Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (2)

2

На другата сутрин се събудих на топло в леглото, в собствените си сухи чаршафи. През капаците на прозореца се процеждаше слънчев лъч. Претърколих се, за да достигна нощното шкафче, без да излизам от уютната какавида на завивките. Протегнах ръка и взех визитната картичка, която бях оставил там. Мъжът ми я бе дал, преди да се разделим. Накрая бе казал: „Ела утре в 11 часа“.

Ив Дюбрьой

булевард „Анри-Мартен“ №23

Париж 75 116

Телефон: 01 47 55 10 30

Наистина не знаех какво мога да очаквам и не се чувствах особено уверен.

Грабнах телефона и се обадих на Ванеса да отмени всичките ми срещи за деня. Болен съм и не знам кога ще се оправя. Щом приключих с това неприятно задължение, отидох в банята и стоях под душа, докато горещата вода в бойлера не свърши.

Живеех под наем в двустаен апартамент на хълма Монмартр. Наемът бе голям, а размерите на жилището — малки, но поне се наслаждавах на неописуема гледка към града. Когато изпадах в мрачно настроение, можех с часове да седя на перваза на прозореца и да зарейвам погледа си до хоризонта, сред множеството сгради и паметници. Представях си милионите хора, които живеят в тях, техните истории, занимания. Бяха толкова много, че във всеки момент от деня или нощта със сигурност имаше някои, които работеха, спяха, правеха любов, умираха, караха се, събуждаха се. Казвах „старт“ и се питах колко души точно в този миг са избухнали в смях, колко са казали сбогом на любимия, изпитали са оргазъм, потънали са в сълзи, колко са починали, колко са се родили. Представях си толкова различните емоции, които всеки можеше да изпитва в същия момент, по същото време.

Бях наел апартамента от една възрастна жена, госпожа Бланшар, която за мое нещастие живееше точно под мен. Бе вдовица поне от двайсетина години, но създаваше впечатлението, че винаги е носела траур. Ревностна католичка, тя ходеше на църква няколко пъти седмично. Понякога си я представях коленичила в старата дървена изповедалня на „Сен Пиер дьо Монмартр“, споделяйки тихо през решетката злословията, които е разпространила предния ден. Може би изповядваше и тормоза, на който ме подлагаше — щом вдигнех и най-малкия шум, превишаващ приемливата норма, тоест пълната тишина, тя се качваше и започваше яростно да тропа на вратата ми. Открехвах я и виждах измъченото й лице, което ми отправяше преувеличени упреци и ме подканяше да проявявам повече уважение към добросъседските отношения. За жалост възрастта не я бе лишила от слух и дори се чудех как успяваше да долови толкова незначителни шумове, като паднала обувка или поставена малко по-рязко на масичката чаша. Понякога си я представях кацнала на стара стълба, оборудвана с долепен о тавана стетоскоп, да дебне със сбърчени вежди и най-малкия издаден звук.

Бе склонила да ми наеме апартамента против волята си, наблягайки на услугата, която ми оказва — обикновено не го давала на чужденци, но тъй като съпругът й бил освободен от американци през Втората световна война, правела за мен изключение, така че трябвало да се покажа достоен.

От само себе си се разбира, че Одри не бе живяла при мен — имаше опасност агентите на Инквизицията да нахлуят с черните си раса, със скрити под сянката на качулките лица и да ни подложат на разпит, увесвайки голата Одри на куката на полилея с оковани ръце и крака, докато пламъците на пращящ огън започнат да облизват тялото й.

Тази сутрин излязох — без да тряскам вратата — и бързо преодолях петте етажа надолу. След раздялата с Одри никога не бях изпитвал подобна лекота. При това нямаше никаква обективна причина да се чувствам по-добре. Нищо в живота ми не се бе променило. Всъщност, да — някой се интересуваше от мен и каквито и да бяха намеренията му, това действаше като балсам на сърцето ми. Естествено, усещах някаква тежест в стомаха, подобна на притеснението, което изпитвах преди да отида в офиса, когато знаех, че ще се наложи да говоря пред хора.

На излизане попаднах на Етиен, кварталния клошар. До жилищния вход водеше малко каменно стълбище и той имаше навика да ляга под него. Сигурно представляваше истински морален проблем за госпожа Бланшар, вероятно разкъсвана между християнското милосърдие и любовта си към реда. Тази сутрин Етиен бе излязъл от дупката си и се припичаше на слънце, с разрошена коса, опрял гръб на стената.

— Хубаво време се е отворило днес — подхвърлих му, минавайки.

— Времето е такова, каквото е, малкия — отговори ми с пресипналия си глас.

Хлътнах в метрото и видът на парижани, които с посърнали физиономии отиваха на работа като на кланица, за малко не ме върна към вчерашния сплийн.

Слязох на станция „Рю дьо ла Помп“ и изскочих в един от богаташките квартали на столицата. Веднага ме завладя контрастът между зловонието в мрачните подземни коридори и свежия въздух, зеленото ухание на слънчевия квартал. Сигурно бе заради малкото коли и близостта на Булонския лес. „Анри-Мартен“ бе красив дъговиден булевард с четири редици прекрасни дървета, по средата и от двете страни, и величествени сгради стил „Осман“ от дялан камък зад високи, черни и позлатени огради от ковано желязо. Минаха няколко елегантни дами и забързани господа. Някои от дамите явно се бяха подложили на толкова последователни лифтинги, че бе невъзможно да се определи възрастта им. Лицето на една от тях ми напомни Фантомас и се запитах какъв е смисълът някой да се освободи от отпечатъка на времето, щом ще заприлича на извънземно.

Бях подранил и влязох в едно кафе да закуся. Аромат на кроасани и горещо кафе. Седнах до прозореца и зачаках. Сервитьорът не изглеждаше особено забързан. Махнах му, но останах с впечатлението, че се прави, че не ме забелязва. Накрая го извиках и той пристигна, мърморейки. Поръчах какао и филийки с масло и търпеливо зачаках, разлиствайки небрежно страниците на брой на „Фигаро“, оставен на студения мрамор на малката масичка. Донесоха ми димящото какао и аз се нахвърлих на филийките от прясна франзела, фино намазани с масло, докато на бара оживено се разменяха кварталните клюки. В парижките кафенета цари някаква изключителна атмосфера и се разнасят миризми, каквито не се срещат в Съединените щати.

Тръгнах си след половин час. Булевард „Анри-Мартен“ бе твърде дълъг и го прекосих, мислейки си за Ив Дюбрьой. Какво бе накарало този човек да ми предложи странната „сделка“? Дали намеренията му наистина бяха добри, както твърдеше? Поведението му бе повече от двусмислено и трудно можех да му имам доверие. Сега, когато наближавах адреса, в мен дори се надигаше известно безпокойство.

Прехвърлях номерата на улицата, минавайки покрай коя от коя по-красиви постройки. Стигнах №25. Неговият трябваше да е следващият, но редицата сгради свършваше. Гъсти клони зад оградата скриваха къщата. Спрях пред портала. Номер 23 не беше жилищна сграда, а великолепен частен дом от дялан камък. Огромен. Извадих визитната картичка, за да се уверя, че не греша. Наистина живееше тук. Впечатляващо. Нима това бе къщата му?

Позвъних. Малката камера зад стъклото на видеофона се включи и женски глас ме покани да вляза, докато встрани от портала се отвори електрическа врата. Едва бях направил няколко крачки в градината, когато огромен черен доберман с лай се хвърли към мен, със заплашителен поглед и овлажнени от лиги кучешки зъби. Бях готов да отскоча назад, когато висящата на врата му верига изведнъж се изпъна. Бе задържан в последния момент, изправен на задните си крака, а от задушаването струя пяна изригна от пастта му и достигна обувките ми. После песът се извърна и спря да лае, като че ли ужасният страх, който ми бе причинил, му бе предостатъчен.

— Моля те да извиниш Сталин — каза ми Дюбрьой, посрещайки ме на прага. — Непоносим е!

— Сталин ли се казва? — измънках, докато стисках ръката му, а пулсът ми гонеше сто и четирийсет удара в минута.

— Пускаме го само нощем и през деня понякога се раздвижва, когато имаме гости. Малко стряска посетителите ми, но това ги прави по-отстъпчиви! Последвай ме — каза, въвеждайки ме в просторен мраморен вестибюл, където гласът му веднага заехтя.

Таванът беше изключително висок. По стените висяха гигантски платна на стари майстори в позлатени рамки.

Прислужник в ливрея ме освободи от якето. Дюбрьой тръгна по внушителното стълбище от бял камък и аз го последвах. В средата висеше величествен полилей с висулки от черен кристал, който сигурно надвишаваше три пъти теглото ми. Когато стигнахме етажа, домакинът ми пое по широк коридор със стени, покрити с гоблени. И отново картини. Вместо лампи — свещници. Имах чувството, че съм в някакъв замък. Вървеше уверено и говореше с висок глас, като че ли бях на десет метра от него. Тъмният костюм контрастираше с посребрените му коси. Непокорните кичури му придаваха вид на пламенен диригент. Носеше бяла риза с висока яка, отворена над копринено шалче.

— Да отидем в кабинета ми. Там ще сме насаме.

— Добре.

Точно от това имах нужда в това несъмнено великолепно, но непредразполагащо към интимност място.

И наистина, кабинетът му ми се стори по-приятен. Покриващите стените едновремешни библиотеки, пълни с книги, повечето стари, стопляха атмосферата. Версайският паркет лежеше под дебел персийски килим. Тежки завеси в тъмночервени тонове придаваха още повече уют на обстановката. Пред прозореца имаше внушително махагоново бюро, частично покрито с черна кожа с фино позлатени ръбове. Отгоре му се виждаха няколко купчини книги и папки, а в центъра — голям, заплашителен сребърен нож за хартия, с насочено към мен острие, подобно на оръдие на престъпление, небрежно забравено от някой престъпник, бързащ да напусне мястото. Дюбрьой ме покани да седна в един от двата големи фотьойла от кафява кожа, поставени един срещу друг пред бюрото.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита ме, докато си сипваше чаша алкохол.

— Не, благодаря. Не още.

Бучките лед изпращяха, потъвайки.

Спокойно се настани и отпи глътка, докато очаквах да чуя каква ще е съдбата ми.

— Добре, слушай. Ето какво ти предлагам. Днес преди всичко ще ми разкажеш живота си. Каза ми, че имаш много проблеми. Искам да знам всичко. Няма да си играем на ощипани девици, не се страхувай да споделяш. Така или иначе, трябва да знаеш, че през живота си съм чул достатъчно гадни неща, та нищо повече не може да ме шокира, нито да ме изненада. Но за сметка на това не се чувствай длъжен да преувеличаваш, за да оправдаеш вчерашните си намерения. Просто искам да разбера личната ти история.

Млъкна и отпи още една глътка.

Има нещо безсрамно в това да разказваш живота си на непознат, когато трябва да преминеш отвъд незначителните събития от съществуването, като работата, всекидневните взаимоотношения и обичайните рутинни случки. Боях се да му се доверя, защото имах чувството, че подобна изповед ще му даде власт над мен.

Но не след дълго вече бях започнал и престанах да си задавам въпроси. Приех да се разкрия може би защото не се чувствах съден. А и трябва да призная, че играта ме увлече. Веднъж преодолееш ли свенливостта, всъщност е доста приятно да разполагаш с внимателно ухо. В живота не ни се предоставя често възможността наистина да ни изслушват. Да усещаме, че другият се опитва да ни разбере, да проникне в меандрите на мислите ни и в дълбините на душата ни. Собствената ми прозрачност ме освобождаваше и в известен смисъл ме възбуждаше.

Прекарах деня в замъка, както постепенно започнах да го наричам. Дюбрьой говореше малко и ме слушаше изключително съсредоточено. Малцина биха били способни толкова дълго време да поддържат вниманието си. Бяхме прекъснати единствено час или два след началото на срещата ни от някаква дама на около четирийсет години. Представи ми я, задоволявайки се да каже: „Катрин, на която имам пълно доверие“. Доста суховато телосложение. Повехнали, несръчно прибрани коси. Невзрачните й, лишени от всякаква изисканост дрехи вероятно свидетелстваха за презрение към женската суета. Би могла да бъде дъщерята на госпожа Бланшар, но без нейната пламенност. Поиска мнението на Дюбрьой, подавайки му кратък текст на лист хартия. Невъзможно ми бе да разбера за какво ставаше дума. Имаше твърде хладен вид, за да му е съпруга. Дали не беше негова сътрудничка? Асистентка?

Разговорът ни — би трябвало да кажа моят полумонолог — продължи до обяд. Слязохме да обядваме в градината, под беседката. Трудно ми бе да повярвам, че съм насред Париж. Катрин се присъедини към нас, но не бе особено разговорлива. Трябва да отбележа, че Дюбрьой проявяваше склонност да задава въпроси и да си отговаря сам, като че ли за да компенсира мълчанието, което бе запазил в кабинета. Яденето бе поднесено от друг прислужник. Експанзивният характер на Дюбрьой контрастираше със сдържания и превзет стил на прислугата. Неговата откровеност ме предразполагаше, за разлика от внимателните и тревожни погледи, които ми хвърляше от време на време, докато ме слушаше.

— Ще имаш ли нещо против Катрин да остане с нас следобеда? Тя е моите очи и уши, а понякога също и моят мозък — добави през смях. — Нямам тайни от нея.

Умел начин да ме уведоми, че така или иначе ще й разкаже всичко.

— Нямам нищо против — излъгах аз.

Предложи ми да се разходя малко из парка, за да се разтъпча, преди да продължим. Предполагам, че се възползва от отсъствието ми, за да й предаде накратко сутрешния ни разговор.

Върнахме се тримата в кабинета му. Първите няколко минути се чувствах малко притеснен, но Катрин бе от онези личности, чиято крайна безпристрастност ни кара бързо да ги забравим.

Наближаваше 19 часа, когато изчерпахме темата за моя измъчен живот. Катрин дискретно се оттегли.

— Ще обмисля всичко това — каза замислено Дюбрьой — и по един или друг начин ще те потърся, за да ти съобщя първата задача. Остави ми всичките си координати.

— Първата ми задача?

— Да, първата ти мисия, ако предпочиташ. Това, което трябва да направиш, докато чакаш други нареждания.

— Мисля, че не разбирам.

— Преживял си неща, които са наложили своя отпечатък върху теб, определяйки начина, по който възприемаш света, по който се държиш, отношенията ти с другите, чувствата ти. Всичко това, ако трябва да сме откровени, не те е довело доникъде. Създало ти е проблеми и те е направило нещастен. Ако продължаваш така, животът ти никога няма да те задоволява. Следователно трябва да се направят някои промени.

Имах чувството, че ще размаха някакъв скалпел, за да оперира на мига мозъка ми.

Продължи:

— Можем да си говорим с часове, но това с нищо няма да помогне, освен че ще научиш причините за своето нещастие. Но ще си останеш нещастен. Виждаш ли, когато един компютър работи зле, трябва да се инсталират нови програми, които работят по-добре.

— Проблемът е, че не съм компютър.

— При всички положения разбираш за какво става дума. Трябва да придобиеш определен опит, който да развие гледната ти точка, който да ти позволи да преодолееш страховете, съмненията, притесненията си.

— А какви са гаранциите, че вие сте добър… програмист?

— Ти прие облога, така че въпросът е излишен. Съмнението само може да подхрани страховете ти, които вече са твърде многобройни, ако добре съм схванал.

Изгледах го, безмълвен и замислен. Издържа погледа ми, без да каже нищо. Изминаха дълги секунди, които ми се сториха часове. Накрая наруших мълчанието.

— Кой сте вие, господин Дюбрьой?

— А, това е въпрос, който и аз понякога си задавам! — каза, после се изправи и тръгна пред мен по коридора. — Ела, ще те изпратя. Кой съм аз? Кой съм аз? — повтаряше, вървейки, а мощният му глас отекваше по просторното стълбище.