Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dieu voyage toujours incognito, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Лоран Гунел. Бог пътува винаги инкогнито

Френска. Първо издание

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 22,5

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

52

Андрю изсипа на бюрото си платнения чувал, който му беше предало момичето в приемната. Белите пликове се струпаха върху червената кожа, образувайки висока купчина, досущ като предишните дни. Три от тях паднаха на земята. Андрю бързо ги вдигна. След това постави кошчето за отпадъци вдясно от бюрото, побутна наляво пирамидата от писма и старателно, държейки в дясната ръка нож, пое с лявата първия плик, разтвори го с ловък жест, извади от него документа, който постави пред себе си, и го хвърли в кошчето, след което повтори операцията с перфектно заучен жест.

Половин час по-късно чу шефа си да сумти оттатък. По телефона ли говореше? Хвърли поглед на монитора и установи, че не. Най-добре да отиде да провери какво става.

Почука два пъти, както обичайно, и отвори вратата. Дюнкер не му остави време да попита дали се нуждае от нещо.

— Повлекли са се като стадо овце!

— Господине…

— Стадо овце, ви казвам! Някакъв набеден журналист пише каквото не му е работа и всички тъпанари, неспособни да мислят със собствените си глави, следват глупавите му съвети и продават, от което цената на акцията леко пада. Останалите се втурват, без да разсъждават! Без изобщо да разсъждават!

Андрю знаеше от опит, че когато шефът получи пристъп на гняв, най-правилното поведение е да не казва нищо и да го остави да се наприказва. Чак след това може да захване друга тема, дори евентуално да застане в позата на изтънчен джентълмен, за какъвто умееше да се представя при известни обстоятелства.

— И Пупон е овца като останалите. INVENIRA ни заряза преди три дни и пак от три дни се опитвам да хвана бика за рогата, да се свържа с Пупон и да убедя този глупак, че сега е моментът да инвестира, сега, когато курсът е нисък. Бил зает и в момента не можел да разговаря! Уж де! Да признае поне, че му липсва дупе за тая работа! Нищо чудно, виж му името само… А за това не му трябват много пари. След всички тези изхвърляния в пресата за мними проблеми на фирмата акцията пада от три дни насам. Направо се продънва, казвам ви, проваля се, пропада! Скоро няма да струва нищо!

Андрю стоеше невъзмутим, макар да мразеше, когато шефът му, способен на най-изящна словесност, прибягва до най-нецензурни думи. А той го правеше всеки път, когато губеше контрол над събитията.

Изчака търпеливо и щом сметна, че гневът на Дюнкер се е уталожил, се опита да смени темата.

— Вече ви говорих за предстоящото общо събрание, господин президент, и…

— Престанете да ми повтаряте за това общо събрание, което е последната ми грижа! Загубих най-големия си акционер, а курсът скоро няма да се вдигне. Каквото и да кажа пред тримата лентяи, които ще присъстват, понеже нямат какво друго да правят, ситуацията изобщо няма да се промени! Между другото, ако не беше задължително по закон, това общо събрание щях да го отменя.

— Господинът е прав. Потвърждавам ви, че законът повелява акционерите да се събират веднъж годишно.

— Акционерите, акционерите! Величаем ги, като наричаме така нашите старци, икономисали дребни суми и вложили ги в борсата с надеждата, че ще спечелят повече, отколкото ако ги държат в спестовната каса. Всъщност те по принцип не посещават общото събрание, освен няколко слабоумни, които се мислят за важни, защото държат шепа акции.

— Но… боя се, че ще бъдат повече, отколкото очаквате, господин президент. От няколко дни получаваме голям брой потвърждения на нашите покани за общото събрание. Именно това се мъча да ви кажа от вчера — ще трябва да сменим залата, защото салонът, който наехме в хотел „Лютеция“, няма да бъде достатъчен.

— Няма да е достатъчен? Как така? Какви ги приказвате!

— Мисля, че са разтревожени от спада на курса на акциите, господине, и са решили по-отблизо да следят фирмата, от която притежават дялове…

— Ама за какви дялове ми говорите! Всеки от тях държи най-много пет-шест акции от моя клон. Да си гледат работата! Няма да говоря за стратегия на развитието пред господин и госпожа Никой. На такива хора нямам какво да кажа!

— Хората, които не следят отблизо курса на акциите си и се събуждат чак когато са загубили 30%, си дават сметка, че да продават е вече късно — загубата ще е още по-голяма. В такъв момент единствената им надежда е положението да се оправи, ето защо изведнъж проявяват силен интерес към управлението на фирмата, което два дни по-рано е било последната им грижа. Същото стана при спада на курса на акциите на тунела под Ламанша, господине. Малките акционери решиха да присъстват масово на събранията, за да опазят интересите си.

— Бихте ли престанали с вашите рисковани сравнения?

— Във всеки случай, господине, ще трябва да сменим залата, за да можем да ги посрещнем.

— Да сменим залата, да сменим залата… Да не искате да наемем салона на „Зенит“!

— Ами… не, господине, „Зенит“ няма да ги побере. Както се очертава, ще трябва май да се насочим към Спортния комплекс в Берси.