Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (25)

25

Повече от месец вече оставях непознати да ръководят живота ми. За мен беше въпрос на чест да спазвам споразумението. На какво се бях надявал всъщност? Дюбрьой да направи от мен свободен човек и съвършена личност? Как обаче ставаш свободен, подчинявайки се на чуждата воля? Съзнателно не бях пожелал да видя този крещящ парадокс, понеже ме заслепяваше егоистичното удоволствие от интереса, който проявяваха към мен. Оказа се обаче, че срещата ни не е била случайност. Че тези хора са били движени от скрити мотиви, които не познавах.

Естествено, можех да разбера, че Дюбрьой се е загрижил за съдбата ми след епизода на Айфеловата кула — да спасиш нечий живот е като да похапваш фъстъци. Нещо непреодолимо те тласка да продължаваш. Само дето недоумявах как си е водил записки за мен преди срещата ни.

Недоумението ми се превърна в източник на безпокойство, което непрекъснато ме тормозеше. Започнах трудно да заспивам. През деня бях напрегнат и все очаквах да се случи нещо.

В главата ми непрекъснато се въртяха едни думи от нашата сделка.

Трябва да изпълниш задължението си, иначе… няма да останеш жив.

Грижливо се бях постарал да ги забравя, да не ги споменавам. Но ето че те внезапно бяха изплували в паметта ми, връщайки се като бумеранг от дълбините на съзнанието ми.

Животът ми бе изцяло в ръцете на този мъж.

Към това се прибавяше и още един факт — вече знаех, че ме следят. В подобно положение е трудно да се живее нормално. Дали сте в метрото, в супермаркета, или спокойно седите на терасата на кафенето и гледате как парижаните тичат след стреса си, да не би да им избяга, непрекъснато ви човърка мисълта, че ви наблюдават.

През първите дни се опитвах да си променя навиците, например да слизам от метрото в последния момент, точно преди да се затворят вратите, или да напускам киносалона през аварийния изход. Тези смешни действия, вместо да ми подействат успокояващо, развихриха въображението ми и породиха нови въпроси. Дали той беше осведомен за моето идване? Дали голата жена не му бе разкрила присъствието ми? Какъв щеше да е ефектът върху сделката, която ме свързваше с него? Щеше ли да… ми върне свободата, или напротив, да засили натиска върху мен? Не ми изглеждаше от хората, които лесно се отказват.

Съботния ден прекарах в разходки из Париж, стараейки се да забравя обърканата ситуация, в която се бях озовал. Вървях напосоки из тесните улички на квартал „Маре“, където средновековните сгради са толкова силно наклонени, че ако все още не са паднали, то е само благодарение на тайната намеса на Светия дух. Задържах се по-продължително под аркадите на площад „Вож“, огласяни от танцуващите ноти на някакъв джаз саксофонист. Отидох до улица „Розие“, влязох в една истинска еврейска сладкарница, съхранила очарованието и атмосферата на миналите векове. Прясно изпечените сладкиши, току-що извадени от старовремската фурна, приканваха да бъдат купени. Излязох оттам с един ябълков щрудел и си го хапнах с голямо удоволствие, без да дочакам да изстине, смесвайки се с наизлезлите да се поразходят хора, изпълнили старите павирани тротоари.

С падането на нощта се върнах в моя квартал приятно уморен, като турист след добър преход, капнал, но доволен от деня си.

На ъгъла на две тъмни и безлюдни улици изведнъж почувствах една ръка на рамото ми. Стреснато се обърнах. Над мен се извисяваше здравенякът Влади с квадратните рамене.

— Последвайте ме — заяви той със спокоен тон, без допълнителни обяснения.

— Защо? — побързах да се осведомя, като в същото време хвърлих бегъл поглед наоколо и разочаровано установих, че сме съвсем сами.

Той не си даде труда да отговори и посочи с ръка спрелия до тротоара мерцедес. Стоеше неподвижен като канара.

Нямах сили да се отскубна с бягане. Викането също нямаше да ми помогне.

— Само ми обяснете защо.

— По заповед на господин Дюбрьой.

По-лаконично нямаше накъде. Знаех, че повече нищо няма да откопча.

Влади отвори вратата на колата. Не помръдвах. Той също постоя неподвижно, като ме гледаше спокойно, без капка агресивност в погледа. Най-сетне неохотно се качих. Вратата се затвори с приглушен звук. Бях сам в колата. След десет секунди потеглихме.

Меката и комфортна седалка превърна първоначалния ми страх в униние. Бях се примирил. Също като беглец от затвора, когото са закопчали отново и който, свикнал на разходките с полицейската камионетка, изпитва почти облекчение. Прозях се.

Влади включи радиото. Някаква стара мелодия от мюзикъл се разнесе дрезгаво от високоговорителите, в пълен контраст с вида на шофьора ми. Мерцедесът хвърчеше по пустите улици, изоставени от обитателите им и предпочели плажовете на Лазурния и на Атлантическия бряг. Стигнахме до булевард „Клиши“, и той печален и празен. Рядко срещахме коли, в някои се забелязваха двойки, облечени като за уикенд. Червен светофар. Такси със самотен пътник на задната седалка, втренчил поглед в сексшоповете с примамливо примигващи светлини. Потегляйки, Влади свали прозореца. В купето нахлу топлият вечерен въздух, смесвайки се с меланхоличната музикална мелодия. Преминахме през едно кръстовище и продължихме по булеварда. Пред „Мулен Руж“ група туристи се изсипаха от един автобус.

Мерцедесът продължи до площад „Клиши“, но вместо да поеме по булевард „Батиньол“ към луксозната къща на Дюбрьой, изведнъж сви вляво и навлезе в улица „Амстердам“, право на юг.

— Къде ме водите?

Отговор не последва. Само гласът на Фред Астер припяваше от пращящия едновремешен запис на Let Yourself Go.

— Кажете къде ме водите, иначе ще сляза!

Никаква реакция. Обзе ме смесено чувство на гняв и страх.

Най-после колата спря на един светофар. Напрегнах мускули и вече натисках дръжката на вратата, готвейки се да скоча на тротоара. Вратата беше заключена!

— Ще пусна предпазната система за деца, за да не паднете тази нощ на магистралата.

— Каква нощ, каква магистрала?

— Съветвам ви да поспите. Цяла нощ ще сте в колата.

Инстинктивно се стегнах, обзет от паника. Що за лудост? Живо, трябваше да се измъкна оттук!

Наближихме „Мадлената“. Мерцедесът я заобиколи и сви по улица „Роял“. Не се мяркаше жив полицай, за да се опитам да привлека вниманието му, жестикулирайки през прозореца. Прозорецът… Ами да, прозорецът! Можех да се измъкна през него. Този от страната на Влади беше смъкнат и през него влизаше въздух. Той нямаше да усети, ако отворя моя, докато е зает да натиска газта.

Изчаквах нервно, с пръст на бутона. Излязохме на площад „Конкорд“. По едно време Влади обърна глава към фонтана, покрай който се бяха насъбрали младежи, пръскаха се с вода и крещяха. Със съзнанието, че пускам в ход последната си карта, натиснах бутона и стъклото се смъкна. Никаква реакция. Затаих дъх. Минахме покрай Обелиска, светна червено на ъгъла на „Шанз-Елизе“. Колата закова.

Опитах се да се измъкна с рязък плонж.

Но бях стиснат яко за глезена и дръпнат обратно вътре. Разкрещях се, вкопчен във вратата. Бях се подал от кръста нагоре и се мъчех да се закрепя. Размахвах ръце към няколкото коли наблизо. Само че тъпаците до един бяха обърнали лица и зяпаха към светлините на „Шанз-Елизе“. Опитвах се да се откопча, виках, тропах по каросерията. Напразно.

Влади успя да ме вкара обратно, което едва не ми коства едното ухо.

— Успокойте се, успокойте се — повтаряше той.

Не съм чувал нищо по-изнервящо от тези думи, особено от устата на мъж, чийто пулс е двайсет удара в минута, докато моят собствен е двеста.

Продължих да се боря, нанасяйки му няколко безрезултатни удара. След като успя да ме укроти, прилагайки сила, преглътнах гнева си, примирих се и колата отново потегли. Сега всичко се завъртя на бързи обороти. Сена, сградата на Националното събрание, булевард „Сен Жермен“, Люксембургската градина…

Десет минути по-късно дългият черен мерцедес летеше по южната магистрала като граблива нощна птица.