Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dieu voyage toujours incognito, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Лоран Гунел. Бог пътува винаги инкогнито

Френска. Първо издание

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 22,5

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

16

Избягах от работа — през този ден нямаше да се върна в офиса, но едва ли някой би посмял да ме упрекне. Излязох на улицата и тръгнах бързо по левия тротоар без определена посока. Трябваше да се освободя от стреса.

Тестът ме бе напълно извадил от релси. Изпитвах яростен гняв срещу Дюнкер. Как щях да погледна колегите си в очите, когато ги срещна? Мръсникът ме бе унижил публично. Ще ми плати за това. Скъпо ще ми плати. Щях да намеря начин да го накарам да съжалява, че си играе така с хората.

Тестът бе показал, че ми липсва самочувствие, но този факт парадоксално ме поставяше в силна позиция — нещата бяха излезли от контрол пред всички и Дюнкер носеше цялата отговорност. Сигурно бях в състояние да му създам някои правни проблеми и той го знаеше. Ставах почти недосегаем.

Получих есемес от Дюбрьой и запалих цигарата. Той можеше да ми помогне да си отмъстя, това бе сигурно. Само да престанеше да ми заповядва постоянно да пуша! Да пушиш е приятно, когато ти решаваш, а не когато ти нареждат.

Вървях по улиците на Париж, обмисляйки отмъщението си под мрачното небе, по което препускаха големи черни облаци. Топлият наелектризиран въздух миришеше на буря. Вървях бързо и по челото ми бе избила пот. Дали от усилието, или от гняв? Несъмнено можех да подам оплакване и да получа някакво обезщетение, но после какво? Как щях да продължа да работя при подобни обстоятелства? Атмосферата щеше да стане непоносима. Сигурно колегите нямаше да смеят повече да се показват с мен. Дали щях да издържа дълго време така? Не си заслужаваше труда.

Малко по малко ядът ми отстъпи място на огорчението, а после и на унинието. Цялата ми енергичност ме напусна. Не се бях чувствал толкова потиснат от деня, в който ме напусна Одри. Одри. Една проблеснала в живота ми звезда, дошла да ми покаже радостта, преди да изчезне в нощта. Поне да ми беше обяснила решението си, да ме бе упреквала, критикувала… Щях да мога да го приема и да се укорявам, или да реша, че е несправедлива, и по-лесно да се откажа от нея. А така нейното внезапно и необяснимо тръгване ми попречи да отгърна страницата, да изживея края на връзката ни. Одри ужасно ми липсваше. Когато мислите ми се насочеха към нея, отсъствието й връхлиташе сърцето ми и го измъчваше жестоко. Споменът за усмивката й ме потапяше в мъка. Част от мен бе изчезнала заедно с нея. Тялото й липсваше на моето тяло, а душата ми се чувстваше осиротяла.

Заваля фин меланхоличен дъждец. Сега вече вървях по-бавно. Не ми се прибираше у дома. Обърнах гръб на Лувъра, напуснах улица „Риволи“ и влязох в парка „Тюйлери“, изоставен от минувачите, прогонени от краткотрайния дъжд. Тръгнах под дърветата, по отъпканата пръст, покрита на места от преждевременно паднали листа. През дърветата капка по капка, като че неохотно, се процеждаше падащата от небето вода, попила предварително нежното им ухание. Накрая седнах на един самотен дънер. Понякога животът е наистина несправедлив. Вероятно липсата на увереност в самия мен можеше да се обясни с детството ми. Не бях отговорен за това и го приемах. Но като че ли то не беше достатъчно, ами привличах и разни извратеняци, на които бях любима жертва и които ме наказваха повторно. Животът не щади страдащите. Налага им двойно страдание.

Останах дълго време така, слят с природата, а мислите ми постепенно се разтваряха в атмосферата на парка.

Накрая се изправих и инстинктивно поех към квартала на Дюбрьой. Единствено той бе в състояние да повдигне духа ми.

Дъждът се стичаше по бузите и по врата ми. Имах чувството, че измива от мен преживяното, отнасяйки срама.

Стигнах оградата на имението към края на деня. Прозорците бяха затворени, мястото изглеждаше застинало, безжизнено. Веднага разбрах, че Дюбрьой не е тук. Обикновено излъчваше такава енергия, че можех да доловя присъствието му, без дори да го виждам, все едно че аурата му преминаваше през стените.

Позвъних на видеофона.

Прислужникът ме осведоми, че господинът е излязъл. Не знаел кога ще се върне.

— А Катрин?

— В негово отсъствие тя никога не е тук, господине.

Помотах се още малко из квартала, търсейки си повод да не се прибера у дома, и накрая хапнах в едно от малкото бистра в района. Страдах, че не мога да се видя с Дюбрьой. Една мисъл ме прониза: ами ако и той бе някакъв перверзник, привлечен от слабостта ми? В крайна сметка бях го срещнал при повече от особени обстоятелства, когато моята ранимост бе напълно изложена на показ. Всичко това отново ме накара да се замисля за мотивите му — защо се интересуваше от мен, защо ми помагаше? Искаше ми се да науча повече, но как? Нямах никаква възможност да провеждам разследване.

Един образ изплува в съзнанието ми — тефтерът. В тефтера несъмнено се съдържаха част от отговорите. Но как да стигна до него, без проклетото му куче да ме разкъса? Сигурно имаше някакъв начин… Платих сметката, купих си брой на „Ле-з-Еко“, който се продаваше на бара, и се върнах към замъка, като този път останах на отсрещния тротоар. Седнах на една пейка от другата страна на булеварда и отворих вестника. От оградата ме деляха четири редици дървета. Благоразумно се надявах да мога да наблюдавам, без да бъда забелязан. Бе ми хрумнало нещо, което исках да проверя. Прегледах „Ле-з-Еко“ и се потопих в новините за големи и средни предприятия, които всички до едно имаха една и съща цел: да покачат стойността си на борсата. Понякога поглеждах към замъка. Нищо. Времето течеше бавно, изключително бавно. Към 21,30 на партера светна, в съседните стаи също. Не виждах прозореца на кабинета на Дюбрьой, защото той гледаше към парка, от другата страна. Взирах се внимателно, но не забелязвах никого. Отново се зачетох, като от време на време поглеждах към прозорците. Щеше да е светло още около половин час. След това нямаше да е много правдоподобно да стоя с разтворен вестник. Трябваше да измисля нещо друго. Попаднах на статия от журналиста Фишерман, който за пореден път изразяваше съмнение относно стратегията на „Дюнкер Консултинг“. „На управата й липсва ясна визия“, твърдеше той. Тъжно бе, че съм стигнал дотам, но изпитвах задоволство да чета лоши думи за моето предприятие.

Чакането се проточи. Ставаше все по-тъмно. Колите се разредиха. Липите пръскаха силното си ухание в изпълнения с влага след следобедния дъжд въздух. Накрая полегнах на пейката, като сгънах вестника вместо възглавница. Не изпусках замъка от очи. Мястото тънеше в странно спокойствие, едва нарушавано от време на време от далечния шум на форсиран мотор.

Точно в 22 часа долових лек шум, който веднага разпознах — прещрака автоматичната брава на малката врата в оградата. Внимателно се вгледах, но не видях никого. Бях сигурен, че съм чул характерния звук.

Внезапно входната врата на къщата се отвори. Замръзнах на място. Исках да стана, за да видя по-добре, но се боях да не привлека вниманието към себе си. По-добре да си стоя в това положение. Няколко секунди не виждах нищо, после четирима души се появиха на външното стълбище. Затвориха вратата след себе си и прекосиха градината. Излязоха през малката врата, която се отключваше автоматично отвътре. Бяха прислужниците. Размениха няколко думи и се разделиха. Единият прекоси булеварда в моята посока. Пулсът ми се ускори. Дали ме е забелязал? Малко вероятно… Реших да остана неподвижен. Ако ме приближеше, щях да затворя очи и да се правя на заспал. Все пак бях минал по-рано вечерта, бяха ме предупредили за отсъствието на Дюбрьой, така че не беше толкова абсурдно, че съм седнал да го чакам на пейката и съм заспал. А ако междувременно се е прибрал, може да съм го изтървал, докато вечерях. Притворих клепачи, без да изпускам от очи прислужника. Щом стигна тротоара, той сви наляво и спря под навеса на автобусната спирка. Успокоих се. Възобнових търпеливото наблюдение над замъка, отново потънал в пълно спокойствие. След седем минути пристигна автобусът. Уверих се, че прислужникът се качва в него. Бе 22,13. Започвах да се схващам. Дълго време не се случи нищо повече. Неудобното ми положение ставаше нетърпимо. Накрая се изправих и точно в този момент силна светлина обля градината пред замъка, като някакъв прожектор в тъмна зала. Бързо легнах на пейката, отново заемайки болезнената поза. Вратата се отвори почти на мига и на прага се появи Дюбрьой. Сталин веднага се обади, надавайки радостни джафкания. Господарят му тръгна към него. Дочух няколко възгласа и видях кучето, размахващо опашка. Дюбрьой се наведе над него и след миг Сталин подскачаше наоколо. Бе свободен. Точно в 22,30.

Кучето се изправи на задните си крака и Дюбрьой нежно го прегърна през врата. Поиграха си няколко минути, после стопанинът се прибра и изгаси външното осветление, потапяйки градината в мрак. Кучето заобикаля тичешком около замъка.

Изправих се, целият схванат, и отидох до автобусната спирка. Погледнах разписанието: автобусът от 22,13 бе предвиден за и 10. Бе закъснял с три минути.

Значи имаше седемнайсет минути между тръгването на прислугата и пускането на Сталин. Седемнайсет минути. Дали бяха достатъчни, за да успея да се вмъкна в къщата? Може би… Но дали вътре нямаше други служители? И как да се промъкна в градината? После щеше да е лесно да проникна в замъка, защото през това време на годината прозорците често оставаха отворени, но как да стигна до кабинета, без никой да ме забележи? Всичко ми изглеждаше много рисковано. Трябваше да събера още сведения.

Запътих се към метрото и се прибрах у дома. Не бяха минали и пет минути, когато се изтърси госпожа Бланшар. Как си позволяваше да притеснява наемателя си в такъв късен час? Дори не ми се струваше да съм бил особено шумен.

Не знам дали поради натрупаното от сутринта озлобление срещу Дюнкер, но за първи път си позволих да избухна пред моята хазяйка. Първоначално силно изненадана, тя не се остави да бъде смутена и бързо ми припомни своите правила за благоприлично поведение. Наистина бе по-ужасна от всички останали, взети заедно — никой не можеше да излезе наглава с нея!