Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dieu voyage toujours incognito, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Лоран Гунел. Бог пътува винаги инкогнито

Френска. Първо издание

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 22,5

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

22

Първоначално Дюбрьой отказа да ми помогне в подготовката за предвидената с Марк Дюнкер среща. „Не познавам предприятието ти, какво бих могъл да те посъветвам да му кажеш?“ Но накрая ми даде няколко съвета, отстъпвайки пред моята настоятелност.

— Кое точно те затруднява? — попита ме.

— Той е злонамерен, с лекота отправя необосновани упреци. Поискаме ли нещо или посочим ли някаква нередност, веднага ни напада, за да не трябва да отговаря…

— Разбирам. И какво правите ти и колегите ти, когато ви упреква?

— Не се оставяме. Опитваме се да му докажем, че греши, че е несправедлив.

— Тоест опитвате се да се оправдаете, така ли?

— Да, естествено.

— Значи вие вършите цялата работа!

— Не разбирам.

— В никакъв случай не трябва да се оправдавате пред необосновани упреци, иначе играете неговата игра!

— Може би, но какво друго бихме могли да направим?

Отново бе придобил развеселения си вид.

— Да го изтезавате.

— Много забавно.

— Не се шегувам.

— Забравяте само една малка подробност.

— Коя?

— Нямам никакво желание да губя работата си.

— Бъди като инквизиторите през Средновековието. Как са наричали сеансите от непоносими мъчения, които са се готвели да приложат над някого?

— Не знам.

Ще го подложим на разпит.

— Да го подложим на разпит?

— Да.

— И какво общо има това с моя шеф?

— Когато си изправен пред необосновани упреци, измъчвай го с въпроси.

— По-точно?

— Вместо да се оправдаваш, задавай му въпроси, за да го принудиш той да се оправдава! И бъди настоятелен. Той трябва да даде доказателства за упреците си, а не ти да доказваш, че са неверни! С други думи, накарай го да мисли.

— Ясно.

— Принуди го да се отбранява. Попитай го какво му позволява да твърди това, което казва, и не го оставяй да се крие зад общи приказки. Дълбай, изисквай точни сведения, факти. Ако наистина е злонамерен, ще изживее гадни мигове. И знаеш ли какво?

— Кажете.

— Най-страхотното е, че дори не се налага да си агресивен. Ако подходиш както трябва, можеш да го поставиш на колене, запазвайки пълно спокойствие, с привидно съвсем почтителен тон. Накратко, ще го принудиш да обоснове упреците си, като останеш… безупречен.

— Не е зле.

— И ако се справиш добре, има голяма вероятност оттук нататък да те остави на мира.

* * *

Бях си насрочил среща по телефона с Марк Дюнкер чрез неговия секретар. Казвам неговия секретар, защото — нещо извънредно рядко в предприятията — ставаше въпрос за мъж, в случая много любезен млад англичанин, който се казваше Андрю. Назначението му бе изненадало всички. Тъй като Дюнкер бе определено мачист, по-скоро си представяхме да избере някоя нимфетка с минижуп и дълбоко деколте, изпълняваща всяка негова заповед, достатъчно опитна, за да му служи добре, и достатъчно глупава, за да подхранва чувството му за мъжкарско надмощие.

Но изборът му несъмнено не бе плод на случайността — подозирах, че тайно е комплексиран от възхода си на самоук селянин. Английският секретар, който го следваше навсякъде, компенсираше липсата на имидж с елегантност, учтивост и крайна любезност, а черешката върху тортата бе безупречният говор и силният бритиш акцент, високата класа на истински поданик на Нейно Величество, който единствено чрез присъствието си облагородяваше шефа си. Няколко редки грешки в рода на съществителните допълваха картинката, придавайки й известен чар.

Сутринта умишлено пристигнах с пет минути закъснение, колкото да покажа на Дюнкер, че не съм му лакей. Посрещна ме Андрю.

— Ще се наложи — каза с отчетливото си произношение — да проявите малко търпение. Господин Дюнкер още не е готов да ви приеме.

Нормално. Отговаряше на моето закъснение с по-голямо закъснение. Във Франция времето е инструмент на властта.

Андрю ме покани да седна на едно канапе, облечено в червена кожа, което контрастираше на чисто белите стени. Всъщност в доста просторното помещение имаше кът приемна, където посетителите можеха да изчакат. От другата страна бе разположено безупречно подреденото бюро на младия англичанин, покрито с червена, подхождаща на канапето кожа. Нямаше нито една захвърлена хартийка.

— Желаете ли кафе?

Бях почти изненадан от въпроса му, толкова неуместно изглеждаше човек като него, като че ли идващ направо от Бъкингамския дворец, да предлага нещо друго освен чай в китайски порцелан.

— Не, благодаря. Всъщност, защо не… да, искам.

Андрю кимна безмълвно и се насочи към ъгъл на стаята, където имаше последен модел кафемашина, цялата от блестяща неръждаема стомана. Тя пошумя малко, докато кафето изтичаше в чашата. Една капка има нещастието да опръска неопетнената стомана. Андрю на мига извади ароматизирана кърпичка и попи непокорната капка със скоростта на гущер, който улавя пъргаво с език някоя мушица. Кафемашината придоби чисто новия вид, който имаше секунда преди това.

После секретарят изключително внимателно постави чашата на ниската масичка пред мен. Яркочервена чаша, чийто дизайн бе по-скоро претенциозен, отколкото красив.

— Заповядайте — каза, оттегляйки се.

— Благодаря.

Андрю се върна зад бюрото си и потъна в четене на някакви документи. Стоеше напълно изправен на стола, държейки главата си високо, така че единствено очите му бяха сведени към страниците, а клепачите му изглеждаха полупритворени. От време на време вземаше лъскава черна химикалка, записваше нещо отстрани на страницата, после я оставяше на абсолютно същото място, перпендикулярно на ръба на бюрото.

След доста минути вратата, която ни разделяше от бюрото на Дюнкер, се отвори рязко, като че ли бе избита с рамо от някой агент на спецчастите, и директорът се изстреля насред помещението.

— Кой е писал този доклад? — извика обвинително.

— Алис, господин директор.

Андрю бе отговорил, без да мигне. Силовото нахлуване на шефа не бе предизвикало никакво трепване по невъзмутимото му лице. Джеймс Бонд, на когото всеки косъм е старателно сресан, докато около него всичко избухва.

— Ама това е невъзможно! Грешките са по-големи от задника й! Кажете й да препрочита бележките си, преди да ми дава такива парцали!

Захвърли документа, чиито страници се пръснаха върху бюрото на секретаря му. Той ги събра и само след миг бюрото му си възвърна неизменния ред.

Преглътнах.

Дюнкер се обърна към мен и внезапно спокоен и усмихнат, ми подаде ръка.

— Добър ден, Алън.

Последвах го в неговото светилище. Огромно пространство, насред което властваше внушително триъгълно бюро с обърнат към посетителя връх. Седна зад него и ми посочи един твърде неудобен, макар и с изискан дизайн стол.

Прозорецът бе полуотворен, но уличният шум изглеждаше далечен, като че ли не му бе разрешено да стига до последния етаж на сградата. Над покривите се забелязваше върхът на Обелиска на площад „Конкорд“, а в далечината — горната част на Триумфалната арка. До нас достигаше лекият полъх на вятъра. Доста хладен, но напълно лишен от миризми въздух. Мъртъв въздух.

— Красива гледка, нали? — каза, забелязвайки, че съм се загледал навън.

— Да, красива е. Но жалко, че на булеварда пред Операта няма дървета — казах, за да разчупя леда. — Нямаше да е зле да има малко зеленина под прозорците.

— Това е единственият парижки булевард без дървета. Знаете ли защо?

— Не.

— Когато Осман го изграждал по нареждане на Наполеон III, той отстъпил пред изискването на архитекта на Операта нищо да не пречи на гледката от двореца Тюйлери към неговото произведение. Целият изглед трябвало да остане открит.

В кабинета влетя муха и започна да кръжи около нас.

— Искали сте да ме видите — каза той.

— Да, благодаря, че ме приехте.

— Моля ви. Какво мога да направя за вас?

— Ами исках да ви уведомя за някои неща в предприятието, които бихме могли да подобрим.

Недоловимо свъси вежди.

— Да подобрим?

Стратегията ми да го убедя се основаваше на идеята да споделя неговия свят, синхронизирайки се с ценностите му „ефикасност“ и „рентабилност“. Все това му беше на устата. Всичките му решения се свеждаха до това. Щях да се опитам да му докажа, че моите искания обслужват неговите стремежи.

— Да, в името на всеобщото благоденствие и с цел увеличаване рентабилността на фирмата.

— Двете неща рядко вървят заедно — каза, леко развеселен.

Силно начало.

— Да, но служител, който се чувства добре, работи по-добре.

Мухата кацна на бюрото му. Прогони я със замах.

— Ако не се чувствате добре при нас, Алън…

— Не съм казал такова нещо.

— Не се ядосвайте.

— Не се ядосвам — казах, опитвайки се да изглеждам възможно най-спокоен, а всъщност вече ми идваше да го изхвърля през прозореца.

А ако нарочно изопачаваше думите ми, просто за да ме разколебае?

Престани да отговаряш. Измъчвай го с въпроси. Въпроси.

— Всъщност — продължих — каква е връзката между моето мнение, че служител, който се чувства добре, работи по-добре, и вашето предположение, че аз не се чувствам добре при вас?

Три секунди мълчание.

— Струва ми се очевидна, не е ли така?

— Не е така. Какво имате предвид? — попитах, опитвайки се да приема наивно изражение.

— Ами… лошите резултати не трябва да се оправдават с външни причини.

— Но моите…

Не се оправдавай. Разпитвай. Спокойно.

— Кой има лоши резултати? — продължих.

Лека досада пробягна през лицето му. Мухата кацна на химикалката му. Отново я прогони. После смени темата.

— Добре, кажете ми кои неща можем да подобрим.

Току-що бях спечелил първия тур.

— Най-напред мисля, че би трябвало да наемем още една секретарка в нашия отдел, за да подпомогнем Ванеса. През цялото време е претоварена и усещаме, че е свръхнапрегната. Заместничката би могла да печата вместо нас докладите. Изчислих, че консултантите посвещаваме почти 20% от времето си в писане на отчети за интервютата. Имайки предвид размера на почасовото заплащане, това въобще не е рентабилно за фирмата. Ако имахме втора секретарка, тя би могла да стенографира какво искаме да включим в докладите и после да ги пише и разпечатва.

Спечеленото време ще използваме за наистина полезни неща, които единствено ние можем да правим.

— Не, всеки консултант трябва сам да пише доклада си, такова е правилото.

— Именно това правило поставям под въпрос.

— Когато човек е добре организиран, това не отнема чак толкова време.

— Но е логично тази работа да бъде вършена от човек с по-ниско заплащане. По-добре е консултантът да използва времето си за по-доходоносни за фирмата дейности.

— Именно, назначаването на допълнителен човек в отдела ще намали рентабилността й.

— Напротив.

Престани да привеждаш доводи. Задавай въпроси.

— С какво ще намали рентабилността?

— Ще увеличи глобалната сума на заплатите в отдела, естествено.

— Но тъй като консултантите ще си освободят време за набиране на клиенти, това ще увеличи оборота. В крайна сметка ще спечелим.

— Не вярвам това да увеличи оборота.

— Защо мислите така?

— Всеки знае, че колкото по-малко работа има за вършене, толкова по-малко се върши.

Задавай въпроси. Внимателно.

— Всеки ли? Кой всеки?

Няколко секунди търсеше думите си, оглеждайки се наляво-надясно.

— Така или иначе, аз го знам.

— И… откъде го знаете?

Мухата кацна на носа му. Рязко я прогони с жест на крайно раздразнение.

— Ами много просто, винаги така става!

— А… значи вече сте го опитвали?

— Да… всъщност… не, но знам какво се получава.

За да не може да ме упрекне и в най-малка нападателност, стараех се да запазвам абсолютно наивен вид, почти като на селския идиот.

— Как бихте могли да го знаете, щом… не сте опитвали?

Стори ми се, че на челото му избиха няколко капчици пот, освен ако не бяха плод на въображението ми. При всички положения не намери задоволителен отговор.

— Това означава ли — продължих, — че ако вие имахте по-малко работа, щяхте да започнете да вършите все по-малко и по-малко?

— При мен е различно — избухна той, преди да се овладее. — Вижте, Алън, вече ставате твърде арогантен!

Най-сетне изплюхме камъчето. Нарочно се забавих.

— Арогантен? — казах, облягайки се спокойно на стола. — Но онзи ден показахте пред всички, че ми липсва самоувереност…

Замръзна на мястото си. Пред слънцето премина облак и в кабинета внезапно се смрачи. В далечината се чуваше воят на сирена на линейка.

Накрая си пое дълбоко въздух.

— Вижте, Грийнмор, да се върнем на думата си. По отношение на молбата ви за реорганизация, нека отделът най-напред да достигне поставените цели, а после ще си говорим за назначаването на секретарка!

— Да, разбира се, разбира се — отговорих с дълбоко въодушевление. — Но… ами ако именно това назначение би ни позволило да достигнем целите си?

Придоби силно снизходителен вид.

— Разглеждате нещата само от едната им страна. Аз имам стратегическа визия за развитието на предприятието. И тя ми забранява да позволя раздуване на фонд „Работна заплата“. Не разполагате с всички подробности, за да можете да прецените, не можете да разберете.

— Наистина ми е трудно да имам стратегическа визия върху развитието на предприятието, защото тя не е известна на служителите. Но, знаете ли, аз съм привърженик на здравомислието. И ми се струва, че за да се развива, всяко предприятие има нужда от ресурси. Това е неизбежно, нали?

— Забравяте нещо, Алън. Нещо много важно. Нашето предприятие е вече на борсата. Пазарът ни държи под око. Не можем да правим какво да е.

— Да не назначиш някого, за да осигуриш развитие на предприятието, е какво да е?

Мухата кръжеше около нас. Дюнкер грабна някаква чаша от бюрото, изсипа съдържанието й в една саксия с цвете и задържа чашата в ръка.

— Пазарът прави предположения за бъдещето единствено като екстраполира сегашните резултати. Инвеститорите няма да чакат да разберат дали назначенията ще предизвикат положителен ефект след време. Ако има повече заплати, акциите падат. Автоматично е. Гледат ни под лупа. Той бди — посочи ми изрезка от вестник.

Виждаше се снимка на омразния на Дюнкер журналист Фишерман, а заглавието на статията се отнасяше до нашите акции: „Има известен потенциал, но трябва да се положат усилия“.

Мухата кацна на бюрото. Колкото бързо, толкова и ловко Дюнкер я захлупи с чашата. По лицето му пробягна лека садистична усмивка.

— Имам чувството, че сме просто роби на курса на акциите. Но в крайна сметка, ако погледнем отстрани, какво печелим ние, служителите в предприятието, от това, че акциите за кратко време се покачват или падат? Не ни пука особено, нали?

— Говорите така, защото нямате акции!

— Но за вас, който имате, важното е те да се покачват. Ако предприятието се развива добре, със сигурност курсът на акциите ще се повишава от ден на ден.

— Да, но не можем да си позволим акциите да падат, дори и да е за кратко.

— Защо?

— Заради опасността от ПОП[1]. Би трябвало да го знаете, завършили сте икономика, нали? Единствено високият курс ни държи защитени от опит за закупуване от друго предприятие, защото тогава ще му излезе твърде скъпо да придобие необходимия брой акции, за да поеме контрола над дружеството. За това е жизненоважно курсът ни на борсата постоянно да се изкачва, и то по-бързо от този на конкурентите ни.

— Щом съществува такава опасност, тогава защо сме на борсата?

— За да се развиваме по-бързо. Както знаете, когато дадено предприятие излезе на борсата, то събира пари от всички, които искат да станат негови акционери. Това подпомага финансирането на различни проекти.

— Да, но ако впоследствие това пречи да се вземат полезни решения, които насърчават развитието, защото трябва да се поддържа курсът на акциите, получаваме обратния резултат.

— Просто пречки, които трябва да се преодоляват.

— Но така вече не сме свободни! Фостери каза, че тази година не сме успели да отворим клона в Брюксел, защото трябвало да разпределим печалбата от миналата година като дивиденти на акционерите, а не сме искали да орежем резултатите за идната година.

— Да, но това е друго нещо. Няма отношение към курса на акциите. Просто изискване на нашите акционери.

— Защо? Ако тази година направим необходимите за развитието ни разходи, можем да минем и без печалба, но ще имаме печалба догодина, нали?

— Имаме две групи важни акционери, които изискват да правим всяка година 12% печалба и основната част да им я изплащаме под формата на дивиденти. Нормално е: дивидентите представляват възнаграждението на акционерите. Те са приходът от техните инвестиции в предприятието.

— Но ако изискването възпрепятства развитието на тяхното предприятие, биха могли да изчакат година-две, нали?

— Не, нашите трудности не ги засягат. Те са инвестирали в нашето предприятие, но не обезателно с дългосрочни намерения. Искат бърза възвращаемост на своята инвестиция и това е тяхно право.

— Но ако това ни принуждава да вземаме пагубни за нас решения…

— Така е. Нямаме избор: истинските собственици са акционерите.

— Ако тяхната цел е единствено финансова и краткосрочна, вероятно с намерението не след дълго да продадат акциите си, то тогава на тях абсолютно не им пука за съдбата на предприятието.

— Това е част от играта.

— Играта? Но това не е игра, това е действителността! Тук работят истински хора! Животът им и този на семействата им отчасти зависи от доброто състояние на предприятието. И вие наричате това игра?

— Какво искате да ви кажа?

— Значи, накратко, не само сме роби на курса на акциите, но сме и подчинени на абсурдни изисквания от страна на акционери, които няма да останат такива. Нямате ли чувството, че малко сами си режем главата? Определено не виждам ползата от излизането ни на борсата. При всички положения можехте да се развивате сам, дори и просто да реинвестирахте всяка година печалбата от предишната.

— Да, но не толкова бързо.

Бързо, бързо… Стоях объркан, тъй като така и не успявах да разбера тази мания за скорост. Защо винаги да бързаме? До какво води това впрочем? Бързащите хора са мъртви хора.

— Ако погледнем отстрани, какъв е смисълът да се развиваме бързо?

— Трябва бързо да заемем господстваща позиция, преди конкуренцията да се е настанила трайно.

— Защото иначе какво?

— Иначе ще е по-трудно да им отнемем дял от пазара, да увеличаваме оборота.

— Но ако чрез бавно и последователно развитие подобрим качеството на предлаганата услуга, ще намерим нови клиенти, нали?

Мълчание. Дали Дюнкер си е задавал вече този въпрос?

— Би било по-бавно.

— И… защо това да е проблем? Не виждам какво ни пречи спокойно да си вършим добре работата.

Вдигна очи към небето.

— Като казахте време, в момента ми губите моето. Имам и друга работа, освен да философствам.

Започна да подрежда купчината папки на бюрото си, без повече да поглежда към мен.

— Имам чувството — казах, подбирайки думите си, — че е полезно… да се погледнем отстрани, да се запитаме за… смисъла на нашите действия.

— Смисъла ли?

— Да, това, заради което правим нещо… какво ни носи то.

Мухата бръмчеше под стъклената камбана.

— Не трябва да се търси смисъл там, където няма. Вие вярвате ли, че животът има смисъл? Оправят се най-силните и най-хитрите, това е. Техни са властта и парите. А когато имаш власт и пари, можеш да имаш всичко, което желаеш в живота. Не е особено сложно, Грийнмор. Останалото е просто интелектуална мастурбация.

Гледах го замислен. Как може някой да предположи и за миг, че е достатъчно да си богат и да имаш власт, за да бъде животът ти пълноценен? Кой може до такава степен да се залъгва, че е щастлив, защото кара порше?

— Бедни ми Алън, вероятно никога няма да узнаете колко хубаво нещо е могъществото!

Наистина пред подобни съждения се чувствах като извънземно. Почти възбуждаха любопитството ми. Впрочем нима Дюбрьой не ме подканяше да вляза в кожата на различни хора, за да се опитам отвътре да разбера какво изпитват?

— Когато правите всичко това… усещате ли се… мъжествен?

— Да.

— И… ако не го правите… тогава ще се чувствате…

Дюнкер се изчерви. Едва не избухнах в смях, въпреки че не го бях направил нарочно. В съзнанието ми се въртеше филм за бизнесмен, който жънеше професионални успехи, за да компенсира сексуалната си немощ.

— При всички положения — продължи той — отговорът за секретарката е „не“. Имате ли други искания?

Изложих му другите си идеи, но никоя не получи одобрението му. Не бях изненадан, при положение че вече разбирах начина му на действие и правилата на „играта“.

Все пак имах едно последно питане — разяснение този път.

— В пресата забелязах скок в броя на обявите на нашата фирма.

— Да, така е — каза, очевидно доволен от себе си.

— Но в момента не ми се възлагат повече интервюта. Как се получава така?

— Не се безпокойте, това е нормално.

— Как така нормално?

— Доверете ми се, гарантирам ви, че не сте ощетен в сравнение с колегите си. Задачите са разпределени справедливо. Алън, трябва да ви оставям вече, имам работа.

Съпроводи думите с действия, като взе някаква папка от бюрото. Не помръднах.

— Но как така се получава, че задачите ми не са увеличени? Няма логика.

— Ех… Алън, все искате всичко да знаете. Трябва да разберете, че в предприятие като нашето има решения, които не се разгласяват на всеослушание. В случая публикуването на обяви не означава, че зад тях съществуват истински работни места.

— Искате да кажете, че публикуваме… фалшиви обяви? Фалшиви предложения за работа?

— Фалшиви, фалшиви — веднага тежките думи!

— Но защо?

— Определено напълно ви липсва стратегическо виждане, Грийнмор. От един час ви обяснявам защо за нас е жизненоважно курсът на акциите да се повишава. Би трябвало да знаете, че пазарът не реагира единствено на обективните резултати! Представете си, има и известна психология. А за да се поддържа високият дух на инвеститорите, добре е те да виждат във вестниците предложения за работа от „Дюнкер Консултинг“.

Не можех да повярвам.

— Но това е нечестно!

— Трябва да сме по-добри от другите.

— Публикувате фалшиви обяви просто за да подобрите имиджа си и да повишите курса на акциите? Но… а кандидатите?

— За тях не се променя абсолютно нищо!

— Но те отделят време да изпратят CV, да пишат мотивационни писма…

Въздъхна дълбоко в отговор.

— Без да смятаме — продължих аз, — че неуспешните кандидатури се отразяват зле на духа и самочувствието им!

Вдигна очи към небето.

— Алън, мислили ли сте някога да работите за някое сдружение на безработни?

За миг останах слисан, изумен от чутото. Невъзможно ми бе да приема, че човек може до такава степен да не се интересува от другите, пък били те и непознати…

Накрая се изправих и си тръгнах. Така или иначе нямаше да изкопча нищо. Безсмислено бе да стоя. Решенията му се подчиняваха на някаква извратена логика, която не оставяше място за идеи, произтичащи от искрено желание за подобряване на нещата.

Направих две крачки и спрях. Струваше ми се толкова неприемливо, че човек може да се задоволи с изпразнена от смисъл представа за съществуването — като тази, която ми бе изложена преди няколко минути, че исках да знам цялата истина.

Очевидно това го раздразни, но не вдигна очи от папката, в която се бе съсредоточил.

— Господин Дюнкер, всичко това… прави ли ви… щастлив човек?

Лицето му придоби странно изражение, но той остана втренчен в папката си, без да ми отговори. Определеното ми време бе изтекло. Вероятно за първи в живота му задаваха този въпрос. Изгледах го с любопитство и в крайна сметка с известно състрадание, после безшумно — дебелият мокет поглъщаше стъпките ми — прекосих просторната стая до вратата. Щом стигнах до нея, обърнах се да я затвора след себе си. Седеше все така забил очи в папката си и несъмнено вече ме бе забравил. Но погледът му ми изглеждаше застинал, изражението му бе все така особено, като на човек, потънал в мислите си. После ръката му бавно се приближи до чашата и я повдигна.

Мухата мигновено излетя и изчезна през прозореца.

Бележки

[1] Публичиа оферта за продажба. — Б.пр.