Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dieu voyage toujours incognito, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Лоран Гунел. Бог пътува винаги инкогнито

Френска. Първо издание

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 22,5

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

3

Същата нощ сънувах кошмари, каквито не съм имал от детството си.

Бях в луксозния дом. Беше нощ. И Дюбрьой бе там. Стояхме в огромен, много тъмен салон. Високите стени бяха черни като стени на тъмница. Осветяваха ни единствено потрепващите пламъци на свещници, изпускащи миризма на стар изгорял восък. Дюбрьой ме гледаше втренчено и настойчиво, а в ръка държеше лист хартия. Малко по-далече Катрин бе единствено по черно боди и обувки на висок ток, със стегнати в конска опашка коси. Държеше дълъг бич, като от време на време го размахваше с неподозирана сила, надавайки дрезгави викове, като тенисист, който бие сервис. Отсреща Сталин лаеше бясно при всяко плющене на бича. Дюбрьой не ме изпускаше от очи, запазвайки спокойствието на човек, убеден в своето всемогъщество. Подаде ми листа.

— Ето, това е задачата ти!

С трепереща ръка взех листа, доближавайки го към пламъците, за да мога да го прочета. Имена. Списък с имена, а срещу всяко — адрес.

— Какво е това?

— Трябва да ги убиеш. Всичките. Това е първата ти задача. Първата.

Бичът на Катрин изплющя много силно, предизвиквайки порой от лай.

— Но аз не съм престъпник! Никого не искам да убивам!

— Ще ти се отрази добре — каза ми, произнасяйки отчетливо всяка дума.

Обзе ме паника. Краката ми омекнаха. Ченето ми се разтрепери.

— В никакъв случай. Не… не искам. Изобщо. Не… не искам!

— Необходимо ти е, повярвай ми — каза ми с прелъстителен глас. — Заради миналото ти. Чрез мрака ще успееш да се измъкнеш от мрака. Не се страхувай.

— Не мога — заеквах. — Не… не мога.

— Нямаш избор.

Гласът му ставаше настоятелен. Погледът му ме пронизваше, докато той бавно се приближаваше към мен.

— Не ме приближавайте! Искам да си ходя!

— Не може. Вече е късно.

— Оставете ме!

Втурнах се към двойната врата на салона. Затворена. Захванах да въртя дръжката във всички посоки.

— Отворете ми! — виках, тропайки с юмруци. — Отворете вратата!

Дюбрьой продължаваше да се приближава към мен. Извърнах се с гръб към вратата и направих кръст с ръце.

— Не можете да ме накарате насила! Никого няма да убия!

— Спомни си облога!

— Ами ако се откажа?

Отговорът ми предизвика бурния му смях. Демоничен смях, от който кръвта ми се смрази.

— Какво има? Какво ви е толкова смешно?

— Ако се откажеш…

Обърна се към Катрин с лека усмивка на устните. Катрин ме погледна и изкриви лицето си в широка уродлива усмивка, от която ми стана лошо.

— Ако се откажеш… — продължи бавно и лукаво, докато пламъците хвърляха дяволски отблясъци по лицето му, — ако се откажеш, ще впиша името ти в списък… който ще дам… на някой друг.

В този момент чух, че ключалката изщраква. Обърнах се, отворих вратата, избутах прислужника и хукнах през залата.

Гласът на Дюбрьой ме преследваше, ехтейки ужасяващо из залата и по голямото стълбище:

— Приел си облога! Приел си облога! Приел си облога!

 

 

Събудих се внезапно, дишайки тежко, облян в пот. Познатите предмети около мен ме върнаха в настоящето.

Бях едновременно успокоен, съзнавайки, че е било просто сън, и разтревожен при мисълта, че действителността би могла да бъде такава, каквато я видях в нощния си кошмар. В крайна сметка не знаех нищо за Дюбрьой и за истинските му намерения. Бях се включил в игра, чиито правила и крайна цел не познавах. Единственото сигурно нещо бе, че не можех да се измъкна. Такива бяха правилата на играта и се бях оказал достатъчно луд да ги приема.

Бе шест часът. Станах и бавно се приготвих за работа. Животът възвръщаше правата си и трябваше да отида в офиса, макар самата мисъл да попадна в това гнездо на змии да ме обезсърчаваше.

Ванеса ме нападна още с пристигането ми, преследваше ме по коридора и не спираше да говори.

— Не знаех дали днес ще се появиш, но междувременно все пак запазих срещите ти. Истината е, че Фостери въобще не бе доволен от отсъствието ти. Но аз те защитих. Обясних му, че гласът ти е звучал ужасно по телефона и наистина си изглеждал болен. И нека да ти кажа, че ако не бях тук, никога нямаше да ти повярва.

— Благодаря, Ванеса, много мило.

Ванеса обожаваше ситуации, които й даваха възможност да доказва колко е необходима, дори ако трябваше да си ги измисля. Никога нямаше да узная дали Фостери изобщо бе забелязал отсъствието ми. В действителност тя изпитваше такава потребност от признание, че бе напълно в състояние да играе двойна игра и да получи поздравления и от шефа, задето го е уведомила за неоправданото ми отсъствие. Пазех се от нея като от чума.

Самият Люк Фостери, началник-отдел „Кадри, счетоводство и финанси“, бе подчинен на директора на клон „Набиране на кадри“ Грегоар Ларше. „Дюнкер Консултинг“ беше европейски лидер в областта на човешките ресурси с два големи клона: набиране на кадри и обучение. Предприятието бе излязло на борсата два месеца след моето пристигане. Нашият президент много се гордееше с това и вече се мислеше за финансов вълк, а всъщност предприятието наброяваше едва няколкостотин служители, вярно, пръснати в три страни. Впрочем първото решение, което взе след излизането ни на борсата, бе придобиването на разкошна служебна кола с шофьор. Трябваше да се оползотворят новопридобитите пари. Второто бе наемането на телохранител, като че ли котирането на дружеството на Парижката борса превръщаше шефа му в предпочитана цел за местните бандити. Телохранителят го следваше навсякъде с тъмния си костюм и черните си очила, като хвърляше бегли погледи наляво-надясно, сякаш за да открие залегнали на покривите снайперисти. Но истинската промяна, последвала това събитие, бе от културен порядък — атмосферата се промени буквално за един ден. Сега всички очи бяха вперени в синята линия на курса на акциите. Първоначално всички се хванахме на играта. С въодушевление наблюдавахме постепенното й изкачване. Но играта бързо се превърна в мания за шефовете ни. Сега предприятието трябваше да публикува своите резултати на всеки три месеца и недостатъчно високите цифри веднага щяха да свалят цената на акциите. Ръководството редовно предоставяше информация за пресата, но бе трудно постоянно да се съобщават добри новини. Не всеки ден може да се каже нещо изключително за дадено предприятие, обаче трябваше да присъстваме, „да поддържаме натиска върху пресата“, както се изразяваше нашият президент. Много скоро нейното захранване с положителни резултати се превърна в задължение, а после и в робия.

През годините предприятието се бе развило чрез своя професионализъм, сериозност и качество на предоставяната услуга. Всяко набиране на кадри за даден клиент бе обект на особени грижи. Всичко бе насочено към откриване на рядката перла, на кандидата, който да притежава не само необходимите умения и качества, но и характер, темперамент, за да може да се впише успешно в обстановката, да се разбира с новия си началник и в крайна сметка да се справи с поставените му задачи.

След излизането на борсата нещата се промениха — всичко това стана съвсем второстепенно. Най-важен бе оборотът, който щяхме да съобщим на пресата в края на тримесечието, тоест бройката кадри, заявена от клиентите. Изведнъж цялата организация бе преразгледана. Освен да набират кадри, сега консултантите трябваше и да търсят клиенти. Това не бе точно моята стихия. Но от мен се искаха нови клиенти, нови договори, искаха се „цифри“. Наредиха ни да посвещаваме минимум време за интервюта за наемане и максимум — за привличане на клиенти. Професията се изпразваше от същността си, губеше благородния смисъл, който бе имала в очите ми.

Колегиалните взаимоотношения също се промениха. Искреното другарство, екипният дух, които познавах от първите два месеца, отстъпиха място на свиреп егоизъм, като всеки играеше за себе си, подтикван от предизвикателствата на конкуренцията. Естествено, предприятието губеше от това, защото, за да се справи с положението, всеки сътрудник бе готов да сложи прът в колелото на другия, в ущърб на общия интерес. Несъмнено вече не губехме толкова време около кафемашината, разказвайки си пропуските и лъжите, чути от устите на кандидатите, но именно тези моменти на отпускане бяха допринесли за появата на чувство за принадлежност към предприятието, бяха ни накарали да го обичаме и в крайна сметка ни мотивираха да работим в името на неговите интереси.

Впрочем какво представлява едно предприятие, ако не обединение на личности, с които споделяме общи емоции, като работим съвместно по даден проект? А повишаването на някакво абстрактно число не можеше да бъде проект. И поставянето ни в конкурентни условия не носеше задължително положителни емоции.

Набързо прегледах имейлите си — само за ден отсъствие се бяха натрупали четирийсет и осем. Веднага отворих съобщението от Люк Фостери. Без тема, както обикновено. Лаконично:

„Необходимо е да наваксате пропуснатата вследствие на отсъствието ви работа. Напомням ви, че вече закъснявате с месечните задачи.

Сърдечно, Л.Ф.“

Включеното в автоматичния подпис „сърдечно“ стоеше като петно на общия фон. Препратено до: Грегоар Ларше и… всички мои колеги от отдела. Гадняр!

Приех кандидата и интервюто започна. Трудно ми бе да се съсредоточа, да се отдам на работата си. По-предишния ден бях напуснал бюрото убеден, че повече няма да стъпя тук. В съзнанието ми тази работа бе зачеркната от бъдещето ми. В крайна сметка бях останал жив, но имах чувството, че не всички данни бяха възстановени в мозъка ми. Мястото ми изглеждаше почти чуждо и стоенето ми тук нямаше никакъв смисъл. Присъствах единствено физически.

Успях да се измъкна към 19 часа. Истинско чудо. Едва-що бях излязъл от сградата, когато на тротоара на булевард „Опера“ ме спря едър мъж в морскосин блейзер. Истински леден гардероб. Промитосини очи, безизразно лице, плоски страни, без скули. Инстинктивно отстъпих назад.

— Господин Грийнмор?

Поколебах се за миг, преди да отговоря:

— Да.

— Господин Дюбрьой ви чака — каза ми, посочвайки дискретно дългия черен мерцедес, спрял с двете колела на тротоара.

Опушените стъкла ми пречеха да видя каквото и да било. Последвах го с лека тревога и той ми отвори задната врата. Вмъкнах се вътре със свито сърце. Слаба миризма на кожа. Дюбрьой седеше от другата страна, но ширината на колата позволяваше да запазим известно разстояние помежду си. Преди мъжът да затвори вратата, успях да срещна учудения поглед на Ванеса, която излизаше от офиса.

Дюбрьой мълчеше. След минута мерцедесът потегли.

— Късно свършваш — каза ми накрая.

— Случва се да остана и доста по̀ до късно, понякога до 21 часа — отговорих, доволен да наруша тишината… която веднага след това отново настъпи.

— Дълго мислих по твоя случай — произнесе накрая. — Всъщност ти имаш множество взаимно свързани проблеми. В центъра им стои страхът ти от хората. Не знам дали го осъзнаваш, но ти не само не смееш да се наложиш, нито дори истински да изразиш желанията си, но и много трудно можеш да се изправиш срещу волята на другите и открито да формулираш отказ. Накратко, ти не живееш своя живот, твърде много се съобразяваш с другите, тъй като се страхуваш от техните реакции. Първите задачи, които ще ти поставя, ще ти помогнат да преодолееш своята боязън и да приемеш да бъдеш на различно мнение, да посмееш да противоречиш, за да изразиш желанията си и да постигнеш каквото искаш.

После трябва да приемеш, че не си длъжен на всяка цена да отговаряш на очакванията на околните, да се съобразяваш с техните критерии и стойности, че трябва да посмееш да заявиш своите различия дори когато понякога дразнят. Накратко, да се освободиш от представата, която искаш да изградиш за себе си у другите, и да се научиш да не те е грижа особено какво мислят за теб.

Когато напълно приемеш различията си, ще можеш да огледаш тези на другите и ако е необходимо, да се нагодиш към тях. Така ще се научиш да общуваш по-добре, да влизаш в контакт с непознати и да изграждаш отношения на доверие, да бъдеш приеман от хора, които са различни от теб. Но най-напред трябва да приемеш собствената си уникалност, иначе ще продължиш да се свиваш и да бъдеш засенчван от другите.

Ще те науча също да бъдеш убедителен, за да можеш да получаваш каквото искаш. Освен това ще те накарам да рискуваш, да предприемаш експерименти, да осъществяваш идеите си, да конкретизираш мечтите си. Накратко, ще разкъсам веригите, с които си окован, без дори да си даваш сметка. Ще те освободя, за да можеш да живееш живота си, и то пълноценно.

— А ще ме принуждавате ли да върша някои неща, за да се науча на всичко това?

— Вярваш ли, че ако продължаваш по същия начин като досега, нещо ще се промени? Сам видя докъде я докара.

— Благодаря за напомнянето, бях го забравил.

— Дори да не си доведен до подобно крайно действие, добре знаеш, Алън, че животът е дълъг и скучен, когато не се живее както би ни се искало.

— Излишно е да ме убеждавате, вече получихте съгласието ми.

Мерцедесът бе навлязъл в булевард „Осман“ и караше с пълна скорост в лентата за автобуси, подминавайки всички блокирани в задръстването коли.

— Като се сблъскаш с действителността, ще разбереш, че не е чак толкова ужасна, и впоследствие ще можеш да си позволиш това, което днес не смееш. Искам също да променя отношението ти към житейските събития. Докато те слушах вчера, ме изненада начинът, по който представяше случващото ти се в ежедневието. Мисля, че постоянно поемаш ролята на жертва.

— Ролята на жертва?

— Така е думата. Това е положението, в което някои съвсем безразсъдно сами се поставят, като преживяват случващото им се, все едно че някой им го е наложил и те го приемат въпреки желанието си.

— Нямам подобно чувство.

— Вероятно не го осъзнаваш, но всъщност често влизаш в ролята на жертва, използвайки изрази, като: „Нямам късмет“, „Нищо не става, както би ми се искало“, „Бих предпочел…“. Когато ми описваш всекидневието си, забелязвам, че щом нещо не става според желанието ти, си склонен да казваш „толкова по-зле“ или „жалко“, „безразлично ми е“, но не го казваш с мъдростта на човек, който спокойно приема ситуацията. Не, казваш го с огорчение. Приемаш ситуацията с примирение, като впрочем понякога напомняш, че не такъв е бил изборът ти. Пък и… склонен си от време на време да се оплакваш. Всичко това сочи, че ролята на жертва ти допада.

— Може би приемам ролята, без да си давам сметка за това, но в никакъв случай не ми допада.

— Напротив. В нея несъмнено откриваш някаква облага. Така е устроен мозъкът ни — във всеки миг ни кара да залагаме на това, което той счита за наш най-добър избор. Тоест при всяка ситуация, която изживяваш, мозъкът ти ще избере измежду всичките ти умения онова, което му се струва най-подходящо, което ще ти донесе най-голяма облага. Всички сме устроени така. Въпросът е, че не всички разполагаме с еднакви възможности за избор. Някои личности са развили способност да възприемат разнообразни поведения. И когато попаднат в дадена ситуация, мозъкът им разполага с голям избор от възможни реакции. Други са склонни да се държат по един и същи начин и разполагат с ограничен избор, който рядко е и подходящ.

Ще ти дам конкретен пример: представи си спор между двама непознати на улицата. Единият отправя необоснован упрек към другия. Ако той има достатъчно струни в лъка си, би могъл да изтъкне различни доводи, за да му докаже, че греши, или пък да обърне критиката в шега, или дори да му зададе неудобни въпроси, за да го принуди да защити позицията си. Би могъл също да се постави на негово място и да се опита да разбере причината за упрека, за да може впоследствие да го опровергае, запазвайки добри отношения, или пък да реши да не му обръща внимание и да продължи пътя си. Накратко, ако е способен на всичко това, то в момента, в който чуе упрека, мозъкът му ще разполага с множество възможни отговори и твърде е вероятно да избере най-подходящия за ситуацията: този, който ще е в негов интерес, който ще му донесе най-голяма изгода. Сега, представи си, че става въпрос за някой, който няма достатъчен запас от реакции. Тогава е твърде вероятно единственият избор, до който мозъкът му има достъп, да е обидата или раболепието. Но това така или иначе ще е неговият най-добър избор.

— Опитвате се да ми кажете, че съм ограничен, така ли?

— Да речем, че при точно определени обстоятелства, когато нещата не се получават както ти се иска, ти наистина разполагаш с малък избор. Склонен си винаги да се поставяш в положението на жертва.

— Ако речем, че е така, какви биха били облагите ми?

— Според чутото от мен вчера, ти обичаш да се представяш за човек, който полага усилия за другите, и се надяваш твоята „саможертва“ да бъде оценена. Освен това обичаш да се оплакваш и така да привличаш съчувствието на хората. Между нас казано, всички изследвания показват, че повече ни привличат хора, които приемат избора си и живеят според избора си. В крайна сметка твоите оплаквания трогват единствено теб.

— Все пак, обективно погледнато, съвсем обективно, мисля, че до този момент съм имал по-малко късмет от други. Съжалявам, но винаги е по-лесно да бъдеш щастлив, когато си роден в богато семейство и имаш всичко, което поискаш.

— Стига! Това са глупости.

— Ни най-малко. Всички социолози ще ви кажат, че според статистиката има много по-голяма вероятност не децата със скромен произход, а децата от заможни семейства да завършат висше образование и следователно да имат достъп до по-престижни професии.

— Но това няма нищо общо с щастието! Може да си нещастен инженер и щастлив работник. Между другото ти напомням, че ти си чиновник. Несправедливостта е свързана главно с любовта и възпитанието, които детето получава от родителите си и които в крайна сметка ще допринесат за бъдещото му щастие. Тук, съгласен съм, има ощетени. Но това няма нищо общо със социалната среда. Не е казано, че защото си богат, си способен да дадеш повече любов на децата си и добре да ги възпиташ! Огледай се!

— Добре, но и в това отношение не можете да твърдите, че съм имал късмет — дори нямах баща!

— Да, но сега си възрастен и можеш да се заемеш с нещо друго, освен да се оплакваш и да проклинаш съдбата си.

Мерцедесът зави към булевард „Малерб“, продължи по него и се насочи към „Батиньол“. Думите му ме бяха силно подразнили.

— Алън…

— Какво?

— Алън, няма щастлива жертва. Чуваш ли? Не съществува.

Замълча, колкото да позволи на думите да проникнат до съзнанието ми. Усетих ги като стреличка в сърцето, а мълчанието му забиваше ножа в раната.

— Добре, окей, какво мога да направя, за да не изпадам повече в ролята на жертва? Защото, ако на всичко отгоре е и несъзнателно, не виждам как бих могъл да се измъкна.

— Според мен най-добрият начин е да се научиш да правиш нещо друго. Пак ти казвам, ако да бъдеш жертва е твоят най-добър избор, то е ясно, че мозъкът ти не разполага с кой знае колко възможности. Следователно ще трябва да развиеш такива. Разбираш ли, природата изпитва ужас от празното. Така че, ако просто се опиташ да премахнеш ролята на жертва, а не умееш нищо друго, няма да се получи. Ще се съпротивляваш на промяната. Затова най-добре е да откриеш, че можеш да правиш нещо друго. Оттам нататък успехът ти е сигурен — мозъкът ти от само себе си ще избере новата възможност, ако тя ти носи повече облага.

— И каква ще е тази нова възможност?

— Ами ще те науча да получаваш онова, което искаш във всекидневието. Ако успееш, няма да е нужно да се изживяваш като жертва. Виж, знам, че това са просто приказки, но вчера направо ме изненада, когато ми разказа как липсата на късмет те преследвала и в най-малките неща от всекидневието. Каза ми, че дори когато си купувал франзела в хлебарницата, редовно си получавал най-изпечената, а си предпочитал най-бялата!

— Точно така.

— Ама това са глупости! Това означава, че дори не си в състояние да кажеш: „Не, тази е много препечена, искам другата“.

— Напротив, в състояние съм! Просто не искам да досаждам на продавачката, при положение че толкова много клиенти чакат. Това е.

— Но това ще й отнеме само две секунди! Предпочиташ да ядеш по-изпечен хляб, отколкото да й отнемеш две секунди от времето! Не, истината е, че не смееш да й го кажеш. Страхуваш се да й се противопоставиш, за да получиш каквото искаш. Страхуваш се да не те помисли за капризен, неприятен и да не те хареса. Страхуваш се също, че другите клиенти ще се подразнят, ще изгубят търпение.

— Възможно е.

— На смъртния си одър ще можеш да кажеш: „Провалих живота си, не получих нищо, което желаех, но всички ме намираха за много мил“. Страхотно!

Определено започвах да се чувствам зле. Извърнах очи от мъжа със смущаващите приказки и плъзнах поглед по околните сгради, магазините и минаващите хора.

— Имам голяма новина — продължи той.

— Така ли?

Обзет от скептицизъм, дори не си направих труда да го погледна.

— Голямата новина е, че всичко това е минало. Впрочем вече никога няма да ядеш прекалено изпечен хляб. Никога повече — каза, поглеждайки навън. — Влади, спри!

Шофьорът спря мерцедеса и включи аварийните светлини. Колите ни подминаваха, надувайки клаксони.

— Какво ти се иска оттам? — каза отново Дюбрьой, сочейки ми една хлебарница.

— Точно в този момент — нищо. Абсолютно нищо.

— Чудесно. Тогава ще влезеш, ще поискаш хляб, сладкиш или каквото и да е, и когато ти го дадат, ще намериш повод да го откажеш и да поискаш нещо друго. Ще измислиш друга причина да откажеш и него, после и третото, и четвъртото. Накрая ще им кажеш, че всъщност не искаш нищо, и ще излезеш, без да купиш нищо.

Усетих стомахът ми да се преобръща, лицето ми да пламва. Загубих ума и дума поне за петнайсет секунди.

— Не мога да го направя.

— Напротив. След няколко минути ще ти го докажа.

— Това надхвърля възможностите ми.

— Влади!

Шофьорът излезе, отвори вратата ми и зачака. Изпепелих Дюбрьой с поглед, после излязох против волята си. Огледах хлебарницата. Наплив преди затваряне. Сърцето ми биеше като лудо.

Наредих се на опашката, все едно чаках реда си за ешафода. За първи път, откакто бях във Франция, ароматът на пресен хляб ме отблъскваше. Вътре бе оживено като във фабрика. Продавачката повтаряше поръчките на клиентите за касиерката, която ги приповтаряше на висок глас, прибирайки парите, докато колежката й се заемаше със следващия клиент. Истински добре отигран танц. Когато дойде редът ми, зад мен имаше поне осем или десет клиенти. Преглътнах.

— Господине? — обърна се към мен продавачката с пискливия си глас.

— Една франзела, ако обичате.

Гласът ми глъхнеше като заседнал в гърлото.

— И една франзела за господина!

— Евро и десет — каза касиерката.

Фъфлеше и пръскаше слюнка, докато говореше, но никой не мислеше да пази хляба си.

— Госпожо?

Продавачката вече се бе обърнала към следващия клиент.

— Кифла с шоколад.

— И кифла с шоколад за госпожата!

— Извинявайте, нямате ли някоя не толкова препечена, моля? — насилих се да кажа.

— Евро и двайсет за госпожата.

— Заповядайте — каза ми продавачката, подавайки ми друга. — Госпожице, ваш ред е!

— Нарязан бял хляб, моля.

— Ъъ, извинете, всъщност ще взема черен хляб.

Шумът от машината за рязане бе по-силен от гласа ми. Не ме чу.

— Нарязан за гос’ожицата!

— Евро и осемдесет.

— Госпожо?

— Извинете — опитах отново. — Всъщност ще взема черен хляб.

— И един черен хляб, освен франзелата, за господина!

— Общо три евро и петнайсет — каза касиерката сред дъжд от слюнка.

— Младежо, вие сте.

— Не, вместо франзелата, не двете.

— Два хляба — каза младежът.

— Добре, значи две евро и пет за господина и две евро и десет за младежа.

— Госпожо? — каза продавачката.

Чувствах се ужасно. Нямах сили да продължа. Погледнах към Дюбрьой. Шофьорът стоеше прав до колата със скръстени ръце. Не ме изпускаше от очи.

— Половин добре изпечена франзела — каза възрастната госпожа.

— Извинете — обърнах се към продавачката, — промених си мнението. Съжалявам, но всъщност и аз искам половин франзела.

— А, май гос’инът не знае какво точно иска — каза с пискливия си глас, подавайки ми другата половина на франзелата, която бе разрязала за възрастната жена.

Стана ми горещо. Потях се.

— Шейсет сантима за госпожата и също толкова за господина.

— Госпожо?

— Още не съм избрала — каза млада жена, която оглеждаше сладкишите с виновен вид.

Сигурно изчисляваше калориите на всеки един.

— Някакъв проблем ли, господине? — обърна се с подозрение продавачката към мен.

— Ами, вижте… наистина много съжалявам… знам, че… прекалявам… но… един бял хляб. Мисля, че искам бял хляб. Да, точно така! Един бял хляб!

Изгледа ме с видимо раздразнение. Не смеех да се обърна, но имах чувството, че струпаните зад мен клиенти ей сега ще ме уловят за яката и ще ме изхвърлят навън. Въздъхна и се извърна да вземе белия хляб.

— Стоп! Спрете! Всъщност…

— Да? — каза с треперещ глас, несъмнено на ръба на нервна криза.

— Искам… нищо… всъщност не искам нищо. Благодаря… съжалявам… Благодаря.

Обърнах се и минах покрай цялата опашка клиенти със сведена глава, без да ги поглеждам. Излязох тичешком, като някой крадец.

Шофьорът ме очакваше с отворена врата, все едно бях министър, но аз се чувствах засрамен, като малко момче, което са хванали да краде бонбони от щанда. Напъхах се в мерцедеса, плувнал в пот.

— Зачервен си като англичанин, прекарал един час на слънце на Лазурния бряг — каза Дюбрьой, очевидно силно развеселен.

— Не е смешно. Наистина не е смешно.

— Е, виждаш ли, справи се.

Не отговорих нищо. Колата потегли.

— Е, може би малко прекалих като начало — продължи той, — но ти обещавам, че след няколко седмици ще си в състояние да го правиш като на шега.

— Но това не ме интересува! Не искам да се превръщам в досадник. Впрочем самият аз не понасям досадниците! Претенциозните хора, които досаждат на всички, ме ужасяват. Не искам да ставам като тях!

— Но не става въпрос да станеш досадник. Няма да те тласна от едната крайност в другата. Само искам да се научиш да получаваш онова, което желаеш, дори ако се налага малко да обезпокоиш някого. Но който може повече, може и по-малко. Затова ще те подтикна да направиш малко повече от необходимото, за да можеш после да се чувстваш напълно удобно, когато искаш нещо съвсем просто.

— И какъв е следващият етап?

— През следващите дни ще посещаваш поне три хлебарници дневно и ще правиш само две промени в поръчката си. Не е кой знае какво.

В сравнение с току-що стореното наистина ми изглеждаше приемливо.

— В продължение на колко време?

— Докато стане нещо съвсем естествено за теб и не изисква вече никакво усилие от твоя страна. И не забравяй, че може да си взискателен и същевременно симпатичен. Не е задължително да си неприятен.

Мерцедесът спря пред дома ми. Влади излезе и ми отвори вратата. Глътка свеж въздух.

— Приятна вечер — каза Дюбрьой.

Излязох, без да отговоря.

Етиен изпълзя изпод стълбището, блещейки се при вида на колата.

— О, гос’инчото добре се забавлява — каза, приближавайки.

Свали шапката си и иронично направи дълбок поклон, отстъпвайки пред мен.

— Гос’ин президент…

Изведнъж се почувствах длъжен да му дам монета.

— Господинът е много любезен — каза с дрезгавия си глас, докато се превиваше в престорен реверанс.

Имаше хитрия поглед на човек, който винаги получава каквото иска.

* * *

Ив Дюбрьой взе мобилния телефон и натисна клавишите.

— Добър вечер, Катрин, аз съм.

— И какво?

— Засега слуша. Всичко е както предвидихме.

— Не мисля, че ще продължи още дълго време. Имам дълбоки съмнения.

— Ти винаги се съмняваш, Катрин.

— Накрая ще се разбунтува.

— Казваш го, защото ти щеше да се разбунтуваш, ако беше на негово място.

— Може би.

— При всички положения досега не бях срещал човек, който толкова да се страхува от сянката си.

— Точно това ме притеснява. Именно затова мисля, че никога не ще има смелостта да направи всичко, което искаш от него.

— Напротив. Страхът му ще ни е от полза.

— Как така?

— Ако не иска да продължи, ще го принудим да продължи… от страх.

Мълчание.

— Опасен си, Игор.

— Да.