Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (6)

6

Бутнах въртящата се врата, преглъщайки слюнката си. Образът на майка ми, смазана от умора в пералнята, за миг проблесна в съзнанието ми. Трима младежи в тъмни костюми, застанали прави в голямото преддверие, с отпуснати край тялото ръце, безмълвно ме поздравиха, докато единият от тях ми отваряше втората врата към магазина. Опитвах се да си придам самоуверен вид, а всъщност се чувствах захвърлен в напълно чужд за мен свят.

Огромно пространство — просторно и с висок таван, оформяше обширно помещение, обзаведено с лъснати като огледало щандове от скъпо дърво, над което се извисяваше широко стълбище. Отгоре хвърляше отблясъци голям полилей. Тапицираните с кадифе стени поглъщаха светлината. Носеше се някакъв лек и изтънчен парфюм, едва доловим аромат, който едновременно успокояваше и действаше възбудително. Тъмночервеният, много дебел мокет заглушаваше шумовете и предизвикваше желание човек да се излегне на него, да затвори очи и да заспи, без да мисли за нищо друго. Изключително красиви дамски обувки с високи токчета, безкрайно женствени, се насочват… към мен, една след друга, с много финес. Бавно вдигам очи… Слаби и безкрайно дълги крака, къса, черна, тясна, но ефирна пола. Вталено сако. Силно вталено. Блондинка със сини като айсберг очи, съвършено прибрани в кок коси. Ледена красота.

Погледна ме право в очите и се обърна към мен с абсолютно професионален тон:

— Добър ден, господине, с какво да ви помогна?

По лицето й нямаше дори помен от усмивка и разтреперан се питах дали това е обичайното й поведение, или вече е забелязала в мен натрапника, посетителя, който вероятно никога няма да стане клиент. Чувствах се разкрит, разголен пред уверения й поглед.

— Интересуват ме… мъжките ви часовници.

— Златната или стоманената колекция?

— Стоманената — отговорих доволен, че мога да избера нещо не толкова далечно от познатото ми.

— Златната! Златната! — изрева в ухото ми Дюбрьой.

Страхувах се, че продавачката ще долови гласа му, но, изглежда, не бе чула нищо. Стоях занемял.

— Последвайте ме, моля! — каза с тон, който ме накара да съжаля за отговора си, тъй като означаваше: „Знаех си“.

Отвратително.

Последвах я, свеждайки отново очи към обувките й. Можеш да научиш всичко за някого, наблюдавайки походката му. Нейната бе твърда и обиграна, нищо спонтанно. Отведе ме до първото помещение и се насочи към един от дървените щандове. В професионалните й пръсти със съвършен червен маникюр проблесна малко златно ключе и хоризонталната витрина се отвори. Извади тънък поднос, обвит в кадифе, на който величествено бяха подредени часовници.

— Ето, тук имаме „Паша“, „Роудстър“, „Сантос“ и прочутия „Танк франсез“. Тези са механични, с автоматично навиване. От по-спортните разполагаме с „Хроноскаф“, с гумена каишка, инкрустирана със стомана, водоустойчив до сто метра.

Не я слушах. Думите й отекваха в главата им, без смисълът им да достига до мен. Вниманието ми бе завладяно от точните жестове, които ги съпровождаха. Посочваше всеки часовник с дългите си пръсти, без дори да го докосва, като че ли допирът би го повредил. Жестовете й сами по себе си придаваха особена стойност на безжизнените механизми, сглобени от обикновени метални части.

Трябваше да кажа нещо, да поискам да ги изпробвам, но обичайното ми дар слово бе затруднено от прекаления професионализъм на продавачката. Думите и жестовете й разкриваха такава подготовка, такъв перфекционизъм, че се страхувах да не мина за селяк, щом отворя уста.

Изведнъж си спомних, че Дюбрьой ме слуша. Трябваше да скоча във водата.

— Бих искал да пробвам този — посочих часовника с гумената каишка.

Нахлузи бяла ръкавица, като че ли отпечатъците й щяха да развалят красивата вещ, хвана часовника с върха на гъвкавите си пръсти и ми го подаде. Почти се притесних от това, че го поемам с голи ръце.

— Това е един от последните ни модели. Кварцов механизъм в стоманен корпус, функция на хронограф и три брояча.

Кварцов часовник. Дори не е истински часовникарски механизъм. По пазарите можеха да се намерят хиляди кварцови часовници за по-малко от десет евро.

Тъкмо възнамерявах да си го сложа, когато внезапно се сетих, че на китката ми бе моят собствен часовник. Заля ме вълна от срам. Не можех да покажа евтината пластмаса, скрита под ръкава на сакото ми. С бързо, вероятно доста комично движение, го свалих, прикривайки го с длан, и го натиках в джоба си, откъдето нямаше да излезе.

— Можете да го оставите на подноса — каза продавачката с престорено любезен глас.

Бях сигурен, че е забелязала неудобството ми и иска да го увеличи. Отклоних предложението й. Лицето ми пламтеше. Само да не се изчервя. Веднага се хванах за първото нещо, което ми дойде на ум, за да отклоня вниманието й.

— Колко трае батерията?

Въпросът мигновено удесетори притеснението ми. Сигурно бях първият клиент в цялата история на „Картие“, който задаваше подобен въпрос. Кой от купувачите им би се вълнувал от трайността на батерията?

Продавачката си позволи да направи пауза от няколко секунди, преди да ми отговори, като че ли за да мога добре да си дам сметка колко неуместен е въпросът ми и срамът ми да проникне до дъното на съществото ми. Истинско мъчение. Ставаше ми все по-горещо.

— Една година.

Трябваше да се успокоя, да се съсредоточа. Опитах да се отпусна, оглеждайки часовника с престорено заинтересован поглед.

Бързо го нахлузих на китката си, с което трябваше да покажа, че съм свикнал да боравя с подобни луксозни предмети. Продължих със закопчаването на каишката, стараейки се да запазя същата скорост, но устремът ми бе рязко възпрян — двойната металическа закопчалка бе блокирала. Трябваше да сгъна един от краищата й наобратно. Бързо я отворих и опитах по друг начин, натискайки силно с привидно леки жестове, но тя още повече блокира.

— Закопчалката се сгъва в другата посока — каза ми, като че ли бе нещо съвсем очевидно. — Ще ми позволите ли?

Идеше ми да потъна в земята от срам. Главата ми бучеше. Боях се, че капки пот ще паднат на подноса, и за да избегна това крайно унижение, отстъпих няколко сантиметра.

Подадох й китката си като някой беглец, който се предава на полицая и очаква да му сложат, белезниците. Тя извърши всичко с такава лекота, че се почувствах още по-непохватен.

Направих се, че преценявам естетическите достойнства на скъпия предмет, размахвайки ръка в пространството, за да го погледна от различни ъгли.

— Колко струва? — попитах, придавайки си възможно най-незаинтересован вид, като че ли въпросът беше съвсем несъществен.

— Три хиляди двеста и седемдесет евро.

Стори ми се, че в погледа и в гласа й долавям едва доловимо задоволство, каквото вероятно усещат някои изпитващи, когато ви съобщават, че сте скъсани на матурата или на шофьорския курс.

Три хиляди двеста и седемдесет евро! За стоманен кварцов часовник с гумена каишка! Искаше ми се да я попитам с какво е по-различен от един „Келтон“ за трийсет евро. Дюбрьой сигурно щеше да оцени високо въпроса, но не посмях. Все още не. За сметка на това, колкото и да бе странно, прекомерно надутата цена, която за мен представляваше цяло състояние, ми помогна да се отпусна. Очевидната измама донякъде ме освобождаваше от напрежението, като същевременно магията на лукса и наложеното от него страхопочитание се изпаряваха.

— Бих искал да пробвам този — посочих друг часовник, като изхлузих предишния от китката си.

— „Танк франсез“, дизайн 1917. Механичен, с автоматично навиване, размер „Картие“ 120.

Сложих го и го огледах.

— Не е лош — дадох си вид, че се двоумя.

Два. А колко трябваше да изпробвам? Петнайсет ли бе казал? Започвах леко да се отпускам, съвсем леко, когато чух гласът на Дюбрьой, този път малко по-дискретен.

— Кажи й, че не ти харесват и искаш да видиш златните часовници!

— Бих искал да видя и този — казах, правейки се на глух.

Три.

— Кажи й, че…

Изкашлях се, за да заглуша гласа му. Какво ли щеше да си помисли, ако го чуеше? Хрумна ми, че можех да мина за крадец, свързан със съучастник отвън. Може би дори охранителните камери вече бяха забелязали слушалката. Отново започнах да се потя. Трябваше по-бързо да изпълня задачата.

— Колебая се. Всъщност може би ще погледна и златните ви модели — казах против волята си, страхувайки се, че не звуча убедително.

Пъргаво прибра малкия поднос във витрината.

— Последвайте ме, моля!

Имах неприятното чувство, че не полага никакви усилия да ме обслужи, просто се задоволява с изисквания от професионализма й минимум. Сигурно усещаше, че с мен си губи времето. Последвах я, оглеждайки се крадешком. Очите ми срещнаха погледа на един от мъжете в тъмни костюми, които ми бяха отворили. Вероятно цивилен охранител. Стори ми се, че ме гледа особено.

Влязохме в друго, по-голямо помещение. Няколкото клиенти там въобще не приличаха на минувачите по булеварда, като че ли бяха дошли отникъде. Наоколо се плъзгаха продавачки като някакви безмълвни призраци, бдящи за достойнството на мястото.

Инстинктивно отбелязах малките камери, скрити на стратегически места. Имах чувството, че всички те са насочени към мен и леко се извъртат, за да следят всяко мое движение. Бързо избърсах челото си с ръкав и се опитах да дишам дълбоко, за да освободя натрупаното напрежение. Трябваше на всяка цена да овладея нарастващия страх, докато всяка крачка ме приближаваше към колекция предмети за милиардери, към които трябваше да проявя интерес и да се правя, че мога да си ги позволя.

Застанахме от двете страни на изискан щанд.

Златната серия предлагаше по-голям избор, а продавачката ми представяше моделите през хоризонталната витрина.

— Този ми харесва — посочих един доста голям часовник от жълто злато.

— Това е модел „Балон бльо“ — корпус от жълто злато осемнайсет карата, набразден циферблат от жълто злато, със син полиран сапфир. Двайсет и три хиляди и петстотин евро.

Определено имах чувството, че съобщи цената, за да ми намекне, че моделът не е по джоба ми. Подиграваше ми се, най-спокойно ме унижаваше.

Почувствах се засегнат и това ме накара да реагирам, да изляза от летаргичното си състояние.

Въобще не подозираше, че обиждайки ме, ми прави услуга.

— Искам да го пробвам — казах сухо и сам се изненадах от тона си.

Тя се подчини безмълвно и като я гледах как изпълнява заповедите ми, за миг изпитах ново за мен чувство, някакво едва доловимо удоволствие, което до този момент ми бе напълно непознато. Дали това бе вкусът на властта?

Нахлузих часовника, огледах го пет секунди, без да кажа нищо, после произнесох безапелационна присъда.

— Твърде е масивен.

Свалих го и й го подадох небрежно, насочвайки вниманието си към други модели.

— Този! — посочих, без да й давам време да прибере другия.

Ускори движението на ловките си пръсти, като червеният лак на ноктите й отразяваше светлините на прожекторите, хитро насочени към щанда, за да подчертават естествения блясък на моделите.

Понесе ме някаква неподозирана сила, идваща отникъде, загадъчно избликваща от мен. Утвърждаването ми изведнъж стана опияняващо.

— Ще пробвам и този също! — посочих още един, за да я принудя да следва наложеното от мен темпо.

Не можех да се позная. Стеснението ми се бе изпарило, ставах все по-настойчив. Нещо нечувано ми се случваше. Изпитвах неизразима наслада.

— Заповядайте, господине.

Имах тъжното усещане, че бе започнала да ме уважава, щом станах взискателен. Демонстрирах напълно нова за мен властност. Жената престана да ме измерва с надменен поглед и изпълняваше нарежданията ми, свела очи към часовниците. Стоях по-изправен от всякога, изпънат над главата й, леко наклонена над вещите й пръсти, боравещи старателно и пъргаво с предметите.

Не знам колко дълго продължи всичко. Тъй като вече не бях такъв, какъвто съм, загубих представа и за действителността. Навлизах в непозната територия и откривах особено удоволствие, немислимо само час по-рано. Изпитвах странно чувство на всемогъщество. Като че ли от мен внезапно бе махнат някакъв тежък похлупак.

— Приключвай вече.

Плътният глас на Дюбрьой внезапно ме върна на земята.

Тръгнах си умишлено бавно и тя настоя да ме изпрати, следвайки ме, докато прекосявах обратно магазина с уверена крачка, оглеждайки обстановката като някакъв генерал, стъпил на покорена територия. Сега помещенията ми изглеждаха по-малки, по-обикновени. Мъжете в черно отвориха вратата пред мен, благодарейки ми за посещението. Всички в един глас ми пожелаха приятна вечер.

Излязох на „Шанз-Елизе“ и сетивата ми веднага бяха завладени от шумовете и миризмите на движението, от вятъра и силния блясък на напълно избелялото небе.

Идвайки на себе си, започнах ясно да осъзнавам смисъла на току-що изживяното — отношението на другите към мен се обуславяше от моето собствено поведение. Аз предизвиквах техните реакции.

Не можех да не си задам някои въпроси, свързани с отношенията, които поддържах с хората в миналото.

Бях открил дълбоко в себе си неподозирани възможности да се държа по друг начин. Естествено, не желаех да възпроизвеждам случилото ми се преди малко. Не бях властен човек и не исках да ставам такъв. Твърде много обичах сърдечните взаимоотношения, основани на равноправието. В същото време откривах и че не съм длъжен да влизам в ролята на следовник. Впрочем въпросът не бе там. Разбрах, че съм способен на неща, които не бях свикнал да върша, и единствено това имаше смисъл за мен.

Може би тесният тунел на живота ми започваше лека-полека да се разширява.