Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (28)

28

В детските си години инспектор Петижан прекарваше уикендите и училищните си ваканции в следене — следеше с колелото си минувачите по улиците на парижкото предградие Бург-ла-Рен. Грижливо си водеше записки за наблюдението в малко синьо тефтерче със спирала, с което не се разделяше. Когато някои от минувачите се насочваха към гарата, той си записваше часа и през оградата наблюдаваше перона, за да се увери дали наистина ще се качат на следващия влак. Възможно беше да се преструват и да се върнат обратно, за да убият съседа си например. Какво по-добро алиби от това да бъдеш видян на перона от свидетели точно преди часа на извършеното престъпление. Други се прибираха вкъщи и той се чудеше какво ги кара да се затварят у дома в това хубаво време. Виж ти, виж ти… Госпожата с дългата синя пола, беше я виждал вече миналата седмица. Я да погледнем… Отваряше тефтерчето и безпогрешно намираше нужната му информация. Ходила беше до аптеката? Интересно! Тогава защо днес отново се е запътила за там? Два пъти само за няколко дни, беше подозрително. Ами ако купува някакво опасно лекарство, за да се освободи от съпруга си? Ами да, очевидно е! Но той ще бди…

Когато след години го скъсаха на приемния изпит в юридическия факултет, разочарованието му беше огромно. Славната кариера в полицията, неговата отколешна мечта, му се изплъзваше. Младият Петижан обаче не беше човек, който се отказва толкова лесно от детските си мечти. Ако не можеше да влезе през парадния вход, чудо голямо! Щеше да тръгне отдолу и да се изкатери стъпало по стъпало по стълбата, докато стигне до върха.

Започна работа в полицията като инспектор и го назначиха на Лионската гара в отдела за борба с гратисчиите. В деня, когато за пръв път облече униформата, действително се почувства натоварен с мисия, сякаш поемаше на плещите си сигурността на Франция.

Не се поддаде на разочарованието, когато установи безсмислието на ролята си. Каза си, че е нещо временно, че не трябва да пада духом. Естествено, имаше дни, в които лошото настроение на околните в комбинация със запуснатите помещения го караше да се чувства потиснат. Обаче продължаваше да вярва в своята мисия. Щеше да дойде и неговият час.

Полицейската служба се помещаваше на подземния етаж на гарата, без прозорец и без отвор към улицата. Няколко неонови тръби, скрити зад пожълтелите пластмасови аплици, пръскаха слаба светлина, също толкова мътна, колкото и цвета на стените, които сякаш никога не бяха видели боя, а сивкавите метални мебели датираха от средата на миналия век. От време на време миризмата на мухъл, която се носеше в нехигиеничните помещения, отстъпваше място единствено на уханията от тоалетната в съседство.

Най-трудни несъмнено бяха отношенията му с началника, който наближаваше пенсионна възраст и бе човек, пречупен от системата, отдавна демотивиран, чието единствено удоволствие беше да излайва някоя и друга заповед, без никога да се запита как се изпълнява тя на практика. Вече нищо не го интересуваше, с изключение може би на някои порносписания или тото фишовете, които редеше на бюрото си и които на печалното луминесцентно осветление изглеждаха също толкова овехтели, колкото и мебелировката.

Инспектор Петижан си беше дал обет: никога нямаше да изгуби професионалната си мотивация и нямаше да се поддаде на депресията. „Ако изгубиш вярата, си свършен“, не преставаше да си повтаря той. Затова влагаше душа и сърце в единствената задача, която му бяха поставили, и подлагаше гратисчиите на разпит, достоен за най-големите криминални дела, притискайки ги в ъгъла, принуждавайки ги понякога да признават други дребни провинения, и най-вече — това беше неговата фикс идея — разкривайки тайните им намерения. Превишаваше сериозно правата си и водеше разследването до дупка. Възползвайки се от тоталната липса на контрол върху работата му от страна на началството, стигаше дори дотам да отива на място, за да провери дадени твърдения. Повечето нарушители бяха неплатежоспособни ученици, като единственото им престъпление беше, че са взели влака, без да си купят билет. Мнозина изпадаха в нервна криза по време на разпита и Петижан, независимо че никога не си го беше поставял за цел, беше убеден, че това е резултат на неговия професионализъм. Някои се бяха оплакали на началника му, който не искаше и да знае.

Та през деня, за който стана дума, инспектор Петижан беше в твърде лошо настроение. Бе на смяна трета поредна неделя. Започваше да схваща, че усърдието му го прави идеална жертва за тази тегоба.

В съседната стая звънна телефонът. Беше от старите, звънеше много силно. Шефът вдигна, без да пророни дума, зададе направо няколко въпроса, все същите, които повтаряше от години по десет пъти на ден.

— Кой влак? Кой коловоз? Колко часа?

Върна слушалката с твърд жест и се провикна през вратата на стаята си:

— Петижан! Коловоз 19! Марсилия! 18,02!

Инспекторът мълком потегли. Смелост и търпение! Някой ден, беше убеден в това, щеше да закопчае избягал от затвора престъпник и да разобличи гнусните му деяния. Тогава щяха да признаят най-сетне таланта му на следовател. И да го изстрелят на върха.