Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (35)

35

На другия ден гневът ми постепенно се уталожи, но бе заместен от разяждащо недоумение.

Колкото повече напредвах, толкова по-необясними събития се случваха, обвивайки в загадъчност връзката ми с Дюбрьой, или по-точно казано — с Дубровски. Как бе успял да проникне толкова надълбоко в живота ми? И главното, какво бе замислил? Не беше просто стар психиатър, останал без пациенти, а опасен извратеняк, способен на всичко манипулатор.

И все пак смятах, че съм успял да напипам слабото му място, както и недостатъците в теориите му за човешките отношения. За да се получи наистина магията в дадена връзка, човек задължително трябва да се отпусне и да обича другия. Да обичаш другия. Очевидно това беше ключът. Ключът на всички отношения — и приятелски, и професионални. Ключът, който Дубровски не притежаваше. И който не притежавах и аз, когато трябваше да убеждавам шефа си. Не го обичах и той, естествено, го чувстваше… Всичките ми усилия отиваха на вятъра, обезсмисляха се. Налагаше се да намеря начин да му простя лошото държане, за да стане така, че да го заобичам, съвсем мъничко… Едва тогава той би могъл да се отвори към мен, към идеите и предложенията ми… Откъде да почерпя смелост, за да започна да обичам най-върлия си враг?

В края на работния ден се върнах на моята улица и познатото място ми подейства успокояващо. Монмартр е толкова уютен… Почти забравях, че се намирам в големия град.

В главата ми още се въртяха тези мисли и разсъждения за любовта, когато забелязах възрастната ми съседка, която идваше в моята посока, облечена, както обикновено, в черно от глава до пети. След последното си посещение у дома тя избягваше да ми говори.

Погледите ни се срещнаха, но тя извърна очи и се престори, че е погълната от близката витрина. Но си изигра лоша шега — на витрината беше изложено възбуждащо бельо. Трябваше да се насили да гледа манекени в красноречиви пози, накипрени с колани за жартиери и прашки. Точно срещу нея, в средата на витрината, се мъдреше рекламата на известна фирма за бельо, на която красавица, показваща щедра плът, съветваше: „36 урок: да закръглим ъглите“. Тя бързо отвърна глава и със сведен поглед продължи напред.

— Добър ден, госпожо Бланшар! — весело я поздравих аз.

Тя бавно вдигна очи.

— Добър ден, господин Грийнмор — отвърна ми, изчервявайки се леко, припомнила си вероятно последната ни среща.

— Как сте?

— Добре, благодаря.

— Какъв хубав ден! За разлика от вчера вечерта…

— Да, така е. И да използвам, че ви срещнах, искам да ви кажа нещо — ще пусна петиция против съседката от четвъртия етаж. Котката й се разхожда по первазите на прозорците и влиза в апартаментите. Онзи ден я намерих легнала на канапето. Направо е непоносимо.

— За малкото сиво коте ли става дума?

— Да, и да ви кажа друго: писна ми и от миризмата на манджи, идваща от жилището на господин Робер. Може да затваря прозореца си, когато си готви. Поне три пъти съм говорила за това с домоуправителя, но ако съм единствената, която се оплаква…

Така, да сменим темата… Толкова ми се искаше да я накарам да се настрои по-позитивно.

— На пазар ли сте тръгнали?

— Не, на църква.

— През седмицата?

— Аз ходя всеки ден на църква, господин Грийнмор — заяви тя с известна гордост в гласа.

— Всеки ден…

— Разбира се!

— А… защо всеки ден?

— Хайде сега и вие! За да изразя любовта си към Господа Бога.

— А, да, разбирам…

— Исус е…

— Ходите всеки ден на църква, за да кажете на Исус, че го обичате?

— Да…

Поколебах се за секунда.

— Госпожо Бланшар, искам да ви кажа…

— Какво?

— Изпитвам… как да кажа… известни съмнения…

— Съмнения ли, господин Грийнмор? Относно какво?

— Ами… Не зная дали сте добра християнка…

Тя се стегна, засегната, разтрепери се и цялата се изчерви.

— Как смеете!

— Ами… смятам, че не следвате заръките на Исус…

— Разбира се, че ги следвам!

— Не съм специалист, обаче… нямам спомен Исус да е казвал: „Обичайте ме“. За сметка на това съм убеден, че е казвал: „Обичайте се едни други…“

Тя ме изгледа, без да пророни дума, с полуотворена уста, тотално объркана. Шашната.

Постоя известно време вцепенена, гледайки ме ококорено. Беше едва ли не трогателна. Направо ми дожаля за нея.

— Затова пък, признавам, следвате съвсем точно словото Божие, имам предвид, когато Исус казва: „Обичай ближния си както себе си“.

В погледа й се прокрадна недоумение. Не намери какво да отговори, с което ме трогна още повече. Много тихо и искрено я запитах:

— Госпожо Бланшар, защо не се обичате?