Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (33)

33

През целия следващ ден бях в странно състояние. Освен смътния страх, който непрекъснато ме тормозеше, отново се чувствах ужасно сам. Сам на света. Не мога да си представя по-мъчително усещане.

Алис беше единственият светъл лъч в заобикалящия ме враждебен свят. Беше просто колежка, не приятелка, но високо ценях нейната откритост и спонтанност. Долавях, че и тя ме харесва, просто ей така, без задни мисли. Това ми бе предостатъчно.

През деня разговарях с четирима кандидати. Непознати хора, разбира се, които ми представиха живота си в благоприятна светлина. Хванах се, че им завиждам, че желая да съм на тяхното място, да съм устремен единствено към това да направя кариера, без да се вълнувам от метафизични въпроси за смисъла на живота. Изпитвах желание да се сприятеля с тях, забравяйки, че сърдечните им погледи целяха единствено да спечелят благоразположението ми на работодател.

Тръгнах си от службата рано. Пред вкъщи се заприказвах с Етиен. Седнахме на износените стъпала на старото каменно стълбище. Необяснимо защо присъствието и приветливото му изражение ми вдъхваха увереност. Побъбрихме си за това и онова, хапвайки с удоволствие все още топлите сладкиши с ябълки, които бях взел от отсрещната хлебарница. Денят преваляше, но потокът от забързани минувачи не секваше.

След като се прибрах вкъщи, се заех да претърся апартамента, да изследвам буквално всяка педя с цел да открия подслушвателни устройства. Не открих нищо.

Седнах пред компютъра. Влязох в „Гугъл“, натраках „Игор Дубровски“ и със свит на топка стомах задействах търсачката. Седемстотин и три резултата. Повечето на непознати езици, вероятно и на руски. Прелиствах страниците, пробягвайки с очи по резултатите, търсейки по-разбираема информация. Мярнах няколко реда на френски. Списък с имена, като след всяко едно имаше някакви проценти;

Бернар Виапе 13,4% — Жером Кордие 8,9% — Игор Дубровски 76,2% — Жак Ма…

Погледнах адреса на сайта: societe.com, сайт за финансова информация за разни компании. Вероятно ставаше въпрос за съвпадение на имената. Кликнах за успокоение на съвестта си. Страницата показваше списъка на акционерите на някакво дружество — „Луксарес АД“. Никаква връзка. Обратно в търсачката и списъка с резултатите. Още един на френски: „Дубровски убил ли е Франсоа Литрек?“. Изтръпнах. Информацията беше публикувана от вестникарски сайт, la gazettedetoulouse.com. Сърцето ми биеше все по-силно. Кликнах.

Грешка. Несъществуваща страница. Да им се не види, толкова ли не могат да поддържат сайта и да актуализират линковете си!

Отново съм в „Гугъл“. Имаше и други статии, вероятно посветени на същата афера, публикации на различни вестникарски сайтове. „Аферата Дубровски. Когато обвиняемият взема нещата в свои ръце“. Текстът коментираше хода на някакво дело, но вместо да разкрие същността на аферата, описваше поведението на човек на име Дубровски по време на изслушването. Той постоянно прекъсвал адвоката си и отнемайки му думата, говорел вместо него. Според статията съдебните заседатели били разколебани от изказванията му.

Съдебните заседатели… Значи е ставало дума за наказателно дело. А то се завежда, когато е станало убийство.

Чета друга статия: „Ще узнаем ли истината някой ден?“. Журналистът обясняваше как нещата се преобърнали по време на процеса и изразяваше учудване относно това как един мъж, когото полицията представяла за очевидния виновник, бил успял да посее съмнения в умовете на всички.

Повечето статии почти се повтаряха. Всичките бяха от… седемдесетте години. Преди почти трийсет години… Вестниците бяха качили архивите си в интернет.

Статия от „Льо Монд“: „Фройд, събуди се, те са полудели!“. Щракнах с мишката. Беше подписана от някой си Жан Калюзак, с дата 1976 г. Пространен текст, целящ най-вече да разобличи опасните според автора методи на психиатъра Игор Дубровски. Изтръпнах. Това беше той. Калюзак заклеймяваше психотерапевтичните методи, идващи от Щатите, чийто ревностен апологет бил Дубровски. Яростно отричаше неговите методи на действие. Статията не оставяше съмнение във вината на Дубровски — изглеждаше очевидно, че той е тласнал младия Франсоа Литрек към самоубийство, а обстоятелствата около постъпката му все още не бяха изяснени. Калюзак искаше главата му.

Бях разбит. Бях се напъхал в ръцете на опасен психиатър, очевидно също толкова луд, колкото и неговите предполагаеми пациенти, ако все още му се случваше да практикува. Боже мой…

Открих и други статии. Думата „оправдан“ ми се наби в очите. „Дубровски оправдан“, заглавие на вестник „Льо Паризиен“. Кликнах отново, за кой ли път.

„Оправдателната присъда на Дубровски създава сериозен проблем за цялата колегия. Как стана така, питаше журналистът, че съдът реши да освободи човека, чиято вина беше очевидна?“

Друга статия задаваше въпроса дали психиатърът не бил хипнотизирал съдебните заседатели, за да повлияе на решението им, и привеждаше смущаващи коментари на хора, присъствали на заседанията.

Заглавията на две други статии оповестяваха лишаването му от лекарски права, като критикуваха непрозрачността на решенията, вземани от лекарската колегия, която отказваше да разкрие публично причините за приложената санкция.

Е, начетох се.

Изключих компютъра със свита душа. Трябваше да се предпазя, да се измъкна от това гнездо на оси. Но как? Едно беше сигурно: нямаше как да стане, не и ако тръгнех да изпълнявам невъзможната задача, която ми беше поставил.