Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (13)

13

Тази сутрин пристигнах в офиса с моя „Клоузър“ под мишница, както всеки ден от последната седмица. Косите погледи на колегите ми, които в началото бяха явни, вече отстъпваха място на пълно безразличие. Но все пак още не се бях отпуснал напълно и изпитвах известно, макар и затихващо, смущение. Трябваше да призная, че отношенията ми с околните с нищо не се бяха променили. Явно бе необходимо още време, за да бъда наистина „свободен“ според определението на Дюбрьой.

Вкъщи също продължавах да живея, полагайки по-малко усилия отпреди, тоест приемайки да вдигам нормално ниво шум, което все пак предизвикваше почти ежедневни посещения от страна на госпожа Бланшар. Вече не се опитвах да ги избягвам както преди, но те все още силно ме дразнеха. Имах чувството, че нищо не може да й попречи да ме тормози. След като бях проявявал търпимост, сега съвсем ясно показвах раздразнението си, като само лекичко открехвах вратата, за да разбере, че ме безпокои. Но тогава тя се приближаваше до отвора, като че ли за да си пробие насила път. Стоеше там със свъсени вежди и обвинителен поглед, а пискливият й глас призоваваше към ред с морализаторски тон.

Тъкмо бях влязъл и чаках с двама колеги пред асансьора, когато получих есемес. Хвърлих поглед на екрана: Дюбрьой. Отворих го.

Веднага изпуши една цигара.

Що за нареждане? Да изпуша една цигара?

Вратите на асансьора се отвориха. Колегите ми нахълтаха вътре.

— Не ме чакайте — казах им.

Защо Дюбрьой ме караше да пуша, при положение че целта ми бе да се откажа, а не да продължа? Излязох на улицата и запалих цигара. Дали пък не страдаше от старческо оглупяване… Пушех и оглеждах многобройните пешеходци, повечето от които бързаха за работа, когато забелязах в тълпата неподвижен мъж, напомнящ ми на Влади. Наведох се, за да го видя по-добре сред хорското множество, но той незабавно се извърна.

— Влади! Влади!

Мъжът изчезна от поглед.

Стана ми неприятно. Почти бях сигурен, че е той. Следеше ли ме? Но защо? Дали пък Дюбрьой не искаше да е сигурен, че спазвам обещанието си? Би било странно. Какво толкова му пукаше в крайна сметка? Или пък може би сериозно трябваше да се обезпокоя, да открия причината за неговия интерес към мен.

Върнах се във фоайето със свит стомах.

В коридора на моя етаж минах пред кабинета на началник-отдела Люк Фостери. Вече бе на работното си място, което означаваше, че е съкратил сутрешния си джогинг. Нещо много необичайно — вратата му бе отворена. Обикновено предпочиташе да е затворен, за да може максимално да се изолира от членовете на екипа си. Общуването му струваше много усилия. Имаше нужда да се възстанови, избягвайки всякакъв контакт в продължение на часове.

Отворената врата бе удобен повод, който не трябваше да пропускам. Имах задача… Смелост! Щеше да е изключително трудно да го накарам да произнесе случайната дума, защото той бе възможно най-неразговорливият човек.

Влязох и го поздравих. Изчака да го приближа на по-малко от метър разстояние, преди да вдигне очи от папката си, без при това да помръдне глава и на йота. Ръкувахме се, но това не предизвика у него и зачатък на усмивка. Нито най-малкото раздвижване на устните.

Опитах да започна разговор, припомняйки си прословутата тайна на Дюбрьой. Господи, колко ми е трудно да приема свят, който не харесвам…

— Тази сутрин акциите са на 128. Покачили са се с 0,2% за една сесия и почти с 1% за седмицата.

— Да.

Очевидно го бе обхванал ентусиазмът на великите дни. Трябваше да го подхраня, да говоря възторжено, да покажа жив интерес към темата. Ако почувства, че изпитвам същите вълнения като него, ще се отвори за мен.

— Странното е, че са се покачили с 14% от началото на годината, а резултатите ни за полугодието са се повишили с 23%. Не е много логично.

— Не е.

— Очевидно са подценени.

— Да.

— В крайна сметка курсът не е показателен за истинската стойност на предприятието.

— Не.

Нищо не става. Трябва да продължа на всяка цена. Да не позволявам да настъпи мълчание.

— Наистина жалко… Би било добре да следва нашите резултати, защото са добри.

Дори не си направи труда да отговори, но ме изгледа, като че ли не можеше да повярва, че някой си отваря устата, за да произнася подобни глупости.

Започнах леко да се срамувам. Съвсем малко. В крайна сметка той вече и без това ме вземаше за редовен читател на „Клоузър“. Едва ли можех да го разочаровам повече. Да продължаваме нататък.

— Но пък акциите си ги бива. Би трябвало да се покачват.

Смръщи вежди. Продължих с удвоен ентусиазъм.

— Ако бях брокер, щях да заложа всичко на тях.

Прие печален, даже… скръбен вид, скривайки се зад мълчанието си. Добре, да променим тактиката. Да му зададем въпроси.

— Как си обяснявате несъответствието между нашите резултати и курса на борсата?

Няколко секунди тишина, през които той дори не помръдна. Вероятно събираше сили и кураж, подготвяйки се да общува със селския идиот.

— Има различни фактори. Най-напред финансовият пазар не се интересува толкова от миналите резултати, колкото от бъдещите перспективи.

— Но те са добри, Ларше ни го повтаря всеки понеделник сутрин!

— Освен това борсата се влияе и от психологически фактори.

Каза последното с леко презрение.

— Психологически фактори ли?

Пое си дъх. Очевидно въобще не му бе приятно да се прави на учител.

— Страхове, слухове… Съществува и Фишерман.

— Фишерман?

— Икономическият журналист от „Еко“, който не вярва в нашето развитие и го повтаря във всяка статия. Това несъмнено оказва влияние върху инвеститорите, защото мненията му са ценени. Впрочем чудя се защо.

— А ако някой друг дърпа конците зад него? Ако Фишерман е просто негова… как се казваше?

— Не виждам кой би имал интерес от това.

По дяволите, не можеш ли да отговаряш на въпросите?!

— Но Фишерман няма личен интерес акциите ни да бъдат възпирани в устрема си нагоре.

— Откъде бих могъл да знам?

— Ако не е така, значи има хора, които го подтикват да ни сече във вестника си. Значи Фишерман е просто тяхна…

Направих се, че търся думата, подчертавайки с жестове дупката в паметта си.

— Не съм привърженик на теорията за конспирацията.

— Уф, много е досадно, мразя да ми бягат думите! Как се казва за някой, който е манипулиран от друг? Казват, че е негова…

— Вижте, Алън, имам работа.

— Да, но отговорете ми само на този въпрос! Ще ми се скапе денят, ако не се сетя.

— Съсредоточете се върху задачите си и всичко ще е наред.

— Но думата е на върха на езика ми.

— Ами изплюйте я, но не в кабинета ми.

Веднъж да направи опит за, шега, и на мен да не ми е до смях. Добре, бързо, трябва да го предизвикам да ми отговори.

— Кажете ми думата и обещавам на мига да изчезна.

— Палячо.

Погледнах го объркано.

— Не, не е това… Друга дума.

— Започвате да ми досаждате.

— Дайте ми синоним.

— Играчка. Той е тяхна играчка. Става ли?

— Не, не е и това.

— Ами ще трябва да се задоволите с това.

— Дайте ми друг синоним.

— Имам си работа, Алън.

— Моля ви…

— Довиждане, Алън.

Тонът му не търпеше възражение и отново потъна в папката си, без повече да ме погледне.

Излязох леко разочарован. Добре де, направих каквото можах. Всъщност грешката ми бе, че бях твърде ентусиазиран. За да „приема света му“, не бе достатъчно да зачекна тема, която го интересува, може би трябваше да възприема и неговия стил на общуване. Сериозен, рационален, изразяващ се ясно и точно, с малко думи. Нещо повече: това трябваше да ми доставя удоволствие. Но щях ли да го накарам да говори повече? Не е сигурно. Все пак като че ли бях близо до успеха.

Току-що бях влязъл в кабинета си и дойде Алис, за да ми разкаже за разговора си с един клиент. Бяхме заедно от десетина минути, когато в коридора чух стъпките на Фостери. Подмина вратата ми, след това се върна крачка назад и надникна вътре с все така невъзмутима физиономия.

— Марионетка!

И продължи пътя си.

Алис ме изгледа, бясна, че шефът ме е обидил по този начин.

Сияех от щастие.