Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (44)

44

— Скъпи Алън Грийнмор! Как сте?

Бях изненадан, че жена, която виждах за първи път в живота си, може да се обърне към мен с такъв приповдигнат тон, сякаш бяхме приятели от двайсетина години… Половината клиенти обърнаха глави към нас. С театрален жест и премрежен поглед тя протегна към мен отпусната ръка, с дланта надолу. Какво ли очакваше? Да й целуна ръка?

Успях някак си да се ръкувам.

— Добър ден, госпожо Вепал.

— Скъпият ми приятел Ремон Верже ми наговори толкова хубави неща за вас…

Трудно ми беше да си представя как бившият главен редактор на „Монд“ сипе комплименти по мой адрес.

— Сядайте — продължи тя, посочвайки ми стола до нея. — Това е моята запазена маса, бъдете добре дошъл. Жорж?

— Госпожо?

Тя се извърна към мен.

— Какво ще вземете, Алън? Позволявате ми да ви наричам Алън, нали? Такова хубаво име… Англичанин сте, предполагам.

— Американец.

— Все едно. Какво да ви поръчам?

— Ами… едно кафе.

— Ще пийнете и едно шампанско все пак? Жорж, две чаши шампанско, приятелю!

В гаснещия августовски следобед терасата на кафене „Дьо Маго“ беше препълнена колкото от туристи, толкова и от постоянни посетители, които очевидно се бяха заразили от манията да си общуват през масите. Кристин Вепал носеше, както бях предупреден, монументална бледорозова шапка с повдигната воалетка и с пришито на ръба ярко розово птиче. Облечена в розово от глава до пети, изключително елегантна въпреки ексцентричния си вид, тя със сигурност беше седемдесетгодишна, въпреки че излъчваше бодър дух и жизненост, присъщи на двайсетгодишна жена.

— Милият ми Ремон ми каза, че сте се интересували от Жако?

— Жако?

— Да, каза ми: „Разкажи му всичко каквото знаеш за Лакан“. На което му отвърнах: „Скъпи, ти напълно подценяваш неизчерпаемите ми знания по темата! Една цяла нощ няма да ми стигне, а не зная доколко Алън разполага със свободно време…“.

— Всъщност… това, което ме интересува, са по-скоро отношенията му с един друг психиатър. Някой си Игор Дубровски.

Разказах й за статията, която бях прочел.

— Аха! Лакан и Дубровски. За тях двамата и за вечното им съперничество може да се напише цял роман!

— Съперничество?

— И то какво! Нещата трябва да се назовават с истинските им имена, а техните отношения си бяха чисто съперничество! Лакан завиждаше на Дубровски, беше очевидно…

— Завиждаше… но кога е било това?

— През седемдесетте години, когато Дубровски започна да печели известност.

— Но Жак Лакан вече е бил прочут и признат, така ми се струва. Било е в края на живота му, нали? Как е можел да завижда на някакъв млад непознат мъж?

— Трябва да разглеждаме нещата в контекста на времето им. Лакан беше водещата фигура в сферата на психоанализата във Франция. И тъй като знаем какво представлява психоанализата, всички намираха за нормално пациентите да прекарат петнайсет години легнали на дивана, споделяйки своите трудности. Един прекрасен ден се появява някакъв млад руснак, който решава проблема за няколко сеанса… Нарушава се някак си установеният ред и правилник, съгласен ли сте?

— Може би не са били лекувани… в дълбочина?

— Колкото до това, няма начин да го разбера. Получи се така, че пациент, страдащ от фобия, знам ли каква, например от паяци, можеше да избира: или петнайсет години на кушетката при Лакан, или трийсет минути при Дубровски. Вие какво щяхте да изберете?

— Значи Лакан е завиждал на резултатите, постигнати от Дубровски.

— Да, и не само това… Всъщност те бяха като деня и нощта.

— Тоест?

— Съвършено различни. Единият беше стар, другият млад. Лакан беше интелектуалец, който формулира концепциите си и ги излага в книги. Дубровски беше прагматик, проповядваше действието и се стремеше към резултати. Без да забравяме и източника на моделите, които прилагаха.

— Искате да кажете — методите им на действие?

— Да. Психоанализата е европейско творение. Дубровски беше пионер на когнитивните терапии, идващи от Съединените щати.

— И какъв проблем е представлявало това?

— Да кажем, че беше време на определени антиамерикански настроения в интелектуалните среди. Само че въпросът не се изчерпваше с това, да ви кажа честно… разделяха ги и парите.

— Парите?

— Да, Дубровски беше богат, много богат. Наследствено богатство. Случаят с Лакан не беше такъв, той освен всичко останало очевидно имаше проблеми с парите.

Тя отпи от шампанското.

— Според мен Лакан беше напълно обсебен от Дубровски. Завиждайки на бързите му действия, той започна да съкращава все повече своите терапевтични сеанси. Накрая, когато приемаше пациента в кабинета си, човекът едва успяваше да си отвори устата. Само след пет минути Лакан го прекъсваше с думите: „Сеансът ви приключи“.

— Луда работа…

— Имаше и още нещо. Лакан толкова завиждаше на Дубровски за богатството му, че започна да надува тарифите си неимоверно. Беше стигнал дотам да иска петстотин франка за няколко минути разговор, а за времето си това беше солидна сума. Една пациентка се осмелила да протестира, а той грабнал дамската й чанта, за да се самообслужи от портмонето й. Направо се беше побъркал, моят Жако.

Пийнах глътка шампанско, наслаждавайки се на изтънчения аромат. На отсрещната страна на площада църквата „Сен Жермен де Пре“, обляна от меката светлина на отиващия си ден, беше по-прекрасна от всякога.

— Най-жалкото — продължи тя — беше, че ако Лакан не бе обърнал внимание на Дубровски, хората много бързо щяха да го забравят.

— Дубровски ли? Че защо? След като е постигал подобри резултати…

— А, мили мой приятелю, само американец може да зададе подобен въпрос. За вас, американците, единствено резултатите са важни. Ние във Франция се прекланяме пред интелекта. Според нас резултатите са едва ли не на втори план…

Тя започна да рови в чантата си от крокодилска кожа, оцветена в розово, и измъкна една книга джобен формат.

— Ето! Донесох ви това. Отворете го наслуки и прочетете някой пасаж…

Взех книгата с името Лакан на корицата. Отворих я по средата.

„Характеризирайки структурата на темата за синовните интерпретатори чрез отключване на афективната недостатъчност, очевидна в често проявяващата се нелегитимност на субекта, и чрез менталното формиране, основано на роман от високата литература, с нормалното проявление между осмата и тринайсетата година, авторите ще свържат фабулата, съзряла в тази възраст, за подмяна на детето, фабула, с помощта на която някоя стара селска мома се идентифицира с някоя по-облагодетелствана двойничка, с претенциите на няколко фалшиви наследници на трона, чието оправдание изглежда еквивалентно. Но в случай че въпросният субект смята да подсили правата си, описвайки подробно машината, напомняща животно, в чиито недра се е наложило да го скрият, за да осъществят първичното отвличане…“

— Неразбираемо е, но и аз не съм психиатър.

— Нека ви успокоя, и психиатрите не разбират бъкел. Но ние сме във Франция: колкото по-малко разбират какво говорите, толкова повече ви смятат за гений.

— Виж ти…

— В такъв случай, представете си Дубровски с неговия конкретен, прагматичен подход, със задачите, които дава за изпълнение. В сравнение с Лакан го смятаха едва ли не за невежа…

Точно в този миг несръчно бутнах чашата с шампанското. То се разля по масата и потече по обувките ми. За късмет по моите…

— А, ето нещо, което Жак Лакан нямаше да понесе.

— Да полее обувките си с шампанско?

— И още как! Беше маниак на тема обувки.

Изтръпнах.

— Маниак на тема обувки…

— Бяха му страст! Беше способен да се измъкне през тайната врата в кабинета си, оставяйки пациентите да висят в чакалнята, за да отиде да си купи някой и друг чифт между два сеанса. Не е ли забележително?