Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (53)

53

Подобно на всички акционери, към които вече принадлежах, и аз бях получил петнайсетина дни предварително покана за общото събрание.

От една седмица се бях заел да пиша речта си, оглаждайки текста подобно на скулптор, който шлайфа мрамора, за да отстрани всяка нежелана неравност. Почти бях я научил наизуст след толкоз тренировки пред огледалото в банята, представяйки си, че говоря пред малка група акционери, които трябва да убедя. Мислех почти постоянно за това — и като ходех по улицата, и седнал в метрото, и притиснат на някоя опашка. Случваше ми се да декламирам някои пасажи под душа, все едно съм изправен пред завладяна от словата ми публика. Топлата вода се стичаше на талази по главата ми, обливаше кожата ми и сгряваше тялото и сърцето ми, които сякаш вибрираха в унисон с гласа ми, постигнал пълен синхрон с въображаемата аудитория. Непрекъснато си спомнях за триумфа ми по време на курса по словесно майсторство и това ми вдъхваше увереност в способностите ми.

Бях доста горд с речта си, която намирах за убедителна. Ако бях на мястото на малките акционери, положително щях да гласувам в подкрепа на моята кандидатура.

Мястото на общото събрание бе променено в началото на седмицата и новият адрес ми бе съобщен с официално писмо — СКБ, булевард „Берси“ №8, XII район. За новопокръстен парижанин като мен това не означаваше нищо особено.

Предния ден си взех отпуск, за да почина, да се отпусна и да се подготвя морално. Но когато слънцето се спусна към хоризонта и залезе, оставяйки ме сам сред морето от покриви и комини, разстилащо се пред прозореца ми, увереността ми почна бавно да се топи, а образът на тежката реалност полека-лека завладя мислите ми, заличи мечтанията и изправи в цял ръст пред очите ми жестокото изпитание, което неумолимо надвисваше над мен.

Ясно беше, че Дюнкер никога няма да ми прости за кандидатурата ми срещу него. Утре по същото време ще съм или президент на „Дюнкер Консултинг“, или безработен бивш консултант, преследван от полупобъркан бивш психоаналитик.

Разумът ми надделя над чувствата и страхът напълно ме скова.

Сутринта на следващия ден мина неусетно. За сетен път препрочетох речта си, след което тръгнах да се поразходя, да проветря невроните и намаля стреса. Бях в необичайно състояние на непрекъснато напрежение. На площадката пред стълбището забелязах Етиен и изпитах нуждата да се разкрия, може би да си повдигна самочувствието в присъствието на по-слаб от мен. А може би и да сляза до ниво, което скоро можеше да стане мое.

— Направо ме тресе, признах си.

— Тресе ли ви? — отвърна той с дрезгавия си глас.

— Да, днес ще говоря пред хора, за да изложа мнението си по някои въпроси… и се чувствам много притеснен.

Погледът му блуждаеше над тълпата по улицата и излъчваше известна недоверчивост.

— Не виждам какво ви тревожи. Аз казвам к’вото си мисля, когато го мисля, и всичко е нормално.

— Не е толкоз просто… Няма да съм сам. Ще ме гледат, ще ме слушат, ще ме преценяват…

— Ами ако не им харесва, толкоз по-зле за тях! Трябва да казваш к’вото мислиш. Да слушаш сърцето, не страха. И тогава няма за какво да се притесняваш.

Приготвих си лек обяд и пуснах радиото на новинарска станция. Предпочитах да се храня, като слушам да говорят другите, та по-малко да се отдавам на мрачни мисли.

Едва бях започнал, когато нещо ме жегна. Журналистът обяви началото на новините в 14,30. 14,30… Сърцето ми се сви, докато повдигах ръкава си. Часовникът ми показваше 13,07. Изтичах в спалнята. Будилникът също показваше 14,30! Не е възможно! Събранието започва в 15 часа… на другия край на Париж!

Смъкнах ризата и джинсите, грабнах сивия си костюм, навлякох бяла риза и посегнах към италианската връзка. Чак на третия опит успях да вържа възела на нужната височина. Връзките на обувките бяха завързани светкавично. Взех поканата и речта, сложих ги в картонена папка, затръшнах вратата на апартамента и се спуснах по стълбището.

14,38. До 15 часа нямаше да стигна. Никаква надежда. Оставаше ми да се моля събранието да не почне навреме. Кандидатурите за председателството се подаваха в началото. Пропуснех ли момента, край на представлението…

Затичах се както никога по-рано и със сетни сили се добрах до перона на метрото в момент, когато вратите вече се затваряха. Хвърлих се във вагона и се озовах седнал на скамейката, едва поемайки си дъх, срещу една лелка, която ме гледаше с изцъклени от изумление очи.

Бях бесен. Как можа да ми се повреди часовникът точно в деня, когато нямам никакво право да греша!

— Невъзможно! — продумах на глас.

Като че някой ме бе ударил с нещо тежко по главата.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам! — шепнех си, покрил лице с длани.

Лелката се премести. През целия път се вайках и тропах с крака по пода на вагона. На излизане от метрото мобилният ми телефон показваше 15,05. Но дали го бях сверил? Хукнах навън да търся посочения адрес. Булевард „Берси“ беше необикновен, ограден от едната страна с висок затревен насип, просечен тук-таме от широки отвори — като входове към някакъв подземен склад или паркинг. Номера не се виждаха. Някой ме е проклел. Изтичах до един минувач, който при вида ми обърна глава и се отдалечи. Засилих се към друг.

— Извинете, къде е номер 8 на булевард „Берси“, моля?

Той ме изгледа, втрещен.

— Не знам, какво търсите на този адрес?

Извадих поканата.

— СКБ. Това трябва да е…

— Ей там — отговори минувачът, посочвайки ми една от зеещите дупки до гигантски плакат на Мадона. — Но не бързайте толкова, концертът е утре!

Затичах се с всички сили, прекрачих вратата, размахвайки поканата пред охраната. На една табелка пишеше „Спортен комплекс «Берси»“. Не знаех, че стадионите наемат зали на фирми. Що за идея!

— Обърнете се към рецепцията — посъветва ме пазачът, показвайки ми наредени бюра, зад които скучаеха няколко момичета в сини униформи.

Втурнах се натам с папката в ръка.

— Закъснял съм — казах нетърпеливо, показвайки поканата си.

Служителката невъзмутимо се зае да търси името ми в някакъв списък, продължавайки да бърбори с колежките си. После почна да приготвя опознавателен знак с името ми с бавни жестове, наложени от прекомерната дължина на лакираните й червени нокти, но бе прекъсната от позвъняването на мобилния й телефон.

— Да, почти привърших — каза през смях. — Чакай ме, защото после ще ходя на фризьор и…

— Моля ви! — прекъснах я. — Много съм закъснял, а трябва непременно да вляза. Много е важно!

— Ще ти се обадя — каза тя, преди да прекъсне разговора, като ме изгледа с убийствен поглед.

Най-сетне изписа името ми на табелката, видимо раздразнена, подаде ми я и посочи с поглед посоката, в която да тръгна.

— По този коридор, втората врата отляво — рече сърдито.

— Благодаря. Но… не знам дали трябва да вляза при другите, защото… представям кандидатурата си за президент на клона.

Тя ме изгледа малко слисано, след което набра някакъв вътрешен номер.

— Да, обажда се Линда от рецепцията. Тук има един посетител, който желае да представи кандидатурата си за президент. Какво да го правя? А? Добре, ясно.

Вдигна погледа си към мен.

— Ще дойдат да ви вземат.

15,20. Времето минаваше, а никой не идваше. По дяволите, не мога да повярвам! Всичко ще пропадне… Тази мисъл ме измъчваше толкова силно, че заличи изцяло тревогата ми от предстоящата среща с публиката. Страхът изчезна, изпари се. Неволно бях открил подходящия лек.

Видях го да приближава отдалеч и преглътнах слюнката си. Нашия финансов директор. Той се приближи до служителката на рецепцията, а тя ме посочи с пръст. Като ме позна, очите му се разшириха от учудване, но бързо се съвзе и се приближи:

— Господин Грийнмор?

Че кой друг можеше да е?

— Същият.

От изненада забрави да ме поздрави.

— Казаха ми, че…

— Точно така, кандидат съм за президентството на клона.

Той остана безмълвен, напълно стъписан. Зад него се чуваше бърборенето на служителките.

— Но… предупредихте ли господин Дюнкер?

— Уставът не предвижда такова условие.

Той ме изгледа, очевидно смутен.

— Тръгваме ли? — казах.

Той бавно поклати глава, замислен.

— Следвайте ме.

Тръгнах след него по нещо като широка алея с много висок таван, в хладна, метална атмосфера. Приличаше на подстъпите на заводско хале. На светлинни години от шикозния стил, който Дюнкер обичаше да афишира.

Вървяхме известно време, след което минахме през един проход, охраняван от пазач, който кимна на моя придружител. Озовахме се в дълъг и тесен коридор, мрачен и с нисък таван. Толкова дълъг коридор, че не му се виждаше краят. Миришеше на избено помещение. Като че се движехме в подземие. Най-сетне стигнахме до врата от сив метал, над която светеше червена лампа. Последвах го, прекрачих прага и… насмалко да получа удар.

Озовах се прав на сцената на огромна зала, с гигантски размери… изпълнена до краен предел. Навсякъде бяха струпани хора — насядали по амфитеатрално разположените скамейки, пред мен, отляво, отдясно. Бяха петнайсет, двайсет хиляди, може би повече… Внушителното им присъствие бе потискащо. Все едно виждах хилядите зъби на гигантско чудовище, чиято зееща уста се кани да погълне сцената на една хапка. Беше зашеметяващо, умопомрачително.

Би трябвало да се радвам. Бяха достатъчно на брой, за да натежат над останалия едър акционер. Съдбата ми бе изцяло в моите ръце… Но кълбото от тревога в стомаха ми се уголемяваше с всеки изминал миг. Повдигаше ми се само от мисълта да взема думата пред тази огромна тълпа…

Внезапно осъзнах, че финансовият директор е продължил пътя си и се е отдалечил. Побързах да го настигна. Много притеснително е да вървиш, като знаеш, че двайсет хиляди души те гледат. Невъзможно е да запазиш нормална походка. Запътихме се към дясната страна на огромната сцена, където имаше дълга маса, покрита със синя покривка — цветът на нашата емблема, която бе прожектирана на гигантски екран в дъното на залата. Зад нея с лице към публиката седяха десетина души. Дюнкер в центъра, директорите около него и няколко непознати. Зад тях — петдесетина фотьойла, подредени на няколко реда, като трибуна за гости. Разпознах само няколко от тях — старателно подбрани колеги.

Като стигна на десетина метра от масата, финансовият директор се обърна към мен и с ръка ми направи знак да почакам. Приближи се до седящите около масата директори, оставяйки ме сам, като част от декора, без видима причина. Едва превъзмогвах усещането за неудобство… Сложих едната си ръка в джоба, за да си дам непринуден вид, а всъщност се чувствах притегнат в костюма, смешен, унизен, че ме държат настрана.

Финансовият директор вече се бе изправил пред президента, леко склонил глава над него. От разговора им не се чуваше нищо, но беше очевидно, че моята кандидатура смущава хода на събитията.

Няколко пъти Дюнкер размаха ръце, обръщайки се по посока на хората, разположени на фотьойлите зад него, и сочейки нещо с пръст. Нито той, нито другите ме поглеждаха макар и за миг. Забит в средата на сцената, изправен в неудобна поза, аз пък не смеех да погледна към публиката.

Финансовият директор най-сетне се върна при мен и ми направи знак да го последвам.

— Ще седнете тук — каза ми той, посочвайки фотьойл, който едър мъжага носеше на ръце от трибуната за гости в дъното.

Насочих се към него, по-скоро доволен, че най-сетне мога да обърна гръб на публиката. За моя голяма изненада мъжът постави моя фотьойл далече от другите, на разстояние от поне пет-шест метра. Абсурд… Държаха ме настрана, като чумав. Отидох да седна, чувствайки как в мен се надига вълна от гняв, която донякъде ми даде кураж. И желание за реванш.

Няколко секунди по-късно един от непознатите около голямата маса стана и се отправи към мен. Представи ми се като главен експерт-счетоводител, поиска ми документ за самоличност и ме покани да подпиша документ, който прочетох по диагонал. Беше заявление за кандидатура. После се върна да седне на мястото си, оставяйки ме сам в дъното на сцената. От своето място можех да виждам в гръб директорите, подредени като редица от тъмни костюми. Единствената жена беше белокоса, подстригана късо като мъжете, сякаш искаше да заличи женствеността си, за да се слее по-добре с околните.

— Госпожи и господа, добър ден.

Гласът прогърмя по мощните високоговорители, въдворявайки постепенно тишина след неизбежната вълна от покашляния на тези, които вероятно си мислят, че по-късно няма да могат да го правят.

— Казвам се Жаки Кериел и съм финансов директор на „Дюнкер Консултинг“. Упълномощен съм да открия нашето общо събрание, като ви съобщя някои данни, както се полага по закон. Най-напред, броят на присъстващите е…

И продължи с монотонен глас да изброява поредица от цифри. Ставаше дума за проценти, квоти, кредитни позиции, капацитет за самофинансиране, парични потоци и собствен капитал.

Престанах да следя изложението му и опипах с поглед залата. Никога не бях си представял, че резкият спад на акциите ще подтикне толкова хора да дойдат. Това беше невероятно… Сигурно бяха огорчени, тревожни, недоволни. Очертаваше се бурно събрание. Знаех, естествено, че тяхното множество ми даваше шанс да обърна гласуването в моя полза, въпреки наличието на крупен акционер, но за мен въпросът вече не се свеждаше до това. Бях ужасѐн от перспективата да взема думата пред толкова хора, от тази сцена, където се чувстваш обкръжен, наблюдаван отвсякъде. Кошмар! Това беше непосилно, превишаваше възможностите ми. Чувствах се абсолютно не в крак със събитията. Не на мястото си. Мястото ли? А къде точно е моето място? Дали собствените ми възможности не стигаха само за заемане на функции без особена отговорност? Може би… На такъв пост със сигурност се чувстваш по-уверен. Но по каква причина? Във всеки случай не заради недостатъчно образователно ниво. В това отношение наблюдаваме маса изключения и в двете посоки. Заради някакви особености от личен характер? Но ръководителите на фирмата ми изглеждаха тъй различни един от друг, че трудно можеше да се определи някакъв специфичен профил. Вероятно не е и това причината, а има друго обяснение. Може би средата, от която произхождаме, несъзнателно ни ограничава в желанието да упражняваме професия, чието ниво е по-високо от семейното? Може би сами не си позволяваме да отидем по-далеч? Или не прекрачваме отвъд нивото, предопределено от нашите родители? Вероятно е така, но пък не е и съвсем сигурно, че изкачването по социалната стълбица непременно води до по-пълно личностно осъществяване.

— Сега ви предлагам да задавате въпроси, а ние ще се опитаме да ви отговорим според възможностите си. В залата има служителки с подвижни микрофони. Дайте им знак, ако желаете да вземете думата.

Започна една поредица от въпроси и отговори, която се проточи около час. Всеки от съответните директори отговаряше от масата, някои съвсем лаконично, други, по-бъбриви, се оплитаха в скучни подробности.

— Давам сега думата на нашия президент Марк Дюнкер, кандидат за нов мандат, който ще изложи своя анализ на сегашното положение и ще ви представи стратегията си за бъдещето.

Дюнкер стана и се отправи с уверена крачка към средата на сцената, където беше издигнат подиум с пулт и микрофон. Противно на Кериел, той нямаше да говори от масата, която също разполагаше с необходимото устройство. Трябваше да се различава от останалите, да се изяви като лидер.

В залата настъпи тишина. Изказването му очевидно беше очаквано.

— Скъпи приятели — започна той с лицемерния тон, с който умееше да си служи понякога. — Скъпи приятели, искам най-напред да ви благодаря за масовото присъствие. Виждам в това знак на привързаност към нашата фирма и интерес относно бъдещето й.

Умело се справяше, хитрецът.

— Намираме се в парадоксална ситуация: предприятието никога не е било в по-добро здраве, както показват резултатите, представени току-що от моя финансов директор. Въпреки това курсът на нашите акции никога не е бил толкова нисък.

Непринудеността и харизмата му болезнено ми напомняха за собствените ми слабости. На какво щях да приличам, като се изправя на трибуната след толкова добър оратор?

— Действията, за които ни упрекна пресата и най-вече определен журналист, не са нещо необичайно. Те са ежедневие в нашата професия и обикновено не обиждат никого. Но в крайна сметка би трябвало да се чувствам горд от тези нападки — те често биват отправяни към големите играчи, които съсредоточават върху себе си завистта на слабите.

Това пък не беше особено уместно от страна на Дюнкер. Към коя категория се причисляваха присъстващите? Към големите, макар да притежават две-три акции? Или към малките, които той нарече „слаби“?

— За съжаление обаче трябва да приема очевидното. В основата на това несъответствие се намира вероятно вътрешен информатор от нашата фирма, черна овца, предала на журналистите клеветнически информации, които те с охота са разтръбили. Трудно е за ръководител като мен да го признае, но ясно е, че в ябълката е проникнал червей и че в нашите редици има предател. Неговите зловредни действия са се отразили на котировките на нашето дружество и са навредили на вашите спестявания, но аз днес поемам пред вас ангажимента да го разоблича и да го отстраня, както заслужава.

Искаше ми се да изчезна. Щеше ми се да се телепортирам някъде, да се изпаря. Стараех се да запазя безстрастно изражение, въпреки че у мен кипеше ужасна смесица от срам и чувство за вина.

Публиката избухна в аплодисменти. Дюнкер успя да отклони недоволството на дребните акционери към неназована изкупителна жертва и да се представи като вожд закрилник, който ще възстанови справедливостта.

— Скоро всичко това ще се превърне в лош спомен — продължи той. — Дори циклоните не могат да попречат на тревата отново да порасне. Истината е, че нашата фирма е в пълен подем и че стратегията ни е печеливша.

Той продължи със самодоволен тон, потвърждавайки валидността на всяка от стратегическите си насоки, които разясни в подробности, изразявайки волята да продължи да ги следва и в бъдеще.

Приключи речта си и ръкоплясканията на директорите и на групата гости, които седяха отзад, бяха незабавно подети от голяма част от присъстващите в залата. Почака спокойно да се възстанови тишината и отново заговори със съвсем непринуден тон.

— Стана така, че в последния момент се появи кандидат. Бих казал донякъде… причудлива кандидатура.

Присвих се във фотьойла.

— … защото става дума за млад човек, който е на работа в нашата фирма. Новоназначен чиновник, бих казал, тъй като е при нас от няколко месеца само. Дойде в нашето дружество направо от студентската скамейка.

Смях в залата. Още повече се присвих във фотьойла. Какво ли не бих дал да съм другаде!

— Щях да го разубедя, за да не ви губя времето, но си казах, че след като колективно преживяхме тези трудни моменти в борсата, няма да е зле да можем всички заедно и да се посмеем. Щом той не изпитва чувство за неудобство, ние пък не сме загубили чувството си за хумор.

В залата се чу кикот, след което той спокойно се върна на мястото си с доволна усмивка на уста. Недостойното му поведение направо ме срази. Постарал се бе да ме опозори. Отвратително! Докато вървеше по сцената, се обърна бавно към мен, отправяйки ми презрителен и язвителен поглед. Още не беше стигнал до мястото си, а финансовият директор включи микрофона пред себе си.

— А сега давам думата на втория кандидат за президент на дружеството, господин Алън Грийнмор.

Преглътнах слюнката си, стомахът ми се свиваше повече от всякога. Чувствах се като закован на фотьойла, като залят с бетон.

Хайде! Трябва. Нямаш избор. Стани!

Направих огромно усилие да се вдигна на крака. Всички директори се бяха обърнали към мен, някои с подигравателна усмивка на уста. Гостите отдясно също ме гледаха втренчено. Чувствах се сам, ужасно сам, тъй потиснат, че едва дишах.

Взех в ръка листата с предварително написаната реч. Първите стъпки към трибуната бяха най-мъчителни. Пресякох сцената по посока на многобройната публика. По-добре да бяха загасили осветлението в залата и оставили да светят само заслепяващите прожектори към сцената. Така нямаше да виждам хилядите непознати и присмехулни лица, които ме гледаха, сякаш бях панаирджийско добиче.

Преходът ми се стори безкраен, всяка крачка беше изпитание. Бях гладиатор, изведен на арената, хвърлен на лъвовете за радост на простолюдието, жадуващо за кръв. Колкото повече приближавах, толкова повече ми се струваше, че долавям кикот. Истина ли беше, или плод на болезненото ми въображение?

Накрая стигнах до трибуната и застанах в центъра на всеобщото внимание, в самата среда на сцената, в сърцето на чудовището, разбудено и готово да зареве. Бях смазан, превърнал се бях в сянка на самия себе си.

Поставих листата на катедрата и регулирах височината на микрофона. Ръцете ми трепереха и сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах как кръвта нахлува в главата ми в ритъма на пулса. Непременно трябваше поне малко да се концентрирам, преди да започна. Дишай! Дишай! Прочетох наум първите изречения от речта си. Изведнъж ми се сториха слаби, неподходящи, зле балансирани…

Отдалеч сред публиката, на най-горните редове, се чу един глас: „Хайде, малкия, говори!“, незабавно последван от кикот в залата.

Боли, когато двама или трима ти се подиграват. А когато са триста или четиристотин в присъствието на петнайсет хиляди, нещата стават нетърпими. На това незабавно трябваше да сложа край. Рефлексът за самосъхранение ме накара да събера силите си и да скоча в дълбокото.

— Госпожи, госпожици, господа…

Гласът ми, макар да бе мощно усилен от грамадни високоговорители, ми се стори глух, с мъка излизащ от свитото ми гърло.

— Името ми е Алън Грийнмор.

Някакъв шегаджия се провикна: „Грийн-мор, ти си мор-тус!“, предизвиквайки кикот, по-бурен от предишния. Злото се разрастваше.

— Консултант съм по набирането на кадри — най-съществената част от дейността на „Дюнкер Консултинг“. Днес съм тук, пред вас, за да представя кандидатурата си…

Не върви… Речта ми звучи фалшиво.

— … за президентския мандат. Съзнавам тежката отговорност на тази мисия.

Отляво подигравателен глас ме апострофира: „Отсега се огъваш под тежестта!“. Нова лавина от смях. Играта загрубяваше. Настроени от предизвикателните подигравки на Дюнкер, окуражени от негласното му позволение, закриляни от неговата благословия, дребните акционери се отпускаха. Бях им поднесен на тепсия. Щяха да ме изкормят. С мен беше свършено.

Да стана за подигравка пред публика е най-лошото, което можеше да ми се случи. Най-лошото. То щеше да срине надеждността ми и да провали всяка надежда. Предпочитам враждебността пред подигравката. Враждебността те кара да реагираш, подигравката — да бягаш. Щеше ми се да изчезна завинаги. Да бъда другаде… където и да е, но другаде… На това трябваше да се сложи край на всяка цена. Незабавно! Всичко друго, само не подигравка.

Притиснат от спешността на ситуацията, която се влошаваше с всяка изминала секунда, ужасѐн от перспективата да бъда съвсем скоро освиркан от цялата зала, под въздействието на растящото чувство за срам и забравяйки речта, писмените си бележки и дори дълбоките си интереси, вдигнах глава към амфитеатрално разположените седалки, където кикотенето се разрастваше, насърчавано от моето мълчание. Гледах публиката, която не изпитваше и най-малко съчувствие към мен, и се опитвах да издържа на подигравателните погледи. Накрая доближих устните си до микрофона и почти докоснах хладния метал.

— За злоупотребите на Дюнкер пресата бе предупредена от мен!

Гласът ми отекна внушително в храма на подигравките и незабавно настъпи тишина. Пълна, абсолютна, главозамайваща тишина. Невероятната тишина на петнайсет хиляди души. Насмешката отстъпи пред изумлението. Палячото на сцената изведнъж престана да разсмива. Превърна се във враг, опасен враг, който е стопил спестяванията им.

Невероятно е как зала, изпълнена с хора, носи в себе си собствена енергия. Направо изумително. По-голяма от сбора на емоциите и мислите на всички съставляващи я индивиди. Колективна енергия, излъчвана от цялата група, като от отделна същност. Сам на сцената, застанал срещу петнайсет хиляди души, чувствах тази енергия, усещах я в цялата й дълбочина. Долавях вибрациите й. Почти видях как се смали до нулата, преди да се превърне във враждебност. Никой в публиката не произнесе и дума и все пак враждебността бе осезаема, носеше свой мирис, свой вкус. Присъстваше, витаеше във въздуха като зловредна вълна, безшумна, но тежка. И странно, но това не ме плашеше. Ставаше нещо по-силно, нещо чудно, нещо феноменално.

Тези същества, които ме обкръжаваха и ме превъзхождаха с внушителния си брой, бяха обединени от чувство на злоба, неприязън и отмъстителност, но каквато и да беше спойката, която ги свързваше, те бяха обединени, а само това беше важно в момента. Можех да почувствам невидимата енергия, която се излъчваше от тях, като че образуваха едно цяло. Това беше поразително. Проникваше до дълбините на душата ми. Негласната сплотеност на тези хора беше вълнуваща, очарователна, почти… красива. Пред всички тях бях сам, съвсем сам. Започвах да им завиждам, да искам да съм на тяхното място, да се присъединя към тях. Различията, които ни противопоставяха, изведнъж ми се сториха незначителни, маловажни. Те бяха хора като мен. Искаха да защитят спестяванията си, парите за старини, както аз желаех да осигуря оцеляването си. Основният ни стремеж не беше ли по същество еднакъв?

Спомних си думите на Игор Дубровски като нещо очевидно, неподлежащо на съмнение. Но не като технически похват, а като философия, която да възприема.

Приеми света на твоя ближен и той ще се отвори за теб.

Приеми света на ближния си… Не сме индивидуалности, които се конфронтират, а човешки същества, обединени от еднакви стремежи, еднаква воля, еднакво желание да съществуваме и живеем по-добре. Това, което ни разделя, е всъщност една подробност, нищожна подробност в сравнение с онова, което ни свързва, което ни обединява като човешки същества. Но как да споделя това чувство с тях, как да им обясня? И най-напред… как да намеря в себе си силата да се изкажа?

Представянето ми в курса по ораторско майсторство мина пред очите ми и събуди отново прекрасното чувство, което бях изпитал в онзи момент. Казах си, че някъде дълбоко в себе си притежавам необходимия ресурс. Дали ще съумея да събера сили и да се обърна към тези хора, да им говоря, да ги отворя към дълбоките си чувства…

И тогава катедрата отпред ми се привидя като бариера, преграда, материален израз на нашето противопоставяне. Протегнах ръка и грабнах микрофона, откачих го от стойката, заобиколих катедрата, изоставяйки листата, и се приближих до множеството, сам и обезоръжен, уязвим. Крачех бавно, понесен от искрено желание за мир. Боях се, но страхът ми малко по малко отстъпваше пред зараждащото се ново и странно чувство на доверие.

Изпитвах парадоксалната нужда да изложа на показ своята ранимост. Струваше ми се възможно да им засвидетелствам цялата искреност и чистосърдечност на подхода ми. Подчиних се на инстинкта си, развързах връзката си и я оставих да падне на пода, след което повторих същото със сакото си. То се свлече с леко шумолене на измачкан плат.

Стигнах до предния край на сцената. Оттук можех да различа строгите лица на седящите най-близко. Зад тях физиономиите постепенно ставаха по-смътни, докато накрая се превръщаха в слабо оцветени мазки на импресионистична картина. Но продължавах да чувствам погледите им, вторачени в мен, в тежко и плътно мълчание.

Стори ми се очевидно, че е невъзможно да изрецитирам предварително подготвения ми текст. Написан няколко дни по-рано, той нямаше връзка със сегашния момент, с настоящите чувства. Налагаше ми се да се задоволя с думите, които изникваха в съзнанието ми. „Трябва да се говори със сърцето“, казваше Етиен.

Гледах около себе си всички тези скупчени хора. По лицата им се четеше обърканост и недоволство. Ехо от тези чувства обхващаше и мен.

Приближих микрофона до устните си. Той имаше дъх на метал.

— Зная какво чувствате в този момент…

Гласът ми смути мълчанието. Неговият екот отекна в гигантското пространство, добивайки неподозиран, внушителен обхват…

— Мога да усетя вашето притеснение, вашето разочарование. Вложили сте парите си в акциите на нашата фирма. Моите откровения пред пресата са предизвикали падане на курса и вие ми се сърдите, гневите ми се. Смятате ме за долен тип, за предател, мръсник.

Присъстващите оставаха все така безмълвни. Мощните прожектори сгряваха лицето ми.

— На ваше място и аз бих мислил така.

Залата запазваше мълчание — абсолютно, напрегнато, настръхнало мълчание.

— Надеждите ви за финансови печалби са останали напразни. Може би сте имали нужда от тези пари, за да подобрите живота си, да увеличите покупателната си способност, да добавите нещо към пенсиите си или да оползотворите капитала, който ще оставите на децата си. Каквито и да са били намеренията ви, аз ги разбирам и уважавам.

Може би смятате, че съм предал тези информации на пресата от омраза към Марк Дюнкер, от желание за лично отмъщение. Това можеше да се очаква след всичко, което той ме накара да изтърпя. И все пак не това е причината. Разгласих ги именно с цел да предизвикам спад на цената на акциите…

Чуха се няколко обидни реплики. Продължих:

— … да предизвикам спад на цената на акциите и да ви накарам да дойдете, за да мога да ви говоря очи в очи.

Напрежението се беше изострило до краен предел. Чувствах как всички са се съсредоточили в думите ми, кипят от желание да схванат позицията ми, да разберат смисъла на действията ми.

— Вие действително имате право да знаете до какво води вашето добре разбираемо желание курсът на акциите да се покачва от месец на месец и година след година. В момента на създаването й борсата имаше за цел да позволи на фирмите да събират средства от спестителите, за да финансират собственото си развитие. Тези, които решаваха да инвестират дребни или по-големи суми, се доверяваха на определена фирма и вярваха в способността й да се развива с течение на времето. Те възприемаха нейната стратегия. Впоследствие стремежът към печалба подтикна някои да инвестират за все по-кратки периоди от време, прехвърляйки капитала си от една фирма в друга, за да се възползват от моментния ръст на акциите и инкасират максимум приходи. Тези спекулации се превърнаха във всеобщо явление и банкерите измислиха тъй наречените финансови инструменти, позволяващи им да залагат върху движението на курсовете, включително върху спада на цените. Този, който залага върху спада на цената на акциите на определена фирма, ще спечели, в случай че нейното състояние се влоши. Все едно да залагате на влошаване на здравето на вашия съсед. Представете си, че той е болен от рак. Залагате хиляда евро, че здравето му силно ще се влоши до шест месеца. Три месеца по-късно той получава метастази. Чудесно! Спечелили сте 20%. Вие, разбира се, си мислите, че сравнението не струва, защото между състоянието на фирма и здравето на човек няма нищо общо. Но именно там ви е грешката. Откакто борсата се превърна в казино, нейната първоначална функция бе забравена, като бе забравено главно, че зад имената на фирми, на които залагаме като на рулетка, съществуват хора, живи човешки същества, които работят в тях и им посвещават част от живота си.

И така, курсът на вашите акции е пряко свързан с перспективата за краткосрочна печалба. За да се повиши курсът, е нужно фирмата да публикува всяко тримесечие най-бляскави отчети. Но предприятието е нещо като жив организъм. Здравето му периодически се подобрява и влошава и в това няма нищо необичайно. Понякога дори, както при хората, болестта позволява нещата да се разгледат в по-различна перспектива, да се променят насоките, да се възстанови равновесието и да се поеме по по-правилен път. За това обаче е нужно търпение. Ако вие като акционери отричате тази реалност, предприятието ще отрича, че среща трудности, ще ви лъже или ще взема решения, даващи възможност да се отчитат на всяка цена краткосрочни добри резултати. Ще публикува фалшиви съобщения за наемане на работна ръка и умишлено ще привлича за клиенти фалирали предприятия. Марк Дюнкер всъщност спазваше изискванията на една игра, чиито правила са незащитими.

Изискването за ръст на курса създава огромно напрежение у всички, от президента до последния служител.

То пречи да се работи правилно и разумно. То тласка към краткосрочно управление, което не е добро нито за предприятието, нито за служителите, нито за доставчиците, които, притиснати до краен предел, ще прехвърлят натиска върху собствения си персонал и собствените си доставчици… Стига се дотам, че цветущи дружества уволняват служители, само и само да запазят или подобрят рентабилността си. Тази заплаха тегне вече върху всеки от нас и ни тласка към индивидуализъм, който вреди на колегиалните отношения.

В крайна сметка всички живеем в стрес. Работата вече не е удоволствие, а аз съм убеден, че трябва да бъде.

В залата цареше гробно мълчание. Нищо общо с веселите възклицания по време на речта ми в курса по ораторско майсторство. Но това, което ме крепеше, беше собствената ми искреност. Изразявах единствено това, което чувствах в дълбините на душата си. Не претендирах да притежавам истината, но казвах каквото мислех, и това бе достатъчно да всели у мен необходимата сила, за да продължа.

— Не можем да пресътворим днешния свят, приятели. Макар че, кой знае? Ганди е казал: „Ние трябва да бъдем промяната, която искаме да видим в света“. И наистина, светът в крайна сметка не е нищо друго освен сбора от всички нас.

Днес ви се предлага избор. Той, разбира се, няма да има силно влияние в планетарен мащаб. Но ще има значение за няколкостотинте души, които работят в „Дюнкер Консултинг“, за няколкото хиляди кандидати за работа, които приемаме, а може би непряко и за служителите на нашите клиенти. Не е кой знае какво, но не е и малко. Този избор, накратко казано, се състои в следното.

Ако искате вашите акции бързо да възстановят курса си отпреди няколко седмици и да продължават да растат нагоре, съветвам ви да преизберете този, който днес ръководи нашето дружество.

Ако решите да ме изберете начело на предприятието, подобни обещания няма да ви дам. Вероятно е дори акциите известно време да останат на доста ниско ниво. За сметка на това се ангажирам да превърна „Дюнкер Консултинг“ в по-хуманно предприятие. Искам всеки да се събужда сутрин щастлив пред перспективата, че отива да изяви таланта си, независимо от поста и от ранга, който заема. Искам нашите мениджъри да имат за задача да създават условия за процъфтяването и успеха на всеки член от своя екип, като се грижат той постоянно да може да развива своите умения.

Убеден съм, че при такива условия всеки ще вложи най-доброто от себе си не с цел да постигне резултат, диктуван от външни изисквания, а само заради удоволствието да се чувства компетентен, да владее професията си и непрекъснато да се усъвършенства.

Мисля, че нуждата от развитие е вписана в гените на всяко човешко същество и че всеки се стреми да се прояви, стига усилията му да не са възпирани от мениджърски изисквания, които ни карат да се съпротивляваме, за да се чувстваме свободни. Искам да градя общество, в което резултатите да са плод от усърдието в труда, а не следствие на натиск, рушащ удоволствието и равновесието на всеки човек.

Искам също нашите доставчици, нашите клиенти, нашите кандидати да се радват на същото уважение като самите нас. Не виждам защо това би било несъвместимо с развитието на предприятието. Напротив! Когато дърпаш чергата към себе си и водиш преговори с цел да поставиш другия на колене, ти го подтикваш да прави същото при пръв удобен случай. В крайна сметка се оказваме въвлечени в състезание, където всеки иска другите да губят. При това положение губещи са всички, естествено. Нищо не може да се гради в конфликт или в силово противопоставяне. Уважението предразполага към уважение. Доверието тласка този, който го получава, да се покаже достоен.

Поемам също ангажимента да осигуря пълна прозрачност на управлението и на резултатите от дейността на предприятието. Край на манипулациите. Ако временно постиженията се влошат, защо да го крием? За да ви попречим да продадете акциите си? Защо бихте го направили, след като поддържате една идея, насочена към дългосрочна перспектива? Случва се понякога да преболедуваме от хрема или грип, който ни държи на легло цяла седмица. Скриваме ли това от съпруга или съпругата си от страх да не ни напусне? Искам да преустроя нашето развитие в унисон с една по-дългосрочна визия. Повярвайте ми, подобен план не е илюзорна мечта на утопист. Убеден съм, че предприятие, чиято дейност почива на здрави ценности, може съвсем успешно да се развива и дори да реализира печалба. Тази печалба обаче не трябва да се преследва на всяка цена, така както наркоманът се стреми към дозата си. Печалбата е естествен резултат от здраво и хармонично управление.

Думите на Игор изплуваха в съзнанието ми.

Знай, че не можеш да промениш хората. Можеш само да им покажеш пътя и да им вдъхнеш желание да тръгнат по него.

— Изборът ви принадлежи. В края на краищата, предстои ви да избирате не толкова президент, колкото вида удовлетворение, което желаете да изпитате. В единия случай ще имате удоволствието да си осигурите максимални приходи и може би да отидете малко по-далеч на почивка в края на годината, да купите малко по-мощна кола или да оставите малко по-голямо наследство на децата си. В другия случай ще имате удоволствието да участвате в приказно приключение — отвоюването на малко повече хуманизъм в бизнеса. И в душата ви може би всеки ден ще трепти малка искрица от гордост, че сте допринесли за изграждането на по-добър свят — света, който ще оставите на децата си.

Вдигнах очи към хората. Изглеждаха ми близки, макар и многобройни. Бях споделил с тях всичко, ненужно бе да добавям каквото и да е. Не изпитвах нуждата да приключа с добре издържана фраза, за да подчертая края на речта си и да предизвикам ръкопляскания. Това всъщност не беше реч, а чисто и просто израз на дълбокото ми убеждение, на вярата ми във възможността за по-различно бъдеще. Останах така няколко мига да ги гледам в тишина, която вече не ме плашеше. След това се упътих към фотьойла си. Директорите около масата гледаха към пода.

Гласуването и преброяването продължиха цяла вечност. Беше вече нощ, когато станах президент на „Дюнкер Консултинг“.