Харлан Коубън
Не казвай на никого (35)

34

Никакъв багаж. Билет, взет от автомат, а не от служител на гишето. Чакаше на един съседен терминал и наблюдаваше „Заминаващи“. Седеше на пластмасов стол и гледаше навън към пистата. По телевизора вървеше Си Ен Ен. Спорт. Тя изпразни ума си. Преди пет години известно време беше живяла в селце край Гоа, Индия. Макар и истински ад, селото имаше известна слава, тъй като в него живееше стогодишен йога. Той се опитваше да я учи на методи за медитиране, дишане пранаяма, пречистване на ума. Ала не успя. Имаше моменти, в които тя можеше да потъне в мрак. По-често обаче в мрака я очакваше Бек.

Зачуди се за следващия си ход. Всъщност нямаше избор. От това зависеше оцеляването й. Оцеляването й изискваше да бяга. Беше забъркала каша и сега отново бягаше, оставяйки други да почистват след нея. Ала имаше ли друга възможност? Преследваха я. Бе внимавала, но те бяха нащрек дори след осем години.

Едно едва проходило дете защапука към прозореца. Баща му го настигна и весело го грабна на ръце. Тя гледаше и мислите й закръжиха около очевидното „ами ако“. От дясната й страна седяха възрастен мъж и жена и спокойно си приказваха. Като тийнейджъри двамата с Бек бяха наблюдавали как господин и госпожа Стайнбърг всяка вечер се разхождат по Даунинг Плейс ръка за ръка дълго след като децата им бяха пораснали и излетели от гнездото. Такъв ще е и техният живот, обещаваше Бек. Госпожа Стайнбърг почина на осемдесет и две. Господин Стайнбърг, който бе в удивително добро здраве, я последва четири месеца по-късно. Казваха, че често се случвало така с възрастните, че — в парафраза на Спрингстийн — двете сърца ставали едно. Когато единият умре, другият ще го последва. Така ли се беше случило с нея и Дейвид? Те не бяха прекарали заедно шестдесет и една години като семейство Стайнбърг, ала като се имаше предвид, че спомените й започваха приблизително от петгодишна възраст и че двамата с Бек бяха неразделни от седемгодишни, че почти нямаха спомени, които да не бяха общи, и че времето се възприемаше не като години, а като процент от живота, те бяха живели заедно дори по-дълго от семейство Стайнбърг.

Тя се обърна и погледна екрана. Бяха обявили полет 174 на Бритиш Еъруейс.

 

 

Карлсън и Стоун, наред с местните им приятелчета Димонте и Крински, стояха при управителката на отдел „Резервации“ на Бритиш Еъруейс.

— Няма го — каза им управителката, жена в синьо-бяла униформа с шалче, приятен акцент и табелка с надпис „Емили“.

Димонте изруга. Крински сви рамене. Очакваха го. Бек цял ден успяваше да им избяга. Едва ли щеше да е толкова тъп, че да се опита да се качи на самолет с истинското си име.

— Задънена улица — каза Димонте.

— Кой ваш служител най-много разбира от компютри? — попита Карлсън, който все още притискаше към хълбок папката с доклада за аутопсията.

— Може би аз — уверено се усмихна тя.

— Моля ви, отворете списъка с резервациите.

Емили се подчини.

— Можете ли да ми кажете кога е запазил мястото?

— Преди три дни.

— Възнамерявал е да избяга — възкликна Димонте. — Копеле.

Карлсън поклати глава.

— Не.

— Откъде знаеш?

— Смятахме, че е убил Ребека Скейс, за да й запуши устата — поясни агентът. — Но ако се е канел да напусне страната, защо да си прави труда? Защо да рискува и да чака три дни, само за да извърши още едно убийство?

— Прекалено много въпроси задаваш, Ник — възрази Стоун.

— Пропускаме нещо — не се предаваше Карлсън. — Защо съвсем ненадейно е решил да избяга?

— Защото ние го преследвахме.

— Не и преди три дни.

— Може да е знаел, че е въпрос на време.

Карлсън продължаваше да се мръщи. Димонте се обърна към Крински.

— Това е загуба на време. Да се махаме оттук. — Той погледна Карлсън. — За всеки случай ще оставим двама униформени.

Емили натисна няколко клавиша.

— Резервацията е за сам човек.

— Как е направена? Лично ли? Или по телефона? А може би чрез туристическа агенция?

Тя отново затрака на клавиатурата.

— Не е чрез туристическа агенция. Поне това мога да ви кажа, защото поставяме отметка, за да им платим комисиона. Резервацията е направена направо в Бритиш Еъруейс.

Това с нищо не им помагаше.

— Как е платил?

— С кредитна карта.

— Може ли да видя номера?

Тя му го даде. Той го предаде на Стоун. Стоун поклати глава.

— Не е от неговите кредитни карти. Поне не от онези, които са ни известни.

— Провери — каза Карлсън.

Партньорът му вече набираше номера по мобифона си.

Карлсън потърка брадичката си.

— Казахте, че е запазил мястото преди три дни.

— Точно така.

— Знаете ли по кое време?

— Всъщност да. Компютърът автоматично го въвежда. Осемнайсет и четиринайсет.

Агентът кимна.

— Добре, чудесно. Можете ли да ми кажете дали някой друг е направил резервация горе-долу по това време?

Емили се замисли.

— Никога не съм опитвала този номер. Почакайте малко да видя дали ще се получи нещо. — Тя натисна няколко клавиша и зачака. После натисна още няколко. И пак зачака. — Компютърът не иска да подреди пътниците по датата на резервация.

— Но информацията съществува, нали?

— Да. Чакайте. — Пръстите й отново заиграха по клавиатурата. — Мога да прехвърля информацията на една страница и да я прегледаме на групи от по петдесет резервации. Ще стане по-бързо.

В първата група имаше една семейна двойка, направила резервацията същия ден, но няколко часа по-рано. Безполезно. Във втората група нямаше съвпадения. В третата обаче улучиха десетката.

— Лайза Шърман — съобщи Емили. — Резервацията й е направена осем минути по-късно.

Само по себе си това не означаваше нищо, разбира се, ала Карлсън усети, че космите на тила му настръхват.

— А, това вече е интересно — прибави служителката.

— Кое?

— Мястото й.

— Да?

— Тя е точно до Дейвид Бек. Шестнайсети ред, места Е и Ж.

Сякаш го удари мълния.

— Регистрирала ли се е вече?

Емили провери в компютъра.

— Всъщност да. В момента навярно се качва на борда.

 

 

Тя намести дръжката на чантичката си и се изправи. Закрачи енергично, с високо вдигната глава. Носеше очилата, перуката и имплантите. Както и Лайза Шърман на снимката в паспорта й.

Оставаха й четири портала, когато чу откъс от репортаж на Си Ен Ен. Това я накара да се закове на място. В нея се блъсна мъж, който буташе количка с огромен куфар. Той направи груб жест с ръка, като че ли го беше засякла на магистрала. Тя не му обърна внимание. Не откъсваше очи от екрана.

Говореше водещата. В десния ъгъл показваха снимки на старата й приятелка Ребека Скейс и… Бек.

Тя се приближи. Под образите с кървавочервени букви бяха написани думите: „Смърт в тъмната стаичка“.

— … Дейвид Бек, заподозрян в убийство. Но това ли е единственото му престъпление? Чуйте репортажа на Джак Търнър от Си Ен Ен.

Водещата изчезна. На нейно място се появиха двама мъже с якета на Нюйоркското полицейско управление, които изнасяха черен чувал на носилка. Тя незабавно позна сградата и едва не ахна. Осем години. Бяха минали осем години, ала студиото на Ребека все още беше там.

Разнесе се мъжки глас, навярно на споменатия Джак Търнър.

— Това е странна история, това убийство на една от най-нашумелите модни фотографки в Ню Йорк. Ребека Скейс е открита в тъмната й стая, простреляна от упор в главата с два куршума. — Показаха снимка на весело усмихнатата Ребека. — Заподозрян е нейният стар приятел, доктор Дейвид Бек, педиатър в нюйоркска болница. — На екрана се появи сериозното лице на Бек.

Тя едва не падна.

— По-рано днес доктор Бек нападна полицай, който се опита да го арестува. Все още е на свобода и се смята за въоръжен и опасен. Ако имате информация за местонахождението му… — Изписаха телефонен номер в жълто. Джак Търнър го прочете и продължи: — Информацията, която изтича от Федералното бюро за разследване прави тази история още по-странна. Предполага се, че доктор Бек е свързан с убийството на двама мъже, чиито трупове неотдавна бяха открити в Пенсилвания недалеч от езеро, собственост на семейството му. И най-голямата изненада: доктор Дейвид Бек също е заподозрян в убийството на жена си Елизабет преди осем години.

Показаха снимка на жена, която тя едва успя да познае. Внезапно се почувства гола, приклещена в ъгъла. Образът й изчезна.

— Джак, не се ли смяташе, че Елизабет Бек е жертва на серийния убиец Елрой Келъртън? — попита водещата.

— Точно така, Терез. В момента властите не са много разговорливи и отричат сведенията. Но нашата информация е от сигурни източници.

— Полицията има ли мотив, Джак?

— Още не знаем. Предполага се, че е намесен любовен триъгълник. Госпожа Скейс е била омъжена за Гари Ламонт, който не пожела да даде изявление. Но засега нищо не е сигурно.

Тя усети, че от очите й бликват сълзи.

— И доктор Бек още е на свобода, така ли?

— Да, Терез. Полицията моли обществеността за съдействие, но никой не бива сам да се приближава до него.

Преминаха към следващата новина.

Тя се извърна. Ребека. О, господи, не Ребека. И се бе омъжила. Как? Как Ребека се беше забъркала във всичко това? Тя не знаеше нищо.

Защо я бяха убили?

„Какво направих?“

Беше се върнала. И те бяха започнали да я търсят. Като наблюдават най-близките й хора. Глупаво. Връщането й бе изложило на опасност всички, които обичаше. Беше объркала всичко. И сега приятелката й бе мъртва.

— Полет сто седемдесет и четири на Бритиш Еъруейс за Лондон. Могат да се качват всички редове.

Нямаше време да се самобичува. Мисли. Какво трябваше да направи? Близките й бяха в опасност. Бек — внезапно си спомни глупавата му дегизировка — бягаше. Беше се изправил срещу могъщи хора. Ако се опитваха да му припишат убийството, а това изглеждаше съвсем очевидно, той нямаше никакъв шанс.

Не можеше да замине. Все още. Не и докато не се увереше, че Бек е в безопасност.

Тя се обърна и се запъти към изхода.

 

 

Когато най-после видя по новините репортажа за преследването на Дейвид Бек, Питър Фланъри вдигна слушалката и набра номера на един свой приятел в прокуратурата.

— Кой се занимава с Бек? — попита той.

— Файн.

Гадняр, помисли си адвокатът.

— Днес видях вашия човек.

— Дейвид Бек ли?

— Да. Дойде в кабинета ми.

— Защо?

— Може би е по-добре да ме свържеш с Файн.