Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (49)

49

Борсата има кратка памет. Цената на акциите на „Дюнкер Консултинг“ се задържа десетина дни на нивото, до което беше спаднала, след което пое леко нагоре. Инвеститорите не ги беше грижа за съдбата на нещастните кандидати, които се отзоваваха на измислени предложения за работа. Достатъчно бе нашият президент да публикува оптимистични до абсурд прогнози, за да се възстанови доверието на финансовите пазари. Инвеститорите никога не си задават много въпроси и предпочитат да си затварят очите, като с охота се заблуждават за действителните възможности на дадена фирма. Алчността и лековерието вървят ръка за ръка. А и реалността няма голямо значение, достатъчно е котировките да полетят нагоре. За щастие бях си оставил в резерв малка изненада, с която донякъде да им повлияя.

Звъннах на Фишерман в „Ле-з-Еко“ достатъчно време преди приключването на броя. Свързаха ме с редакцията и се представих на човека, който се обади. Журналистът прие да говори с мен. Дали сбъдването на прогнозата ми бе успяло да разсее скептицизма му? Сега трябваше да укрепя първоначалното доверие.

— Разполагам и с друга информация за вас — рекох с доверителен тон.

Никаква реакция. Но не прекъсна разговора.

— Цената на акциите на „Дюнкер Консултинг“ ще спадне вдругиден с повече от 4%.

Цифрата пак беше изсмукана от пръстите. Но имах предчувствие, че натрупването на скандалните разкрития ще засили реакцията на борсата.

— Вдругиден?

О, чудо, той проговори! Вече поблизваше въдичката с върха на езика си…

— Да, вдругиден.

Оставях му време да публикува прогнозите си в утрешния брой на вестника.

Отговор не последва.

Прекъснах връзката, съжалявайки донякъде, че съм се насочил към него. Бях го избрал заради непрекъснатите му критики срещу моята фирма в колоните на вестника. Погрешно бях преценил, че той има лично отношение срещу моя шеф и че ще се хване за всичко, което би го злепоставило. Може би му бях приписал собствените си чувства… Като се замислих, ми се стори всъщност, че у него няма и капка емоция. Критикуваше Дюнкер само защото не вярваше на неговата стратегия.

Осъзнаването на този факт ми провали остатъка от деня. Трудно заспах вечерта. Целият ми план почиваше на участието на журналиста. Дали не ме грозеше провал?

Заранта на следващия ден слязох до будката да купя „Ле-з-Еко“. За „Дюнкер Консултинг“ нямаше и ред. Отвратително.

Късно беше да се обръщам към друг журналист. Въпреки вероятността да си изстрелям последния патрон на халос, налагаше се отново да заложа на Фишерман. Когато играч на рулетка залага напразно на червено цялата вечер, той рядко има куража да постави последната си миза на черно, защото никога не би си простил, ако за нещастие точно тогава се падне червено.

През обедната почивка повторих предишната си операция. Затворих се в стаята си и изпратих на всички редакции неоспоримото доказателство, че дружеството „Дюнкер Консултинг“ умишлено е решило да проучва фирми, за които предварително знае, че са изпаднали в неплатежоспособност.

* * *

Близо три дни ми бяха нужни само за да избера темата на лекцията си. Човек говори добре само по въпроси, които владее, това е очевидно. При това положение имах избор между темите, свързани с полученото образование, а именно счетоводството, и сегашната ми професия — набирането на кадри. Да се спра на последното ми изглеждаше рисковано. Може зрителите да си спомнят за собствени лични неуспехи, каквито всеки е изпитвал в тази област, и несъзнателно да прехвърлят разочарованието си върху мен. Това щеше да ми навлече доста неприятности…

Насочих се следователно към тема, свързана със счетоводството. Не е ли всъщност то последното убежище на всички нерешителни по света? Рискувах речта ми да не бъде твърде вълнуваща, но свеждах поне до минимум опасностите, свързани с отношенията на публиката. А ако някои от присъстващите задремеха, толкоз по-добре за собственото ми спокойствие.

Дълго подготвях текста. Когато изпаднеш в състояние на сценична треска, много полезно е да разполагаш с предварително написан текст, за който да се хванеш, за да не се почувстваш парализиран, безнадеждно изгубил ума и дума, с пресъхнала уста и празна глава.

Отидох на срещата по-рано. По-леко щеше да ми бъде да ги виждам как пристигат един по един, вместо да се изправя сам пред събралото се множество. Щях да имам време да се аклиматизирам, да потисна страха, да му попреча да ме хване за гушата и да ме обезсили.

Ерик, рижавият отговорник, при когото се бях записал, ме посрещна радушно и незабавно ме предразположи. Хвърлих поглед към естрадата, както осъденият поглежда ешафода. С изненада установих наличието на микрофон и високоговорители. По време на предишното си посещение не бях забелязал, че залата е озвучена.

Хората пристигаха един след друг. Всички се здрависваха с Ерик и си разменяха шеговити реплики, като че се познаваха от години. Беше много мило и успокояващо, макар същевременно да си представях, че като стари участници бяха вероятно достигнали до много по-високо ниво от мен…

Отговорникът затвори врата точно в уречения час, което беше направо чудо за Париж — град, където всички смятат за нормално да се пристига с трийсет минути закъснение. Почувствах известно успокоение от факта, че присъстващите членове не бяха повече от двайсет и пет. Далеч по-притеснен щях да съм пред двойно повече слушатели…

Ерик се качи на естрадата, пое микрофона и го потупа с пръст, за да се увери, че работи. Звукът се усили от високоговорителите. Взе думата с изключително спокоен, твърд и улегнал глас, който отекваше много приятно. Очевидно владееше ораторското майсторство. Съобщи за възобновяването на активния сезон на дружеството, който се очертаваше като изключително интересен. Възползва се от случая да напомни някои основни правила, между които необходимостта от своевременно плащане на членския внос, спазване на уговорените часове и редовно участие в сбирките.

— А днес — каза той накрая — имам удоволствието да поздравя един нов член…

Сърцето ми се сви. Дишай, дишай дълбоко, отпусни се.

— … който веднага ще произнесе първото си слово — Алън Грийнмор.

Всички радостно изръкопляскаха. Качих се на естрадата, докато отговорникът отиде да седне на една табуретка между другите членове. Пулсът ми се повиши до сто и петдесет. В стаята се възцари тишина. Всички погледи бяха насочени към мен. По дяволите, защо не мога да се освободя от това притеснение! Същинска болест… Взех микрофона с дясната си ръка, като стисках записките с лявата, за да мога да си помагам в случай на нужда.

Ужасно е да знаеш, че всички очакват да вземеш думата…

— Добър ден на всички.

Гласът ми беше глух, като заседнал в гърлото ми. Устните ми трепереха и се чувствах ужасно скован, изцяло вцепенен…

Като си помисля, че тези хора току-що бяха изслушали Ерик, тъй уверен, владеещ до съвършенство гласа и тялото си. Сигурно ме мислеха за пълна нула.

— Ще ви говоря по една тема, която, съзнавам, не е изпълнена с пламенна еротика — англосаксонското счетоводство.

Залата избухна в смях, последван от бурни ръкопляскания.

Бре… Какво стана?

Бях направо изумен…

Посветил бях близо час да търся хумористична нотка, за да започна речта си както е обичайно в Съединените щати, но не очаквах да имам такъв успех. Това незабавно ме окрили. Притеснението ми намаля наполовина.

Да продължа… Но трябва да артикулирам по-добре, да отпусна гласа си…

— Учих този предмет пет години в Съединените щати и… ъъъ…

Проклятие… какво трябваше да кажа по-нататък? Нищо не помня. Черна дупка… Та нали бях научил речта си наизуст! Не мога да повярвам… Бързо… записката.

Продължих, четейки:

— Когато дебаркирах във Франция, моята родина по майчина линия, за да търся работа…

Мислят ме сигурно за пълен неудачник. Да си чета пищовите пред всички, какъв позор…

— … консултантът на една голяма и широко известна фирма за набиране на кадри ми обясни с усмивка, че френските счетоводни правила са толкова различни, че по-добре да си изхвърля американската диплома на боклука.

Отново смях. Всички ме гледаха с широка усмивка и съвършено доброжелателен поглед… Чудесни са.

— Той дълго се смя на остроумната си забележка. Но не и аз.

Нов изблик на смях и силни ръкопляскания. Не вярвах на очите си. Адски е приятно да разсмееш една цяла зала. Тава те окриля, стимулира… Невероятно е. Изведнъж разбрах защо някои правят от това своя професия.

— Изпитах обаче нуждата да проуча разликите между англосаксонското и френското счетоводство.

Никакво притеснение… Сценичната треска изчезна като по чудо… Напълно ми олекна… Страхотно…

— Във Франция счетоводните норми се диктуват от държавните чиновници, докато в Съединените щати те се определят от независими органи, чиято цел е счетоводството да обслужва интересите на инвеститорите, като им предоставя информации, от които се нуждаят, за да вземат разумни решения. Редът на счетоводните позиции е обратен на използваните във Франция…

Продължих речта си още десетина минути, като успях почти изцяло да се освободя от записките си. Слушателите изглеждаха направо пристрастени към темата, на което изобщо не разчитах предварително. Изглежда, бях успял да привлека вниманието им и да предизвикам интереса им. Чувствах се изключително добре, държах се все по-непринудено. Позволих си дори лукса да крача по естрадата, докато говоря, като същевременно се обръщах към публиката, съвсем свободен в движенията си. Да говориш пред публика се оказа в крайна сметка твърде възбуждащо.

Последната част от изказването ми бе посрещната с бурни аплодисменти, преминаващи в овации. Няколко души се изправиха, последвани от други, докато накрая цялата зала се вдигна на крак. Бурни възгласи… Направо не беше за вярване! Скандираха името ми… Чувствах се на седмото небе, опиянен, завладян от силни емоции, щастлив…

Ерик дойде при мен на сцената, като продължаваше да ръкопляска. След това помоли присъстващите да отделят няколко минути, за да напишат мнението си. Възцари се тишина.

След малко Ерик ми връчи дебел плик, съдържащ бележки, сгънати на четири. Усамотих се в един ъгъл на залата и с нетърпение ги разгънах една по една, любопитен да узная какви са дребните пропуски и недостатъци, които присъстващите бяха установили и ми предлагаха да поправя. Но всяка нова записка увеличаваше изумлението ми. Сто процента от отзивите бяха положителни! Сто процента!!! Невероятно, нечувано… Не можех да повярвам. Имах чувството, че зад страха, който ме бе парализирал, се е криела някаква естествена дарба, която само е чакала възможност да се прояви.

Ерик дойде да ми каже, че след първата изява е за предпочитане да си тръгна веднага, вместо да присъствам на другите речи, за да съхраня по-добре собственото си постижение в паметта си и да изчета по-спокойно у дома отзивите на останалите членове на групата.

Поздравих за последен път присъстващите и излязох. Обгърна ме хладният вечерен въздух. Изкачих мрачното стълбище, както се изкачват стъпалата на палат, понесен от успеха. Стигнах до нивото на града, подхранен с новите сили, които бях почерпил, готов да се впусна, ако ми падне случай, на среща със съдбата си.