Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (47)

47

На излизане от вкъщи сутринта забелязах черния силует на госпожа Бланшар на стълбищната площадка. Подаваше нещо на Етиен. По формата му познах, че е сладкиш, подобен на този, който бе предложила на мен. Етиен изглеждаше силно изненадан…

Със свито от притеснение сърце пресякох улицата, за да отида до вестникарската будка. От хлебарницата се носеше мирис на прясно изпечени франзели и топли кифлички с шоколадов пълнеж.

Купих по един брой от всички ежедневници и приседнах до една маса на тротоара пред близкото бистро. Отворих най-напред „Фигаро“ и бързо запрелиствах шумолящите страници, докато стигна до раздела Икономика. Сърцето ми щеше да се спука от напрежение, докато бегло преглеждах различните статии, прескачайки от едно заглавие на друго. Отначало напразно прехвърлях страниците. Тревогата ми непрекъснато растеше и чувствах как шансовете ми постепенно намаляват, докато изведнъж затаих дъх.

Подозрения за злоупотреби в „Дюнкер Консултинг“.

Следваха няколко реда обяснения в по-скоро неутрален тон.

— Какво ще обичате? — попита доста нелюбезно сервитьорът, мустакат мъж с мрачна физиономия.

— Имате ли кифлички с шоколадов пълнеж?

— Не, само кроасани или филийки с масло — отговори мъжът, без дори да ме погледне.

— Дайте ми тогава два кроасана и едно дълго кафе, моля!

Той се отдалечи, без да ми отговори. Силно възбуден, разтворих „Льо Монд“, където също открих късо съобщение по въпроса, последвано от статия за дейността на фирмите за наемане на работна ръка, методите им и критиките, които често им се отправят. „Либерасион“ публикуваше статия на видно място, макар и кратка, както и снимка на сградата на нашата фирма под примамливото заглавие Как ловците на мозъци ни правят на луди. „Льо Паризиен“ изчисляваше колко време е нужно на един кандидат, за да отговори на всички фалшиви обявления, и колко ще му струва отпечатването и изпращането на съответните документи. „Франс Соар“ обясняваше, че в сектора съществува ожесточена конкуренция, че за фирмата е изгодно да се прочуе с изгодните си обяви и че именно това е могло да предизвика Дюнкер да прекрачи червената линия. „Юманите“ посвещаваше половин страница на събитието. На голяма снимка се виждаше как кандидат за работа очертава с черен маркер публикуваните във вестника съобщения, а заглавие, набрано с едри букви, гласеше: Скандалът с фалшивите обяви на „Дюнкер Консултинг“. Статията разобличаваше дивия либерализъм и неговите последствия за нещастните кандидати. Публикувани бяха и редица свидетелства на безработни, заявяващи, че не са получили отговор на своите запитвания. Причината е, че свободни места просто не са съществували, заключаваше журналистът. Сатиричният „Канар Аншене“ пък публикуваше статия под заглавието „Фирми за наемане на безработни“.

В будката не се продаваха провинциални вестници, но не ми се вярваше да са пропуснали новината, тъй като Дюнкер имаше няколко представителства в областите. Но най-важното за мен бе какво пишат финансовите вестници. Всички те — от „Трибюн“, през „Журнал де Финанс“, та чак до „Ла Кот Дефосе“ — публикуваха информацията. Нямаше квалификации, нито емоционални коментари, но не това беше важното. Информацията бе достигнала до хората, които вземат решения. Целта ми бе постигната.

Изтичах до офиса. Исках да съм там преди 9 часа, за да наблюдавам пряко котировките при откриване на Парижката борса и да проследя тенденцията на акциите.

В 8,30 бях пред екрана на компютъра, на уебсайта на „Ле-з-Еко“. Не можех да знам дали публикуването на подобна информация е оказало влияние върху котировката на фирмата. Може би се надявах напразно… Чувствах се нервен, напрегнат.

Точно в девет курсът на акциите на „Дюнкер Консултинг“ се появи в червено на моя екран. Бе спаднал с 1,2%. Направо се втрещих, не можех да повярвам. Изведнъж ме обхвана вълнение, радост, крайна възбуда. Аз, Алън Грийнмор, бях повлиял на курса на „Дюнкер Консултинг“ на Парижката борса! Невероятно! Нечувано! 1,2%! Огромен, монументален резултат!

Спомних си за споделените с Фишерман очаквания. Бях прогнозирал спад от 3% за един ден. Цифрата бях изсмукал от пръстите си, разбира се. Но добре беше да се доближим максимално до нея. Въпрос на надеждност и доверие. А в тази работа да успея да вдъхна доверие беше от основно, дори съдбоносно значение. Жизненоважно. Основен камък в моя план… Затова беше нужно тенденцията да се потвърди и засили.

Прекарах голяма част от деня в следене на курса на акциите върху монитора. Проверявах го често — сто, двеста, може би триста пъти. И по време на служебните срещи не се въздържах да хвърлям поглед от време на време.

През целия ден тенденцията се засилваше, въпреки едно леко подобрение през обедните часове. При затваряне на борсата в 16 часа окончателният курс показа спад от 2,8%. Шансът беше на моя страна.

Обхванат от еуфория, напуснах кабинета си и се забързах към стаята за почивка. Не можеше, естествено, да се очаква, че автоматите междувременно са се заредили с шампанско. Задоволих се с една минерална вода „Перие“, наслаждавайки се на първата си победа.

На връщане към кабинета си преминах пред остъклените помещения, където служителите се трудеха в обстановка на стрес, породен от все по-взискателния и нечовешки мениджмънт, притиснати от повелите за борсова рентабилност и ни най-малко от мотивацията за развитие на вдъхновяващ предприемачески проект. Жалко, че толкова много нещастници киснат в офиса, докато всеки от тях би могъл да се реализира и процъфти в собствена дейност! Контрастът с моментното ми състояние на възбуда беше крещящ. Внезапно осъзнах, че не само страхът от Дубровски ме тласкаше към превъзмогване на последното изпитание. Веднъж попаднал във водовъртежа на опияняващата игра, в която бях спечелил първия манш, усещах как в мен никне чувство за мисия и дълг. Въпреки риска да загубя всичко и да остана на улицата, изпитвах единствено желанието да продължа докрай.

* * *

На връщане от обяд Марк Дюнкер хвърли разсеян поглед върху курса на акциите по интернет.

— Каква е тая дивотия? — провикна се той, говорейки сам на себе си.

От съседната стая се обади Андрю.

— Трябва ли ви нещо, господин президент?

Дюнкер не му обърна внимание. Уебсайтът не публикуваше разяснения за движението на курсовете. Но ясно беше, че нещо се е случило…

— Какво става, по дяволите…

Стройният силует на Андрю се появи в рамката на вратата.

— Успяхте ли да прочетете вестниците, които оставих сутринта на бюрото ви, господин президент?

— Не, защо? Има ли нещо особено? — попита той с нотка на тревога в гласа.

— Ами… изглежда е имало изтичане на информация, господине…

Кръвта нахлу в главата на Марк Дюнкер. Той скочи от мястото си и грабна купчината вестници.

— Какво? Какви ги дрънкате?

Отдели настрана „Ла Трибюн“ и започна да го прелиства забързано, като мачкаше страниците и наполовина ги късаше.

— Дванайсета страница, господин президент.

Дюнкер веднага видя статията, която Андрю беше очертал с жълто. Прочете я, затвори вестника и бавно седна на стола.

— Сред нас има черна овца — промълви той със замислен вид.

Беше спокоен, но лицето му пламтеше.

— Няма значение — добави, като че искаше да убеди сам себе си. — До две седмици всичко това ще е забравено.