Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (46)

46

Тази вечер Игор Дубровски беше сам. Сам в огромния си салон, чиито изкусно разположени осветителни тела създаваха мека и уютна обстановка. Сам пред рояла, той нежно се докосваше до клавишите, сякаш отронваше една по една нотите от соната на Рахманинов, а мускулестите му пръсти овладяваха мелодията, която могъщият „Щайнуей“ с кристалночистия си тон разливаше в широкото пространство на стаята.

Вратата зад него рязко се отвори. Той хвърли поглед през рамо, без да престава да свири. Виж ти, Катрин! Тя нямаше навика да влиза тъй внезапно.

— Влади е категоричен! — подметна тя, очевидно обхваната от силно вълнение.

Игор отдръпна ръцете си от клавиатурата, продължавайки да натиска десния педал, за да удължи звученето на последния акорд.

— Влади — продължи тя — твърди, че Алън се готви да се кандидатира за президент на фирмата си на следващото общо събрание!

Игор преглътна. Очакваше всичко друго, но не и това.

Отпусна педала и последните вибрации на музиката моментално заглъхнаха. Внезапно настъпи неловка тишина. Катрин, обикновено тъй спокойна, продължаваше да говори, като крачеше напред-назад, видимо объркана.

— Казват, че се записал в специализирана школа за говорене пред публика. Взел само един урок. Един-единствен. И след три седмици ще се озове пред не знам колко си души да ги убеждава да гласуват за него… Ще претърпи грандиозен провал. Същинска катастрофа!

Игор отвърна поглед, дълбоко поразен.

— Наистина… — промърмори той.

— Това ще го съсипе! Представяш ли си? Да бъдеш унизен пред публика, няма нищо по-страшно. Направо ще го разкъсат. Всичко постигнато досега ще бъде обърнато на пух и прах. Ще бъдат пометени всичките му успехи. Ще се окаже още по-слаб и нестабилен отпреди…

Игор не отговори, а само леко поклати глава. Естествено, тя беше напълно права.

— Но защо, по дяволите, му нареди да приеме това изпитание?

Игор въздъхна, преди да отвърне със сподавен глас и блуждаещ поглед:

— Защото бях убеден, че ще откаже…

— Ами тогава… защо му предложи?

— Именно за да го предизвикам да откаже…

Продължително мълчание.

— Не разбирам какво говориш, Игор.

Той обърна поглед към нея.

— Исках да го накарам да се разбунтува. Да му поставя дотолкова неприемливи условия, че да няма друг изход, освен да дръзне да се възправи срещу мен и да наруши сделката ни. Дошъл е моментът ученикът да се освободи от учителя. Ясно виждаш, Катрин, колко парадоксално е да насърчаваш някого да придобие свободата си, като същевременно го следиш на всяка крачка. Този строг контрол беше необходим, тъй като го принуди да върши това, което сам никога не би направил, но сега трябва да се освободи от моето влияние, за да стане действително свободен… Не аз трябва да го освободя. Този стремеж трябва да се породи у самия него, в противен случай… никога няма да извоюва свободата си…

Игор взе чашата бърбън, поставена върху пианото. Парчетата лед се бяха стопили. Задоволи се с една глътка. Катрин не го изпускаше от поглед.

— Ясно ми е.

— Като му наредих да отстрани президента на фирмата и да заеме неговото място, поставяйки му една непостижима задача, аз му разрешавах да оспори авторитета ми. Отправях му метафорично послание, отнасящо се до нашите лични взаимоотношения…

Остави чашата. Чувстваше тежестта на изпълнения с укор поглед на Катрин.

— Но номерът не мина — каза тя. — Той не се разбунтува. Напротив, продължава по посочения му път…

Игор кимна одобрително.

— Да.

— Трябва да му помогнем. Трябва да се направи нещо. Не можем да го оставим сам в тази ситуация, след като ние го въвлякохме в нея!

Последва дълго мълчание, след което Игор тъжно въздъхна.

— Този път, за съжаление, действително не виждам какво можем да направим…

— А ако просто го посъветваш да се откаже, защото осъзнаваш, че си поискал да свърши нещо прекалено трудно и…

— В никакъв случай! Няма по-лошо от това. Все едно да му кажа, че аз, неговият ментор, нямам доверие в способностите му. Самочувствието му жестоко ще пострада. Като не смятаме и това, че трайно ще се засили зависимостта му, която целя да премахна!

— Добре, но трябва да намерим някакво решение! Не бива да го оставяме да се дави, без да се намесим! Дори да не можем да спрем хода на събитията, трябва поне да се погрижим по-леко да изживее неуспеха. На всяка цена да го опазим от тотално унижение, и то пред публика. Външно поне да изглежда, че не е кръгла нула и че…

— Нищо не ми идва на ум. Не виждам изход. Остави ме сам, моля те!

Катрин се сепна, прехапа устни и излезе от стаята. Стъпките й отекнаха в коридора. Той изчака да се отдалечат и да потънат в нощта.

Отново настана тишина — глуха и потискаща. Игор остана насаме със своята грешка — катастрофален и непростим гаф. Гаф с тежки последствия.

Бавно постави ръце на клавиатурата, за да намери упование в тревожните мечтания на Рахманинов.