Харлан Коубън
Не казвай на никого (23)

22

Детективите Роланд Димонте и Кевин Крински от отдел „Убийства“ на Нюйоркското полицейско управление първи пристигнаха на местопрестъплението, още преди униформените полицаи. Водеше Димонте, човек с мазна коса, който си падаше по ужасяващи обувки от змийска кожа и винаги дъвчеше клечка за зъби. Той даваше заповедите. Местопрестъплението незабавно беше оградено. След няколко минути дойдоха служителите от лабораторията и се разпръснаха наоколо.

— Разделете свидетелите — нареди Димонте.

Бяха само двама — съпругът и шантавият в черно. Детективът забеляза, че съпругът изглежда обезумял от скръб, макар че можеше да се преструва. Но всяко нещо по реда си.

Като продължаваше да дъвче клечката за зъби, Димонте отведе настрани шантавия, който носеше подходящото име Артуро.

— Добре ли сте? — попита го детективът. Като че ли го интересуваше.

Артуро кимна.

Димонте го попита дали напоследък около жертвата се е случило нещо необичайно. Да, отвърна асистентът. И какво точно? Предишния ден потърсили Ребека по телефона и това я разстроило. Кой се обаждал? Артуро не бил сигурен, но след един час — може би по-малко, шантавият не знаеше — при Ребека се отбил някакъв мъж. Когато си тръгнал, Ребека била съсипана.

— Спомняте ли си името на мъжа?

— Бек — отвърна Артуро. — Тя го наричаше Бек.

 

 

Шона напъха спалното бельо на Марк в сушилнята. Линда се приближи иззад нея.

— Пак се напикава насън — каза тя.

— Господи, много си наблюдателна.

— Не се дръж гадно. — Линда се отдалечи.

Шона отвори уста да се извини, но не се получи нищо. Когато предишния път се бе изнесла — единствения път — Марк беше реагирал зле. Бе започнало с нощно напикаване. Когато двете с Линда пак се събраха, напикаването престана. Досега.

— Той разбира какво става — каза Линда. — Усеща напрежението.

— Какво искаш да направя, Линда?

— Каквото трябва.

— Няма да се изнеса. Обещах.

— Явно не е достатъчно.

Шона сложи омекотител в сушилнята. По лицето й имаше бръчки от умора. Не можеше да си ги позволи. Тя беше скъпоплатен модел. Не можеше да ходи на работа с торбички под очите. А и косата й бе изгубила блясъка си. Не можеше да си позволи тези глупости.

Беше й писнало от всичко. От семейството, което не я задоволяваше. От натиска на доброжелателите. Да преодолеят фанатизма, това бе лесно. Но натискът върху лесбийска двойка с дете, оказван от привидно добронамерени поддръжници — той беше смазващ. Ако връзката им се проваляла, това щяло да означава провал за лесбийството изобщо или някаква подобна идиотщина, като че ли хетеро двойките никога не се разделяха. Шона не бе Дон Кихот. Знаеше го. Егоистка или не, тя нямаше да жертва щастието си на олтара на „голямата кауза“.

Чудеше се дали Линда се чувства по същия начин.

— Обичам те — каза Линда.

— И аз те обичам.

Те се погледнаха. Марк пак се напикаваше. Шона нямаше да се жертва за голямата кауза. Но щеше да го направи заради Марк.

— И какво ще правим? — попита Линда.

— Ще се сдобрим.

— Мислиш ли, че ще можем?

— Обичаш ли ме?

— Знаеш, че те обичам.

— Все още ли ме смяташ за най-вълнуващото и прекрасно създание на зелената Божия земя?

— О, да — потвърди Линда.

— И аз — усмихна й се Шона. — Каква съм нарцистична досада, а?

— О, да.

— Но съм твоята нарцистична досада.

— Адски вярно.

Шона се приближи.

— Не съм създадена за лесни връзки. Непостоянна съм.

— Страшно си секси, когато си непостоянна — каза Линда.

— И още повече, когато не съм.

— Млъкни и ме целуни.

Звънецът на долната врата иззвъня. Линда погледна Шона. Шона сви рамене. Линда натисна домофона и попита:

— Да?

— Там ли е Линда Бек?

— Кой е?

— Аз съм специален агент Кимбърли Грийн от Федералното бюро за разследване. Тук съм с партньора си специален агент Рик Пек. Бихме искали да се качим и да ви зададем няколко въпроса.

Шона се наведе, преди Линда да успее да отговори.

— Адвокатката ни се казва Хестър Кримстийн — извика тя. — Можете да й се обадите.

— Вие не сте заподозрени в извършване на престъпление. Просто искаме да ви зададем няколко въпроса…

— Хестър Кримстийн — прекъсна го Шона. — Сигурна съм, че имате номера й. Желая ви много приятен ден.

После пусна бутона. Линда я погледна.

— Какво беше това, по дяволите?

— Брат ти е загазил.

— Какво?

— Седни — каза Шона. — Трябва да поговорим.

 

 

На твърдото почукване отговори Раиса Маркова, медицинската сестра, която се грижеше за дядото на доктор Бек. Агентите Карлсън и Стоун, които сега работеха съвместно с детективите от Нюйоркското полицейско управление Димонте и Крински, й показаха документа.

— Федерална заповед за обиск — заяви Карлсън.

Раиса се отдръпна настрани, без да реагира. Беше израснала в Съветския съюз. Полицейското насилие не я плашеше. В жилището нахлуха осмина и се разгърнаха.

— Искам всичко да се записва на видео — извика Карлсън. — Никакви грешки.

Движеха се бързо с надеждата да изпреварят Хестър Кримстийн. Карлсън знаеше, че подобно на много известни адвокати в епохата след О’Джей Симпсън, Кримстийн отчаяно се е вкопчила в исковете за полицейско насилие. Карлсън, също с достатъчно високо самочувствие, нямаше намерение да позволи такова нещо да се случи тук. Всяка стъпка, всеки дъх щяха да бъдат документирани.

Когато Карлсън и Стоун се бяха втурнали в студиото на Ребека Скейс, Димонте не се зарадва да ги види. Стигна се до обичайния териториален спор между местни ченгета и федерални агенти. Малко неща обединяват ФБР и местната полиция, особено в голям град като Ню Йорк.

Ала едно от тях беше Хестър Кримстийн.

И двете страни знаеха, че Кримстийн е майсторка на измъкването и се стреми към известност. Светът щеше да ги наблюдава. Никой не искаше да се прецака. Това бе движещата сила тук. Затова сключиха съюз с цялото доверие на палестинско-израелско ръкостискане. В крайна сметка и двете страни знаеха, че трябва бързо да съберат уликите — преди Кримстийн да размъти водата.

Заповедта за обиск бяха взели федералните. Просто трябваше да пресекат Федеръл Плаза до южния областен федерален съд. На Димонте щеше да му се наложи да се обърне към окръжния съд в Ню Джърси — прекалено голяма загуба на време, когато по петите ти е Хестър Кримстийн.

— Агент Карлсън!

Викът дойде от уличния ъгъл. Карлсън изтича навън и Стоун се заклатушка след него. Димонте и Крински ги последваха. На тротоара стоеше млад федерален агент, който ровеше в кошче за смет.

— Какво има? — попита Карлсън.

— Може би нищо, но… — Младият агент посочи към нещо, което приличаше на набързо изхвърлен чифт латексови ръкавици.

— Прибери ги в пликче — нареди Карлсън. — Искам веднага да се направи тест за остатъци от барут. — Той погледна Димонте. Отново време за сътрудничество — този път чрез съперничество. — За колко време ще ги обработят във вашата лаборатория?

— За един ден — отвърна детективът. Той дъвчеше нова клечка за зъби. — Може би два.

— Не става. Ще трябва да пратим пробите със самолет в Куонтико.

— Ще ги пратиш друг път — изсумтя Димонте.

— Уговорихме се да избираме най-бързия начин.

— Най-бързо ще стане тук — заяви полицаят. — Ще се погрижа.

Карлсън кимна. Така и очакваше. Ако искаш местните ченгета да се задействат, заплаши ги да им отнемеш юрисдикцията. Съперничество. В него беше истината.

След половин час чуха нов вик, този път от гаража. Пак се втурнаха натам.

Стоун тихо подсвирна с уста. Димонте зяпна. Карлсън се наведе да погледне отблизо.

Под вестниците в коша за отпадъци, подлежащи на рециклиране, имаше деветмилиметров пистолет. Дори само с подушване можеха да кажат, че съвсем наскоро е бил използван.

Стоун се обърна към Карлсън. Внимаваше камерата да не запише усмивката му.

— Пипнахме го — прошепна той.

Партньорът му не отговори. Наблюдаваше как специалистът от лабораторията прибира оръжието в торбичка. После се замисли и се намръщи.