Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (4)

4

След две седмици знаех всички хлебарници в XVIII район. Накрая установих, че най-добрият хляб се продава в онази, която се намираше на две крачки от дома ми и която обикновено посещавах. Освен ако това не беше плод на условен рефлекс.

Купувах по три франзели дневно и давах излишъците на Етиен. Първоначално очарован, след пет дни той има наглостта да ми заяви, че му е писнало да яде хляб!

Човешкото същество е устроено така, че свиква с всичко или почти с всичко. Трябва да призная, че онова, което в началото изискваше от мен едва ли не свръхчовешко усилие, в края на седмицата се превърна в обикновена решимост. Но все пак това бе една осъзната решимост. Трябваше предварително да се подготвям. Една вечер срещнах в хлебарницата съседа си и се разприказвахме, докато чакахме. Когато дойде редът ми и ми подадоха една твърде изпечена франзела, не посмях да я върна. Достатъчно бе вниманието ми да е другаде, за да си възвърна стария навик автоматично да приемам, щом ми предлагат. С една дума, лечението бе започнало, но не бях напълно излекуван.

Животът ми в службата продължаваше, по-безцветен от всякога. Сигурно за да компенсира развалянето на общата атмосфера, Люк Фостери предложи на консултантите от отдела да правят всяка сутрин в 8 часа заедно с него сутрешния си джогинг. Тъй като нямаше въображение и за две стотинки, бях сигурен, че тази абсурдна идея не е негова. Сигурно я бе открил в някоя книга за team building, от вида на „Превърнете сътрудниците си в winners“. При всички положения явно замисълът бе одобрен от по-горните в йерархията, защото неговият шеф, Грегоар Ларше, му разреши да обзаведе сградата с общи душове. Почти невероятно.

Така консултантите сутрин се събираха заедно да дишат с пълни гърди отровните газове от булевард „Опера“ и улица „Риволи“ или малко по-чистия въздух в парка „Тюйлери“. Тичаха, без да обелят и дума, а шефът ми бе разговорлив колкото служител в погребално бюро. Тъй или инак, явно целта на занятието бе да подхранва желанието ни за работа, а не да изгражда връзки. Фостери се държеше все така настрана, както и преди. Бях извършил подвига да отклоня предложението и хлебарниците от XVIII район допринесоха за това. Мъчителният ми опит с бейзбола завинаги ме бе отвратил от спорта. Беше свръх възможностите ми да се смеся с тълпа задъхани хора, които се чувстват мъжествени, защото полагат физически усилия. А и не понасях идиотския обичай след това спортистите да се събират чисто голи под душа. Що се отнасяше до мен, нямах никакво желание да виждам шефа си по адамово облекло. Имам чувството, че колкото за по-мъжествени се мислят мъжете, толкова по-двусмислено е сексуалното им поведение. Какво да кажа за футболистите, които след мач си разменят фланелките, смесвайки така потта си с тази на своите съперници?

Всеки ден идвах в девет без пет, за да съм вече на работното си място, когато отборът се завръща от сутрешните си подвизи. Така посланието ми бе съвсем ясно: докато вие се попипвате, някои вече бачкат. Бях безупречен. Обаче укорите се увеличиха чувствително. Веднъж Фостери да има оригинална идея и аз да не участвам. Това сигурно го дразнеше. Започна да ми търси кусури, да ми прави забележки за щяло и нещяло. От цвета на ризите ми до лъскането на обувките, минавайки през времето, което отделях за всяко интервю — всичко ставаше обект на неприятни коментари.

Но слабото ни място беше другаде — броят подписани договори за наемане. В действителност всеки консултант имаше за задача сам да намира предприятия, които да му възложат да търси кандидати. Така всеки от нас изпълняваше две дейности: на консултант и на търговски представител. След излизането ни на борсата втората бе станала по-важна от първата. Така на консултантите бяха поставени индивидуални цели за по-висок оборот с възможност за комисиона.

Вече всеки понеделник сутрин в предприятието ни се провеждаше така нареченото търговско събрание. Вероятно решението не бе на Фостери. Твърде интровертен, той много мразеше да е сред нас. Сигурно му бе наложено от Ларше. Но Люк Фостери беше твърде интелигентен и успя да се освободи от неблагодарната задача да ръководи седмичното събрание. Провеждаше го самият Ларше, което му подхождаше, защото обичаше да е център на вниманието и да се меси във всичко. Фостери се задоволяваше да седи безмълвен до него, играейки ролята на сдържан експерт, който си отваря устата само когато това наистина е необходимо и отказва да участва в споровете на простолюдието. Оглеждаше цялото множество с леко пренебрежителен и изпълнен с отегчение поглед, питайки се несъмнено защо тези малоумници вечно имат нужда да повтарят едни и същи глупости. В това отношение не грешеше напълно.

Този ден срещнах в коридора един колега, Тома.

— Помислихме те за умрял онзи ден! — подхвърли ми иронично.

Само ако знаеше, приятелю!

— Бях прихванал някакъв вирус. За щастие мина леко.

— О, ще стоя далеч от теб — каза, отстъпвайки крачка назад. — Макар че всички щяхте да сте доволни, ако се разболея, та да не ви вгорчавам края на месеца, както обикновено!

Тома имаше най-добри резултати от всички нас и не пропускаше да ни го напомни. Целият свят трябваше да бъде уведомен. Признавам, че постиженията му бяха впечатляващи. Той бе работохолик, редовно прескачаше обяда и беше така съсредоточен върху целите си, че понякога дори не поздравяваше колегите, срещнати в коридора. Така или иначе, никога не си позволяваше празни разговори, освен ако имаше възможност да се изтъкне, било обявявайки високомерно резултатите си за тримесечието, било уведомявайки ни, че току-що си е купил най-новото купе или пък че е вечерял в модния ресторант, за който говори цял Париж. Никога не пропускаше възможността да блъфира и се интересуваше от думите на другите единствено когато му позволяваха да подчертае за пореден път собствените си подвизи, резултати или придобивки. Ако случайно му кажете: „Колата ти е хубава“, той реагираше така, сякаш сте направили комплимент на неговата личност или интелигентност и ви благодареше с победоносна усмивка. Тогава бе в състояние да ви спомене името на някоя известна личност, която имала същата, както и непринудено да ви подхвърли фантастичната сума, с която се е изръсил. В него всичко бе пресметнато, та да служи на имиджа му — от марката на дрехите и аксесоарите му до броя на „Файненшъл Таймс“, който небрежно носеше под мишница сутрин, идвайки на работа, като се мине през духовитостите му, прическата и избора на филми и романи, за които говореше на масата. Нищо не бе оставено на случайността. Нищо също не разкриваше и личен вкус. Всеки жест, всяка дума представляваше елемент от възхитителната личност, която си бе изградил и с която се отъждествяваше. Един въпрос ме измъчваше: съзнателно ли го правеше, или сам себе си лъжеше?

Случваше ми се да си представям Тома гол на пуст остров, без костюм „Армани“, нито вратовръзка „Ермес“, мокасини „Уестън“ и кожена чанта „Вюитон“, без цифрово изразени цели, нито възможност за слава. На сто километра наоколо няма човек за впечатляване. Виждах го как се скита, лишен от основното гориво, което подхранва живота му, потънал в дълбоко вцепенение, неспособен да живее без възхищението на околните, както фикусът в чакалнята не би оцелял, ако Ванеса не го поливаше ежедневно.

Всъщност мисля, че тогава той би сменил ролята, превръщайки се в архетип на Робинзон Крузо, приемайки с такова старание външността и поведението на прочутия корабокрушенец, с каквото си бе изградил образа на динамичен служител. Щом рибарите го спасяха — поразени от способността му да оцелява, — щеше да се завърне във Франция като герой. Щеше да разказва подвизите си на оцелял по всички телевизии, като старателно запазва осемдневна брада и неподражаемо носи бедрената си препаска.

Щеше да се промени контекстът, не човекът.

— Е, момчета, историйки ли си разказваме?

Микаел също бе мой колега, закачлив присмехулник. Но поне не се вземаше насериозно, макар и да се мислеше за по-хитър от останалите.

— Някои могат да си го позволят — веднага отвърна на удара Тома.

От самовлюбеност бе загубил и чувството си за хумор.

Микаел дори не му отговори и се отдалечи със смях. Леко закръглен, с гарвановочерна коса, той имаше малко тарикатски вид. Справяше се по-скоро добре и резултатите му бяха съвсем прилични, но аз подозирах, че не си дава много зор. Няколко пъти бях влизал в кабинета му без предупреждение. Всеки път седеше пред компютъра и се правеше на погълнат от трънливото досие на някой кандидат, а от екрана му на витрината на библиотеката се отразяваха образи, които биха накарали някой възмутено да си каже, че безработицата принуждава кандидатките да изпращат голи снимки, за да увеличат шансовете си да бъдат наети като счетоводителки.

— Завижда — каза ми Тома с поверителен тон.

Според него всички, които не му се възхищаваха, бяха обхванати от завист.

Всяка седмица различни предприятия се свързваха с нас, за да ни съобщят нуждите си от работна ръка и да се осведомят за условията ни. Ванеса получаваше обажданията, за всяко правеше отделен формуляр и го предаваше на даден консултант. Излишно е да споменавам, че всички желаехме силно тези формуляри — много по-лесно бе да се подпише договор с търсещо предприятие, отколкото „да си блъскаме главата в стената“, телефонирайки на непознати, за да им предлагаме услугите си. Ванеса бе длъжна да разпределя справедливо формулярите между нас. Наскоро бях открил, че в действителност тя определено облагодетелстваше Тома. Очевидно пленена от неговия образ на winner, сигурно й харесваше да вярва, че е необходима за успеха му. Бях сигурен, че съм най-пренебрегваният от целия екип, макар и в редките случаи, когато ми предоставяше някой контакт, тя да го правеше така, щото да остана с впечатлението, че нейната добронамереност ми позволява да се възползвам от единственото обаждане, което „Дюнкер Консултант“ е имала през последния месец.