Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (9)

9

Ненавиждам понеделнишките сутрини. Сигурно това е най-баналното и най-разпространеното чувство. Но аз си имах причина — това бе денят на седмичното търговско събрание. Всяка седмица слушахме, че целите не са достигнати и какво ще направите, за да успеете? Какви решения ще вземете? Какви действия ще предприемете?

Уикендът ми бе богат на преживявания, както и седмицата след срещата ми с Дюбрьой. Първите дни се стараех да броя малките си ежедневни подвизи. Впоследствие смело се възползвах от всяка отдала ми се възможност.

Така например бях карал с два километра в час по малка тясна уличка, при положение че зад мен имаше коли и ме измъчваше желанието да паркирам, за да могат да ме изпреварят, или да увелича скоростта, за да не приличам на стар дядка зад волана. Вдигнах шум в апартамента си и постигнах две предупреждения от страна на госпожа Бланшар, съседката отдолу. Затворих телефона под носа на някакъв консултант, който се опитваше да ми продаде прозорци. Отидох на работа с два разноцветни чорапа. Поръчах си гъши дроб в малък ресторант и казах на сервитьора, че пастетчето му е много добро. И накрая — всеки ден си пиех кафето на бара в отсрещното бистро в часа на най-големия наплив, когато всички оправят света и дават очевидни решения (защо ли правителството не се е сетило?) на икономическите проблеми на страната. И, разбира се, стараех се да не съм съгласен с почти нищо.

Всичко това ми беше твърде мъчително, макар и част от мен да започваше да изпитва известно удоволствие от преодоляването на страховете. Хранех надеждата, че един ден ще се освободя от задушаващата им прегръдка.

Веднага щом този понеделник сутринта приключи интервюто ми с кандидата, хукнах за проклетото събрание. Бе 11,05. Следователно бях закъснял. Влязох в залата с бележник в ръка и… „Клоузър“ под мишница. Вече всички консултанти бяха заели местата си зад подредените в кръг маси. Само мен чакаха.

Люк Фостери ми хвърли смразяващ поглед. От лявата му страна Грегоар Ларше запази неизменната си ултрабрайт усмивка. Знаеше, че като е винаги позитивен, може да постигне съвършенство. Сигурен бях, че си избелва зъбите. Бяха толкова блестящи, че ми приличаха на пластмасова протеза. Когато ми говореше, не можех да спра да го гледам не в очите, а в зъбите.

Седнах на едно свободно място. Всички се извърнаха към мен. Поставих списанието пред мен, така че заглавието да се вижда, и се опитах да избегна погледите. Твърде много се срамувах.

От дясната ми страна Тома се правеше, че съсредоточено чете „Файненшъл Таймс“. Микаел се шегуваше със съседката си, която се опитваше да прегледа „Ла Трибюн“, кикотейки се от време на време на глупостите му.

— Седмичните цифри са…

Ларше обичаше да вземе думата, после да остави края на изречението да виси и така да привлече цялото ни внимание. Изправи се, като че ли да засили въздействието си над присъстващите, и продължи все така усмихнат:

— Седмичните цифри са насърчителни. Имаме 4% повече поръчки за набиране в сравнение с миналата седмица и 7% повече по отношение на същата седмица от миналата година. По последния показател ви припомням, че нашата цел е +11%. Разбира се, индивидуалните резултати са различни и още веднъж съм длъжен да поздравя Тома, който остава начело на групата.

Тома седеше с отпуснат и небрежно доволен вид. Обожаваше да играе ролята на победител, на който не му пука. В действителност знаех, че комплиментите му действат като линийка кокаин.

— Но имам чудесна новина за всички останали.

Грегоар Ларше обходи групата с прелъстителен поглед, изчаквайки паузата да постигне своето въздействие. После продължи:

— Най-напред трябва да ви кажа, че Люк Фостери направи много за вас. В продължение на месец анализира всички налични данни, за да се опита правилно да разбере защо някои от вас показват по-добри резултати от други, въпреки че всички работим по един и същи метод. Направил е съпоставяния във всички направления, сравнил е цифрите, водил си е статистика, изучавал е кривите. И плодът на неговото изследване е направо гениален. Имаме решението и всеки ще може да се възползва от него. Но Люк, предоставям ти грижата сам да представиш изводите си!

Нашият началник-отдел, по-сериозен от всякога, остана седнал и заговори с монотонния си и хладен глас:

— Всъщност, преглеждайки подробно отчетите ви, забелязах очевидна обратна зависимост между относителната средна продължителност на интервютата на консултант, считано за последните дванайсет месеца, и средните месечни търговски резултати на съответния консултант, независимо от предварителната подготовка.

Залата запази пълно мълчание, като всеки гледаше въпросително Фостери.

— Може ли да ни го преведеш на човешки език? — избухна в смях Микаел.

— Много просто! — каза Ларше, който веднага иззе думата от заместника си. — Тези, които отделят най-много време на интервютата за наемане, постигат най-малко поръчки за набиране от страна на предприятията. Всъщност, ако се замислим, това е съвсем логично. Не може да се носят две дини под една мишница. Ако отделяте повече време за интервюта с кандидати, остава ви по-малко за разработване на предприятията и продаване на услуги и резултатите ви са по-лоши. Неизбежно е.

Всички мълчахме, докато информацията достигаше съзнанието ни.

— Един пример — продължи Ларше. — Тома, най-добрият измежду вас, средно отделя час и дванайсет минути на интервю, докато Алън, на дъното на групата — съжалявам, Алън, — средно му посвещава час и петдесет и седем минути. Давате ли си сметка? Почти двойно!

Потънах в стола, докато гледах масата пред себе си с привидно спокоен вид. Но на масата… стоеше единствено моят „Клоузър“. Усетих тежестта на погледите.

— Сигурно можем да намалим времетраенето на интервютата — каза младата консултантка Алис, — но от това ще пострада бройката на успешните набирания. Аз винаги вземам предвид гаранцията, която даваме на предприятията. Ако наетият не става или напусне до шест месеца от назначаването, трябва да предоставим заместник. Извини ме, Тома — обърна се към колегата си, — но си спомням, че именно твоите клиенти най-често прибягват до тази гаранция. На мен това ми се случва много рядко.

Той я изгледа, без нищо да каже, със снизходителна усмивка на устните.

— Не искам да защитавам Тома, който няма нужда от това — каза Ларше, — но цената за подмяна на провалените кандидати е смешна в сравнение с печалбата от оборота.

— Но това не е в интерес на клиентите ни! — възмути се Алис. — А следователно в дългосрочен план не е и в наш — разваля имиджа ни.

— Уверявам те, въобще не ни се сърдят. Много добре знаят, че не можем да овладеем човешката природа. Нашата наука е относителна. Никой не може да е сигурен, че е избрал най-добрия кандидат.

Всички се въздържаха от отговор и Ларше обходи залата със засмян поглед.

След малко Давид, най-старият от екипа, си позволи забележка:

— Безспорно е, че интервютата ни продължават дълго, но не можем нищо да направим, ако кандидатите ни невинаги притежават достатъчно стегнат изказ. Не можем все пак да ги прекъсваме.

— Именно във връзка с това е моята добра новина — съобщи победоносно Ларше. — Люк, кажи ни втория си извод.

Люк продължи прекъснатото си изложение. Говореше, без да ни поглежда, забил поглед в книжата си.

— Казах ви, че средната продължителност на интервютата на Тома е чувствително по-ниска от тази на не толкова успешните от търговска гледна точка консултанти. Ако разгледаме по-отблизо тези цифри, ще видим, че средната продължителност крие едно по-високо отклонение. Продължителността на срещата е най-малка с кандидатите, които в крайна сметка няма да бъдат одобрени и…

— С други думи — прекъсна го победоносно Ларше, — достатъчно е да прекарвате по-малко време с некадърниците и ще ви остава повече за намиране на клиенти. Съкращавайте интервютата веднага щом си дадете сметка, че момчето или момичето не отговарят на предлаганата работа. Няма никакъв смисъл да продължавате.

Неудобно мълчание сред присъстващите.

— При всички положения — продължи Ларше с пресилен смях — няма да му дадете работата, така че всякакви скрупули са излишни.

Мълчанието разкриваше изпитваното от екипа неудобство. Някои се оглеждаха, очаквайки реакции. Други, обратно, се преструваха на погълнати от записките си.

— Не съм съвсем съгласен.

Всички погледи се извърнаха към мен. Не вземах често думата на събрания и никога, за да изразя неодобрение. Реших да започна по-леко.

— Мисля, че не е в интерес на работата ни. Кандидат, който не е подходящ за дадено място днес, би могъл да отговаря на изискванията за друго, което ще имаме утре. В дългосрочен план само бихме спечелили, ако създадем развъдник от кандидати, които ще оценят начинанието ни и ще ни имат доверие.

— В това отношение няма място за безпокойство, приятели. Да ви успокоя всички. При сегашното положение — а то скоро няма да се промени — кандидатите са много повече от предлаганите места и няма нужда да търчим след тях. Изтупваме торбата и изпадат поне десет. Достатъчно е да се наведем и да ги съберем.

Вълна от кикот заля присъстващите.

Събрах цялата си смелост.

— Що се отнася до мен, аз спазвам известна деонтология, бих казал, известна етика. Ние не сме предприятие, което набира кандидати за себе си. Ние сме бюро за набиране на работна ръка. Следователно задачата ни надхвърля обикновения подбор на кандидати и вярвам, че нашата роля е да съветваме тези, които не отговарят на моментните изисквания. Това донякъде е наш обществен дълг. При всички положения именно поради това обичам работата си.

Ларше продължаваше да ме слуша с усмивка, но както винаги, когато интересът му бе застрашен, изражението му недоловимо се промени, а усмивката му стана някак хищна.

— Алън, приятели, май забравя, че работи за „Дюнкер Консултинг“, а не за Майка Тереза.

Разсмя се, последван от Тома, а после и от Микаел. Веждите му леко се свъсиха, докато погледът му започна да ме пронизва.

— Ако имаш някакви съмнения — продължи, — погледни малкото квадратче отдолу на фиша със заплатата ти и ще разбереш, че никоя благотворителна организация не би ти плащала толкова.

Приглушен смях сред присъстващите.

— Сега, Алън, ще трябва да си размърдаш задника, за да заслужиш заплатата си. И това няма да стане, като си играеш на социален работник.

— Аз печеля пари за моето предприятие. Заплатата ми осигурява достатъчна печалба, следователно е заслужена.

Мъртва тишина в залата. Всичките ми колеги бяха забили очи в краката си. Усещах тежката атмосфера. Ларше очевидно бе твърде изненадан от абсолютно необичайната ми реакция. Впрочем сигурно това го объркваше най-много.

— Не ти определяш това — каза накрая нападателно, вероятно убеден, че е жизненонеобходимо да има последната дума, за да запази авторитета си пред екипа. — Ние сме тези, които определяме твоите цели. Не ти. А до този момент ти не ги достигаш.

Събранието приключи набързо. Виждахме, че Ларше е силно раздразнен от обрата, който бе омаловажил значението на неговото послание. Най-сетне бях събрал смелост да проявя несъгласие, но май щеше да е по-добре да си бях замълчал. Но бях доволен, че съм изразил убежденията си, че не съм разрешил ценностите ми да бъдат поругани.

Бързо напуснах заседателната зала и се върнах в кабинета си, предпочитайки все пак да не се срещам очи в очи с него. Впрочем нямах желание да виждам когото и да било. Изчаках всички да отидат на обяд, за да се измъкна и аз. Лекичко открехнах вратата. В отдела цареше тишина. Промъкнах се в коридора. Приглушените ми от мокета стъпки дори не нарушаваха почти обезпокоителното затишие.

Когато приближавах кабинета на Тома, се разнесе звън, който разкъса тишината, а аз почти подскочих. Неговият телефон. Явно бяха набрали директния му номер. Централата не работеше в този час. Звънът отекваше в пустия офис като някакъв отчаян вопъл в небитието.

Не знам какво ми стана — не бе нито в навиците ми, нито бе прието в службата, но звънът бе толкова настойчив, че реших да отговоря.

Отворих вратата на кабинета му. Всичко бе идеално подредено, папките му бяха в равна купчинка, а отгоре, на видимо място, небрежно бе оставена писалка „Монблан“. Във въздуха се носеше съвсем лек аромат. Може би от неговия афтършейв… Вдигнах слушалката на много по-елегантния апарат в сравнение с онези, които имахме ние, останалите. Дали се бе разбрал за него с шефа? Бе способен да си го купи дори и сам, стига да се различава от общата маса.

— Ал…

Щях да кажа името си, за да може отсрещният да разбере, че не съм Тома, но той не ми даде възможност, като рязко ме прекъсна и започна да говори бързо със злоба в гласа.

— Това, което направихте, е отвратително. Ясно ви казах, че още не съм напуснал, и разчитах на пълната ви дискретност. Знам, че сте се обаждали на генералния, за да кажете, че административният му директор ще освобождава поста и да му предложите да намерите заместник.

— Господине, аз…

— Млъкнете! Знам, че сте вие, защото никъде другаде не съм изпращал CV. Чувате ли? Никъде другаде! Само вие сте. Това е подло и няма да ви отвори райските порти.