са духнали.

— А кой викаше за бялото момче с патлака?

— Други две мои момчета. Просто тичаха по улицата и викаха за някакъв побъркан бял мъж.

— Теоретично, за мен — казах аз.

— Теоретично — усмихнато повтори Тайрис. — Това е страхотно дълга дума, докторе.

Отпуснах глава назад. Умората постепенно ме изпълваше. Брутъс караше на изток. Той пресече онзи син мост до Янки Стейдиъм — така и не научих името му — което означаваше, че сме в Бронкс. Известно време гледах да се навеждам, в случай че някой надникне в колата, но после се сетих, че прозорците са тъмни и надзърнах навън.

Кварталът бе адски грозен, като онези сцени в апокалиптичните филми за след ядрен взрив. Имаше развалини от блокове в различна степен на разпадане. Сградите бяха разрушени, да, ала сякаш отвътре, сякаш бяха разядени носещите им стени.

Опитах се да осмисля онова, което ставаше, но мозъкът ми постоянно спускаше бариери. Подсъзнателно разбирах, че съм в нещо като шок, обаче съзнанието ми не позволяваше дори да си го помисля. Съсредоточих се върху района, през който минавахме. Навлизахме все по-навътре в разрухата. Макар че навярно не се бяхме отдалечили на повече от седем-осем километра от болницата, нямах представа къде се намираме. Предполагах, че все още сме в Бронкс. Може би в Южен Бронкс.

Пътят беше осеян с разкъсани автомобилни гуми и изтърбушени дюшеци. Из високата трева бяха пръснати големи парчета бетон. Виждаха се скелети от коли и въпреки че не горяха огньове, навярно трябваше.

— Идвал ли си насам, докторе? — подсмихна се Тайрис.

Не си направих труда да му отговоря.

Брутъс спря пред една от порутените постройки, оградена с телена мрежа. Прозорците бяха заковани с шперплат. На вратата бе залепен лист хартия, може би предупреждение за разрушаване на сградата. И вратата беше шперплатова. Тя се отвори. Навън с олюляване излезе мъж и вдигна двете си ръце, за да заслони очи от слънцето, залитайки като Дракула под силата на лъчите му.

Зави ми се свят.

— Да вървим — каза Тайрис.

Пръв слезе Брутъс и ми отвори вратата. Благодарих му. Той отново не отговори. Имаше абсолютно безизразно лице, което човек не можеше да си представи усмихнато. А навярно нямаше и да пожелае.

Влязохме през един отвор в телената мрежа. Залитащият мъж се приближи до Тайрис. Брутъс се напрегна, но Тайрис му даде знак да се успокои. Двамата с непознатия сърдечно се поздравиха и се ръкуваха. После всеки продължи по пътя си.

— Влизай — каза ми Тайрис.

Вмъкнах се вътре. Първо усетих киселата миризма на урина и специфичното зловоние на фекалии. Нещо гореше — мисля, че знаех какво — и стените сякаш излъчваха влажна жълта смрад на пот. Ала там имаше още нещо. Мирис, не на смърт, а на умиране, на нещо като гангрена, нещо разлагащо се, макар и все още дишащо.

Лъхна ме отвратителна жега като от пещ. По пода се въргаляха хора, може би петдесет, може би сто. Цареше сумрак. Изглежда нямаше електричество, течаща вода и каквито и да е мебели. Прозорците бяха заковани с дъски и единствената светлина идваше от цепнатините. Различаваха се само силуети и сенки.

В спешното отделение многократно бях виждал резултатите от наркотиците. Ала никога не се бях интересувал от самите наркотици. Избраната от мен отрова бе алкохолът, струва ми се. И все пак дори аз можех да се досетя, че се намираме в кокаинов бардак.

— Насам — каза Тайрис.

Закрачихме между хората. Водеше Брутъс. Всички му правеха път, като че ли беше Моисей. Аз вървях след Тайрис. Лулите тлееха в мрака. Това ми напомняше на цирка на Барнъм и Бейли от детството ми с ония въртящи се светлинни в тъмнината. Така изглеждаше. Виждах мрак. Виждах сенки. Виждах светли точици.

Не свиреше музика. Изглежда почти никой не разговаряше. Чувах тананикане. Чувах влажното всмукване на лулите. От време на време писъци разцепваха въздуха. Не звучаха човешки.

Чувах и пъшкане. Хора правеха секс на открито, без никакъв срам, без никакъв опит за уединение.

Една гледка, подробностите на която ще ви спестя, ме накара ужасено да се закова на място. Тайрис почти развеселено наблюдаваше изражението на лицето ми.

— Свършили са парите и продават това — той посочи с ръка — за дрога. Търговия, докторе. Тя върти света.

Думите напираха в устата ми. Обърнах се към него. Тайрис сви рамене.

Двамата с Брутъс продължиха напред. Аз се помъкнах след тях. Повечето вътрешни стени бяха разрушени. Навсякъде имаше хора, млади, стари, черни, бели, мъже, жени, безгръбначни като часовници на Дали[2].

— Наркоман ли си, Тайрис? — попитах аз.

— Някога бях. Пристрастих се на шестнайсет.

— Как се отказа?

Той се усмихна.

— Виждаш ли моя човек Брутъс?

— Не е лесно да го пропуснеш.

— Казах му, че ще му давам по хиляда долара седмично, ако не се друсам. Брутъс се нанесе при мен.

Кимнах. Този метод ми се струваше по-ефикасен от една седмица с Бети Форд[3].

Брутъс отвори една врата. Макар и не точно луксозна, в стаята поне имаше маси и столове, дори осветление и хладилник. В ъгъла забелязах портативен генератор.

С Тайрис влязохме вътре. Брутъс затвори вратата и остана в коридора. Бяхме сами.

— Добре дошъл в офиса ми — каза Тайрис.

— Брутъс още ли ти помага да не се друсаш?

Той поклати глава.

— Не, сега ми е достатъчен Ти Джей. Нали чаткаш к’во искам да кажа.

Чатках.

— А нямаш ли проблем с това, което правиш тук?

— Имам много проблеми, докторе. — Тайрис седна и ме покани. Очите му блестяха. Не ми харесваше онова, което виждах там. — Аз не съм от добрите момчета.

Не знаех какво да му отговоря, затова смених темата.

— До пет часа трябва да съм във Вашингтон Скуеър парк.

Той се отпусна назад.

— Обясни ми к’во става.

— Това е дълга история.

Тайрис извади тъпо острие и започна да си чисти ноктите.

— Когато детето ми е болно, го водя на специалист, нали така?

Кимнах.

— Щом си я загазил със закона, трябва да постъпиш по същия начин.

— Страхотна аналогия.

— С теб става нещо кофти, докторе. — Той разпери ръце. — Значи си дошъл в моя свят. Няма да намериш по-добър екскурзовод.

Разказах му историята си. Почти цялата. Тайрис често кимаше, но едва ли ми повярва, че нямам нищо общо с убийствата. Обаче явно не му пукаше.

— Добре — когато свърших, каза той, — дай да те приготвим. После ще трябва да поговорим за още нещо.

— За какво?

Тайрис не отговори и се приближи до металния сейф в ъгъла. Отключи го, наведе се вътре и извади пистолет.

— Глок, готин, глок — подаде ми го той.

Аз се вцепених. Пред очите ми се мерна образ на мрак и кръв и бързо изчезна. Не се опитах да го задържа. Беше минало много време. Протегнах ръка и хванах оръжието с два пръста, като че ли можеше да е горещо.

— Патлак за шампиони — прибави Тайрис.

Искаше ми се да го откажа, но щеше да е глупаво. Вече ме подозираха в две убийства, нападение на полицай, съпротива при арест и сигурно в още цял куп неща. Какво значение имаше обвинението в незаконно притежаване на оръжие?

— Зареден е — предупреди ме той.

— Има ли предпазител или нещо подобно?

— Вече не.

— Аха — казах аз. Бавно го завъртях в ръце. Спомнях си последния път, когато бях държал оръжие. Доставяше ми удоволствие. Нещо в тежестта му, предполагам. Харесваше ми допирът, студът на стоманата. Ръкохватката идеално лягаше в дланта ми. Не ми харесваше, че ми харесваше.

— Вземи и това. — Тайрис ми подаде нещо, което приличаше на мобифон.

— Какво е това?

Той се намръщи.

— На какво ти прилича? Мобифон. Но номерът е краден. Не могат да го проследят до теб, чаткаш ли?

Кимнах. Чувствах се абсолютно извън средата си.

— Зад оная врата има баня — посочи надясно Тайрис. — Няма душ, но има мивка. Измий си смрадливия гъз. Аз ще ти донеса чисти дрехи. После с Брутъс ще те закараме до Вашингтон Скуеър.

— Нали каза, че искаш да разговаряме за нещо?

— След като се преоблечеш — отвърна той. — Тогава.

Бележки

[1] Сериен убиец, некрофил и канибал от близкото минало. — Б.пр.

[2] Дигитални часовници, при които променящата се цифра плавно прелива в новата. — Б.пр.

[3] Основателка на център за лечение на алкохолици и наркомани, носещ нейното име. — Б.пр.