Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (11)

11

— Единственото сигурно е, че промяната няма да дойде от другите!

Ив Дюбрьой се отпусна назад в дълбокия фотьойл и вдигна крака на бюрото си. Харесвах миризмата на кожа и стари книги, която свързвах с това място, където в продължение на цял един ден бях разкривал тайните си след нашата първа среща. Меката вечерна светлина, процеждаща се през дърветата в парка, подчертаваше английската атмосфера на стаята. Верен на навика си, Дюбрьой въртеше леда в чашата с бърбън.

— Убеден съм — продължи той, — че всяка промяна трябва да дойде от теб, а не отвън. Нито някаква организация, нито някакво правителство, нов шеф, профсъюз или нов партньор ще променят живота ти. Впрочем виж политиката — какво се е получавало, когато хората са залагали на някого да промени живота им? Помисли за Митеран през 1981-ва, за Ширак през 1995, за Обама през 2008… Всеки път са били разочаровани. След това са си мислили, че са сбъркали човека, че са направили лош избор. Всъщност не в това е проблемът. Истината е, че никой освен теб самия няма да промени живота ти. Именно затова човек трябва да се вземе в ръце.

Забележи, мисля, че мисълта на Ганди надхвърля индивидуалните съображения, личните очаквания за промяна. Мисля, че тя се отнася преди всичко до промените, които всеки би искал да види в обществото. Вероятно е искал да каже, че е много по-важно самият ти да олицетворяваш пътя, по който трябва да се тръгне, и да си пример за другите, отколкото просто да изобличаваш и критикуваш.

— Да, разбирам, мисълта е интересна, но дори и да се превърна в пример на уравновесеност, това няма да промени с нищо изискванията на моето предприятие, нито моят шеф ще започне да ме зачита.

— Напротив, в известен смисъл точно така ще стане. Ако страдаш, защото шефът не те зачита, то не очаквай той да се промени от само себе си. Ти трябва да съумееш да накараш другите да те зачитат. Виж кое можеш да промениш в себе си, за да станеш по-достоен за уважение — може би взаимоотношенията ти с другите, начина ти на говорене, на споделяне на резултатите ти. Може би не трябва да оставяш без отговор неуместните забележки. Впрочем гадните ръководители, които обичат да тормозят служителите си, не нападат всеки от тях, не избират жертвите си случайно.

— Все пак нали не твърдите, че жертвата сама е виновна за тормоза!

— Не, нямам предвид това. Не е по нейна вина и дори не можем да кажем, че неволно го предизвиква. Не. Просто казвам, че тя се държи по такъв начин, че прави тормоза възможен. Палачът й усеща, че ако я нападне, наистина ще й въздейства отрицателно, докато при другите може и да не се получи.

— Ужасно.

— Да.

— И… как даден човек се оказва в тази категория?

— Сложно е, може да съществуват различни причини, но може би най-определящата е липсата на самоуважение. Ако дълбоко в себе си човек не е достатъчно убеден в собствената си стойност, той проявява известна слабост, която гаднярите веднага долавят. Достатъчно е да натиснат там, където боли.

Внезапно изпитах нужда от чист въздух.

— Може ли малко да проветрим?

Стана и широко отвори прозореца. Приятният и свеж въздух, попил влагата на дърветата, изпълни стаята, донасяйки ни успокоителните ухания на лятната вечер. Долавяше се тихото цвърчене на птиците, скрити в листака на високите явори, докато величествените клони на стогодишен кедър спокойно се полюляваха на вятъра.

— Питам се дали… мисля, че… може би ми липсва известно самоуважение. Всъщност не че не се харесвам, не е това, даже се усещам… съвсем нормален, но наистина лесно се разстройвам, когато ме упрекват, критикуват…

— И аз така мисля. Следващия път ще ти дам задача, която да ти помогне да развиеш себеуважението си, увереността в себе си, да се почувстваш по-силен.

Запитах се дали не трябваше да си мълча.

— За да се върнем на думата си, съгласен съм, че може да се предизвика промяна в начина, по който началникът ни възприема и се отнася с нас, като развиваме самите себе си, но това няма да промени нещата в предприятието.

— Да речем, че това изисква умения за по-добро общуване, но съм сигурен, че ти би могъл да убедиш твоите началници, от които през цялото време се оплакваш, да променят мнението си по дадени въпроси. Трябва да се научиш да им въздействаш, за да постигнеш известен напредък.

— Едва ли ще се получи.

— Казваш го, защото все още не знаеш как да постъпиш, но нищо не е предопределено. Освен това, когато дадено положение наистина ни е неприятно, можем просто да сменим фирмата. Знаеш ли колко хора, които са недоволни от професионалното си положение и се оплакват от него, въпреки всичко остават на местата си! Човешкото същество се страхува от промените, от новостите и често предпочита да си понася познатата обстановка, колкото и да е мъчителна, вместо да я напусне и замени с нова, която не познава.

Ето това е пещерата на Платон! Платон разказва за хора, родени в една много тъмна пещера, която никога не напускали. Пещерата била техният свят, който, макар и мрачен, им бил познат и следователно вдъхващ доверие. Те упорито отказвали да излязат навън, защото не познавали външния свят и си представяли, че е враждебен и опасен. Така и не могли да разберат, че това непознато пространство всъщност е изпълнено със светлина, красота, свобода.

Днес мнозина живеят в пещерата на Платон, без дори да си дават сметка за това. Изпитват ужас от непознатото и отхвърлят всяка промяна, която ги засяга лично. Имат идеи, планове, мечти, но никога не ги осъществяват, обзети от хиляди неоправдани страхове, с оковани в белезници крака и ръце, чийто ключ притежават единствено те. Той виси на врата им, но те никога няма да го използват.

Аз вярвам, че животът е изграден от постоянни промени, от движение. Не би имало никакъв смисъл да се вкопчваме в статуквото. Единствено мъртвите са неподвижни. В наш интерес е не само да приемаме, но и да предизвикваме промените, за да можем да се развиваме в подходяща за нас посока.

Дюбрьой си наля капка бърбън и добави няколко бучки лед, които радостно иззвънтяха в чашата. Поех дълбоко въздух. Отвън идваше нежно ухание.

— Като говорим за промяна, има нещо, което наистина желая, но не успявам да постигна, въпреки че не засяга единствено мен — да спра да пуша. Можете ли да ми помогнете?

— Зависи. Разкажи ми повече. Защо искаш да спреш?

— По същите причини, по които и всички останали. Това е гадост, която бавно те убива.

— Ами тогава какво ти пречи да спреш?

— Най-напред, за да бъда напълно честен, харесва ми. Човек трудно се лишава от нещо, което харесва. Ще ми липсва, особено в моментите на стрес, когато ми помага да се отпусна.

— Добре, представи си, че съществува друг, много добър, много приятен продукт, който освен това намалява стреса. Можеш да го ползваш когато си искаш. Представи си това.

— Добре.

— При това положение лесно ли ще спреш да пушиш?

— Ъъ… да.

— Не си много убедителен!

— Не знам.

— Представи си само — имаш вълшебен продукт, който ти доставя удоволствие и те отпуска, щом имаш нужда от това. Цигарите дават ли ти нещо повече?

— Ъъ… не.

— Какво тогава ти пречи да ги зарежеш?

Напразно се опитвах да си представя чудодеен продукт, който ми доставя удоволствие и ме отпуска, а и нещо ме натъжаваше при мисълта да зарежа цигарите. Какво? Какво можеше да е това? Като че ли смътно долавях отговора, без да съм в състояние да го формулирам. Бе необходимо доста време, преди да изплува и накрая да го приема за очевиден.

— Свободата.

— Свободата?

— Да, свободата. Дори да ми се иска да приключа с тютюна, общественият натиск е толкова голям, че имам чувството, че това вече не е мой избор и ще загубя свободата си, ако престана да пуша.

— Ще си загубиш свободата?

— Всички ми натякват за цигарите. Всички ми казват: „Трябва да ги спреш“, така че, ако го направя, ще имам усещането, че съм се поддал на натиска, че съм подчинил волята си на другите.

По лицето му пробягна усмивка.

— Добре. Ще ти изпратя нареждания. Трябва да ги следваш дословно. Както обикновено.

 

 

Долових течение зад гърба си и се обърнах. Катрин леко бе отворила вратата и се бе промъкнала в стаята. Седна мълчаливо в един ъгъл, усмихвайки ми се едва забележимо.

Тогава погледът ми попадна на нещо. Сив, доста голям тефтер, оставен на бюрото. На обложката му успях да разчета моето име, отчетливо написано на ръка с черно мастило и подчертано с очевидно бърз, но решителен замах. Дюбрьой имаше цял тефтер, посветен на мен? Изгарях от желание да прочета какво пише в него. Списък на изпитанията, на които ще ме подложи? Бележки за мен, за срещите ни?

— Добре — продължи Дюбрьой, — да обобщим. Да видим докъде си стигнал. Научи се да проявяваш несъгласие, да изразяваш мнението си, желанията си и да се налагаш в отношенията си с другите.

— В общи линии, да.

— Сега, и това е във връзка с току-що казаното, трябва да се научиш да общуваш по-добре с околните. От съществена важност е. Не живеем сами на земята. Задължително сме в някакви отношения и дори във взаимодействие с другите, а невинаги се справяме добре. Трябва да знаеш някои полезни неща, за да бъдеш ценен, уважаван от другите и да имаш добри отношения с тях.

Нещо в думите му ме подразни.

— Нямам намерение да прилагам специални техники, за да общувам по-добре. Искам да остана такъв, какъвто съм, а не да казвам или правя определени неща в името на добрите взаимоотношения.

Погледна ме объркан.

— Защо в такъв случай си се съгласил да учиш езици?

— Моля?

— Да, ти говориш френски и дори английски, нали? Защо се съгласи да научиш тези езици?

— Различно е.

— Така ли? Не ги говориш по рождение. Научил си ги, усвоил си правилата и сега ги прилагаш, за да изразяваш мислите си. Имаш ли чувството, че не си такъв, какъвто си, когато ги говориш?

— Не, разбира се.

— Сигурен ли си? За да бъдеш наистина естествен, може би предпочиташ да се изразяваш чрез звукоподражание или пък да мучиш.

— Но аз съм научил езика, когато съм бил дете. Разликата е огромна.

— Това означава ли, че наученото преди определена възраст е част от нас, а наученото по-късно е изкуствено и не сме напълно ние, когато го използваме?

— Не знам, но не се чувствам естествен, когато не правя нещата така, както спонтанно ми идват.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Това също е съпротива на промяната! Основната разлика между детето и възрастния е, че детето желае да се развива. Възрастният прави всичко възможно да не се променя.

— Може би.

— Ще ти кажа какво мисля.

Леко се приведе към мен и заговори доверително.

— Когато човек не желае повече да се развива, той бавно започва да умира.

Преглътнах. Катрин се закашля. Отвън някаква птица нададе крясък, който напомняше продължителен кикот.

— Дадох си сметка за нещо много обезпокоително — продължи той. — При повечето хора желанието да не променят поведението си се появява на около двайсет, двайсет и пет годишна възраст. Знаеш ли биологически на какво отговаря тази възраст?

— Не.

— Това е възрастта, на която развитието на мозъка приключва.

— Значи вероятно не е случайно, че на тази възраст губим желание да се развиваме. Вероятно е съвсем естествено.

— Да, но това не е всичко. Дълго време вярвахме, че от тогава до края на живота ни броят на нашите неврони намалява необратимо. Но наскоро се доказа, че можем да продължаваме да създаваме неврони и като възрастни.

— Повдигате ми духа. Бях започнал да се чувствам стар.

— По-точно процесът на регенерация може да настъпи под въздействието на различни фактори, между които… обучението. Накратко, ако човек реши да продължава да се учи и развива, остава млад. Тялото и духът са неразривно свързани. Искаш ли доказателство?

— Да.

— Официална статистика на Министерството на здравеопазването: в момента, в който повечето хора излязат в пенсия, здравето им рязко се влошава. Защо според теб? Докато са активни, те повече или по-малко са длъжни да се адаптират, поне малко да се развиват, за да не бъдат считани за стари глупаци. Щом излязат в пенсия, вече не полагат никакви усилия в тази насока. Застиват в навиците си и започва упадъкът.

— Много весело.

— За да остане човек жив, достатъчно е да остане в живота, тоест да е в движение, да се развива. Познавам жена, която започна да свири на пиано на осемдесет и една години. Невероятно е! Всички знаят, че са необходими години обучение, преди наистина да се научиш да свириш. Това означава, че на осемдесет и една години тя счита, че все пак си заслужава да отдели няколко години за овладяване на музикален инструмент, на който после да може да свири! Обзалагам се, че ще живее още дълго.

Ако искаш да останеш млад през целия си живот, продължи да се развиваш, да учиш, да откриваш и не се затваряй в навици, които склерозират духа, нито в затъпяващия уют на вече познатото.

— Добре, какво искахте да ми кажете във връзка с взаимоотношенията?

Изгледа ме с бегла усмивка на задоволство.

— Ще ти споделя една тайна. Тайна, която ще ти позволи да поддържаш отношения с всекиго, дори и да има различна от твоята култура. Да влезеш в контакт и веднага да събудиш желание у тази личност да общува с теб, да се вслушва в думите ти, да зачита мнението ти, дори да е различно от неговото, и да ти говори искрено.

Какво по-хубаво…

Взе едно картонче от бюрото, писалка, чийто черен лак отразяваше околната светлина, и започна да пише с широк и плавен почерк, като златното перо шумно поскърцваше върху хартията. Подаде ми го. Влажното мастило блестеше и леко изпъкваше, като че ли хартията отказваше да попие тайна, която не й бе предназначена.

Приеми света на твоя ближен и той ще се отвори за теб.

Прочетох го няколко пъти и останах замислен. Несъмнено думите ми допадаха, напомняха ми някаква магическа формула, чийто смисъл все още ми убягваше.

— Имате ли упътване към това?

Усмихна се.

— Ако бяхме на чисто мисловно ниво, бих формулирал тайната по различен начин. Щях да ти кажа нещо такова: „Опитай се да разбереш другия, преди да се опитваш да бъдеш разбран“. Но тук има нещо повече. Не можем да сведем общуването между две същества до обикновен интелектуален обмен. То се извършва и на други нива, едновременно.

— Други нива?

— Да, например на емоционално ниво: чувствата, които изпитваш в присъствието на другия, се долавят, често несъзнателно, от твоя събеседник. Ако например не го харесваш, дори и да съумееш да го скриеш, той ще го почувства по един или друг начин.

— Възможно е.

— Другият долавя и нашето намерение.

— Искате да кажете — каквото ни е в главата по време на разговора?

— Да, и впрочем без винаги да го съзнаваме. Пример: производствените събрания. В повечето случаи по време на тези събрания, когато някой задава въпрос, той невинаги има намерение да получи отговор.

— Как така?

— Може би намерението му е просто да покаже, че задава интелигентни въпроси. Или да постави в неудобно положение събеседника си, или да докаже, че се интересува от темата, или пък да се наложи над останалите.

— Да, това наистина ми напомня нещо!

— И много често именно намерението се възприема от събеседника, а не самият въпрос. Когато някой се опитва да ни притисне, ние го усещаме ясно, нали, макар и в думите му да няма нищо, което обективно да ни засяга.

— Така е.

— Мисля, че някои неща стават също на… духовно ниво, макар и в тази област да е трудно да се докаже нещо.

— Добре, конкретно тогава, какво да правя с вашата магическа формула?

— Да приемеш света на другия означава преди всичко да събудиш в себе си желание да навлезеш в неговия свят. Означава да се интересуваш от него, така че да ти се иска да провериш какво е да си в неговата кожа. Да ти е приятно да се опитваш да мислиш като него, да вярваш в каквото той вярва, да постъпваш като него… Когато го постигнеш, ще си в състояние да усетиш доста точно каквото той усеща и наистина да го разбереш. Всеки от двамата ще се чувства във фаза с другия, на една и съща дължина на вълната. Естествено, после можеш да си възвърнеш предишното положение. Но ще си създал изгодно и за двамата ниво на общуване. Ще видиш тогава, че другият също ще се опита да те разбере. Ще започне да се интересува от твоя свят, воден от желанието да поддържа именно такова качество на общуване.

— Малко е странно. Не забравяйте, че по образование съм счетоводител. Това не е случайно, аз съм твърде рационален човек.

— Добре, ще се опитам да те накарам сам да го почувстваш. Ще направим опит, който засяга само една от страните, за които ти говорих. Трябва да се подготвя малко — изправи се той. — Всъщност нужни са ми два стола. Не можем във фотьойлите, трябва да сме по-изправени.

Излезе от кабинета, последван от Катрин. Чух стъпките им по коридора. Бях раздвоен — част от мен, привлечена от загадката на човешките взаимоотношения, бе в очакване. Друга, по-земна част изпитваше известно съмнение.

Внезапно забелязах тефтера. Тефтера… Толкова се изкушавах да го грабна… да надникна в него… Вече не чувах шума от стъпките им. Сигурно бяха в друга стая. Сега или никога. Бързо! Изправих се с един скок. Паркетът изскърца под краката ми. Замрях на място. Тишина. Заобиколих бюрото и протегнах ръка. Гласове, стъпки… Идваха! По дяволите! Бързо се върнах във фотьойла, но паркетът изскърца толкова силно, че сигурно го бяха чули. Да остана прав. Бързо, да се престоря, че търся нещо в… библиотеката. Някоя книга.

Влязоха. Направих се на съсредоточен в разглеждане на лавиците.

— Да ги оставим там!

Обърнах се. Поставяха два стола на по-малко от метър един срещу друг.

— Ела, седни тук — посочи ми един от тях.

Седнах. Изчака секунда и седна и той.

— Искам да ми кажеш как се чувстваш, когато седя така пред теб.

— Как се чувствам? Ами нищо особено… Чувствам се добре.

— Сега затвори очи.

Подчиних се, чудейки се какво ли ще ми стори.

— Когато след няколко секунди ги отвориш, искам да се вслушаш в чувствата си и да ми кажеш какво се е променило в тях. Хайде, отвори очи.

Когато отворих очи, продължаваше да седи на стола, но бе променил позата. Двете му длани лежаха на коленете, а преди не бе така. Как се чувствам? Малко особено, но не мога да кажа нищо определено.

— Бих казал, че има нещо странно.

— По-добре или по-зле се чувстваш отпреди?

— Какво точно имате предвид?

— Когато се качваш в асансьор с някого, когото не познаваш добре, обикновено не се чувстваш така удобно в общуването с него, както ако си говорите на улицата, нали?

— Несъмнено.

— За това става дума. Искам да прецениш как общуваш — лесно или трудно, според позата, която съм заел.

— Добре, така е по-ясно.

— Питам те отново: ако трябваше да поддържаш разговор с мен, как щеше да се чувстваш, след като смених позата — по-скоро добре или по-скоро зле?

— По-скоро не толкова добре.

— Хубаво. Затвори пак очи. Така. Сега ги отвори.

Нова поза. Бе опрял брадичка на дланта си и облегнал лакът на бедрото си.

— Чувствам се, как да кажа… наблюдаван. Не е много приятно.

— Добре. Затвори пак очи и… може да погледнеш.

— Така е много по-добре!

Беше се отпуснал на стола с ръце върху бедрата.

— Ще опитаме още варианти.

Последователно зае над десетина различни пози. На два-три пъти се чувствах определено по-добре.

— Катрин? — обърна се към нея.

— Повече от ясно — каза ми тя. — Казвате, че се чувствате добре всеки път, когато Ив заеме същата поза като вас. Щом тялото му се разположи по различен от вашия начин, вече не се чувствате толкова добре.

— Искате да кажете, че всеки път, когато съм се чувствал добре, това е било, защото той е заемал същата като моята стойка?

Внезапно осъзнах положението на тялото си на стола.

— Да.

— Много смахната история!

— Нали?

— При всички ли е така?

— Да.

— За да сме точни — добави Катрин, — така е при огромното мнозинство хора, но не при всички. Има изключения.

— Престани все да придиряш, Катрин! Това не променя нищо.

— Но как го обяснявате? — попитах.

— Това е естествено явление, проучено от американски изследователи. Най-напред, мисля, са доказали, че когато двама души общуват добре, когато има разбирателство между тях, те несъзнателно се синхронизират и в крайна сметка заемат подобни пози. Впрочем всеки може да го установи. Да вземем например двойка влюбени в ресторанта. Много често двамата седят по абсолютно еднакъв начин — било с лакти на масата, с облегната на длан глава, с гърдите напред или назад, с ръце, поставени на коленете или пък опипващи приборите.

— Много странно!

— После същите учени доказали, че явлението може да се пресъздаде в обратна посока — ако умишлено се държим в синхрон с поведението на даден човек, това ще допринесе всеки от двамата да се чувства добре с другия. Така значително се улеснява доброто общуване. Но за да получим желания ефект, не е достатъчно просто да приложим подобна техника. Необходимо е и искрено да желаем да приемем света на другия.

— Наистина вълнуващо, но — сигурно пак ще решите, че се съпротивлявам — ако трябва да изучаваме жестовете на събеседника си и да се нагаждаме към тях, то ние напълно ще загубим своята естественост!

Ив се засмя.

— Знаеш ли какво ще ти кажа?

— Какво?

— Ти отдавна го правиш съвсем естествено.

— Ни най-малко!

— Напротив, уверявам те.

— Стига! Само преди пет минути не знаех нищо за това!

Усмивката му стана по-широка.

— Как подхождаш, когато общуваш с някое дете на две или три години?

— Не ми се случва постоянно.

— Спомни си за последния път.

— Ами… може би преди петнайсет дни говорих със сина на портиерката. Помолих го да ми разкаже какво е правил през деня в яслата.

Докато отговарях на Дюбрьой, постепенно осъзнавах изненадващата истина: за да говоря с малкия Марко, бях клекнал, за да бъда на неговата височина, и бях подбирал възможно най-простите, най-близките до неговия речник думи. Съвсем естествено. Не бях положил никакви усилия. Просто изпитвах искрено желание да го предразположа да ми разкаже как изглежда една френска ясла.

— И знаеш ли какво е най-невероятното?

— Кажете.

— Когато успеем да създадем и задържим за известно време такова качество на общуване, моментът е толкова ценен, че всеки несъзнателно прави всичко възможно да го продължи. Например, ако единият леко промени позата, другият го имитира, без да си дава сметка за това.

— Искате да кажете, че ако приема стойката на някого достатъчно дълго време и после променя начина, по който стоя, той ще последва движението ми и също ще промени стойката си?

— Да.

— Напълно смахнато!

— Но никога не забравяй, че най-важното е да имаш искрено желание да установиш добри взаимоотношения с другия.

— Тази ваша история е направо изумителна!

Бях въодушевен, възбуден от новото откритие. Имах чувството, че до този момент съм бил сляп и глух за някои страни от общуването ми с хората. Изненадващо бе да открия, че отвъд думите стават толкова неща, които дори не осъзнаваме, че телата ни си разменят съобщения. А Дюбрьой бе споменал и за още нива на общуване…

Опитах да разбера повече, но ми отговори, че за днес съм видял достатъчно, и ме изпратиха до вратата. Нощта вече се спускаше.

Сбогувах се с Катрин, чиято личност все още не ми беше ясна, както и ролята, която играеше. Тя говореше малко, обвивайки се във воал от тайнственост, което я правеше загадъчна.

Вече бях излязъл от замъка и направил няколко крачки по посока на високата ограда, следейки с крайчеца на окото си Сталин, когато Дюбрьой ме повика.

— Алън!

Извърнах се.

— Ела! Забравих да ти поставя задача.

Е, не, няма да ми се размине…

Върнах се вътре и стъпките ни отново отекнаха по студения мрамор на вестибюла. Влязохме в непозната за мен стая. Обстановка на стар английски клуб. Целите стени, чак до украсения с релефни орнаменти таван, бяха покрити с библиотеки. Два полилея, всеки с по дванайсет лампи, скрити под абажури с цвят на коняк, пръскаха топла и интимна светлина, подчертаваща хилядите старинни книги. На библиотеките бяха опрени няколко махагонови стълби. Множество ирански килими покриваха версайския паркет. Тук-там имаше дълбоки кресла, както и два сдвоени фотьойла, тапицирани с тъмна кожа. В дъното на стаята величествено бе разположено огромно канапе „Честърфийлд“.

Дюбрьой взе една дебела книга. Катрин стоеше в рамката на вратата и внимателно ни наблюдаваше.

— Кажи ми едно число между 0 и 1000.

— Число ли? Защо?

— Кажи ми число!

— 328.

— 328… да видим, да видим…

Разтвори книгата и заразгръща страниците, явно търсейки 328.

— Ето. Чудесно! А сега ми кажи друго, да речем… между 0 и 20.

— Какво точно правите?

— Казвай!

— Добре, 12.

Погледнах по-отблизо. Това бе речник и той проследяваше с пръст списъка от думи на страницата.

— 10, 11, 12, „Марионетка“. Не е зле. Можеше да нямаш такъв късмет, да попаднеш например на наречие.

— Добре, ще ми кажете ли най-сетне за какво става дума?

— Много просто. Нали ми каза, че в службата имаш двама началници?

— Да, всъщност имам официален началник и неговия бос, който често пряко се намесва в работата ни.

— Чудесно! Значи ще отидеш да се срещнеш с всеки поотделно. Ще намериш някакъв повод за разговор, задачата ти е да ги накараш да произнесат веднъж думата „марионетка“.

— Що за безумие?

— Има едно задължително правило: самият ти не трябва да произнасяш думата, нито, естествено, да посочваш снимка на марионетка или самия предмет.

— Какъв е смисълът на всичко това?

— Успех!

Излязох умишлено бавно от замъка, като останах известно време на стълбището, за да понаблюдавам звездите. В Париж рядко могат да се видят, тъй като светлините на града правят небето непроницаемо за очите ни.

Бях леко раздразнен, че не мога да схвана смисъла на възложената ми задача. Преди несъмнено щях да откажа да следвам нарежданията му, защото изискваха значителни усилия от моя страна. Впрочем досега винаги се бяха оказвали полезни. Този път не виждах за какво биха ми послужили. И мразех навика му да не отговаря на въпросите ми, като чисто и просто ги подминава! Като че ли веднъж получил обещанието ми да действам, вече нямаше защо да се мори да ме убеждава. Впрочем кога щеше да приключи тази игричка? Несъмнено изглеждаше искрен в желанието си да ми предаде определени неща, да ми помогне „да напредна“ в живота, но все пак ставаше ми все по-тежко да се чувствам постоянно направляван от някого, пък бил той и с добри намерения. Всъщност дали наистина бе с такива? Трябваше да има някаква основателна причина да се занимава с мен, да спечели нещо от това. Но какво?

Спомних си пак тефтера. Цял тефтер единствено за мен, сигурно съдържащ отговора на моите въпроси. Съвсем очебийно ми напомняше, че положението ми не е нормално. Не можех да продължавам да си затварям очите за причините един непознат да се интересува от мен, да ме съветва — какво говоря! — направо да ми диктува поведението, и всичко това, държейки ме здраво с правилата на споразумение, което ми изтръгна при ужасни обстоятелства. Целият потреперих.

Наистина жалко, че не бях успял да разгледам тефтера, докато Дюбрьой не бе в стаята. Колко тъпо! Бях пропуснал възможност, каквато скоро сигурно нямаше да ми се представи. На всяка цена трябваше някак си да го прегледам. Ами ако се върна през нощта? Сигурно при тази жега прозорците остават отворени.

Металически звук грубо ме извади от мислите ми. Сталин препускаше към мен, влачейки тежката верига след себе си. Подскочих настрана точно в момента, когато тя се изпъна сред гръмогласен лай. С обезумели очи и стичаща се по зъбите пяна Сталин отговаряше на въпроса ми: не, нямаше да дойда през нощта. Нощта му принадлежеше. Пуснат на свобода, той бе господарят на парка.

* * *

Катрин се настани на канапето. Дюбрьой й предложи пура, която тя, както обикновено, отказа.

— Е, как го усещаш? — попита, вземайки ножчето за пури.

Катрин бавно извърна очи към по-близкия полилей, докато обмисляше отговора си.

— По-скоро добре, но накрая ми се стори малко изнервен. За да съм искрена, аз също не разбрах смисъла на последната задача, която му възложи.

— Да накара началниците си да кажат случайно избрана дума ли?

— Да.

Драсна дълга клечка кибрит и я приближи до пурата, като равномерно я въртеше, подръпвайки си лекичко. Първите кръгчета дим се издигнаха, пръскайки толкова характерния аромат на „Монте Кристо“. Отпусна се в дълбокия фотьойл, като кожата леко изскърца, докато кръстосваше крака.

— Трудното с Алън е, че не е достатъчно просто да му покажеш какво да направи, за да общува добре. Не по този начин ще постигне каквото и да било в службата си, защото в крайна сметка той точно това иска. При всички положения нещо ще го възпре.

— Какво?

— Твърде много е свикнал да търпи. Сега постепенно се учи да се съпротивлява, да се противопоставя. Добре е, но не е достатъчно. Ни най-малко. Едно е да умееш да се съпротивляваш, съвсем друго е да умееш да получаваш. Необходимо е предварително условие, за да успееш.

— Предварително условие?

— Да развиеш в себе си убеждението, че си способен на това.

— Искаш да кажеш, че ако дълбоко в себе си не е убеден, че е способен да получи нещо от началниците си, няма да получи нищо, дори и старателно да прилага в общуването с тях най-добрите техники на света?

— Именно!

— Разбирам.

— Това дори е най-важното. Когато човек вътрешно в себе си е убеден, че може да въздейства върху решенията на другите, накрая винаги успява, макар и по малко заобиколен път. Справя се. Ако обаче не вярва в това, ще се откаже при първото препятствие, което ще изтълкува като доказателство, че подходът не го бива.

Лапна пурата.

— Значи го принуди да накара началниците си да кажат някаква дума само за да може да разбере, че е способен да им повлияе?

— Точно така. Искам да повярва във възможностите си да влияе.

— Интересно…

Катрин внезапно изправи глава, тъй като й хрумна нещо.

— Но ти не си подбрал случайно думата, нали? Ти си избрал „марионетка“, за да може Алън несъзнателно да възприеме ролята на кукловод, нали?

Вместо отговор Дюбрьой се подсмихна.

— Много добре, Игор.

Дръпна си продължително от пурата.