Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (17)

17

Ив Дюбрьой избухна в искрен и продължителен смях. Не можеше да се спре. Обикновено невъзмутимата Катрин също се държеше за корема. Току-що им бях разказал неуспешния си опит за жестова синхронизация с едрия чернокож в метрото.

— Не виждам нищо смешно. За малко не ми размазаха физиономията заради вас.

Не ми отговориха, продължавайки да се заливат от смях.

— По-скоро аз би трябвало да ви се подигравам! Номерът ви не действа!

Между две хълцания възпроизведе изречението, което им бях казал, имитирайки африкански акцент:

— Още дълго ли шъ съ бъзикаш с мен?

Отново избухнаха в толкова заразителен луд смях, че накрая и аз се присъединих към тях.

Седяхме на терасата на къщата с изглед към парка, удобно разположени в дълбоки кресла от тиково дърво. Времето бе топло, много по-хубаво от вчера. Залязващото слънце придаваше златистожълти отблясъци на каменната облицовка. Тя започваше да излъчва натрупаната през деня топлина и заедно с нея нежния аромат на виещия се по стената розов храст.

Наслаждавах се на мига почивка, защото започвах да усещам умората от предишната вечер: на три пъти сънят ми бе прекъсван с нареждане да изпуша една цигара.

Налях си още портокалов сок, повдигайки с мъка внушителната гарафа от обработен кристал, в която звънтяха бучки лед. Бяхме вечеряли съвсем рано, нещо тайландско и много леко, приготвено от готвача на замъка и поднесено на великолепно украсена маса, като най-странни несъмнено бяха пирамидите с подправки в сребърни чинии.

— Всъщност — каза Дюбрьой, който постепенно си възвръщаше сериозността — си допуснал две грешки, които обясняват провала ти. Най-напред, когато се синхронизираш с позата на другия, трябва да изтече малко време, преди да последваш движението му, за да не си помисли той, че му се подиграваш. После, и това е от основно значение, ти си подходил като към някаква техника, която прилагаме при нужда. А то е всичко друго, но не и техника! То е преди всичко духовно състояние, философия на откриването на другия. Действа единствено ако имаш желание да влезеш в света на другия, да го изживееш отвътре, поставяйки се на неговото място, за да усетиш каквото усеща той и да видиш света през неговите очи. И ако желанието ти е искрено, жестовата синхронизация е малкият магически щрих, който ти помага и ти позволява да осъществиш контакт, да внесеш качество на връзката, което другият ще иска да запази. Затова впоследствие и той несъзнателно ще подражава на твоите движения. Но това е само резултат; не може да е цел.

— Да, но ще признаете, че е достатъчно невероятно явление, за да ни се прииска да го изпробваме!

— Разбира се.

— Да, опитах и още нещо, което повече или по-малко се получи — да създам контакт с моя началник, нагаждайки се към неговия начин на мислене. Става въпрос за Люк Фостери, който е студен, много рационален човек и не си пада по приказките.

— Изборът ти е добър.

— Защо смятате така?

— Когато решиш да приемеш света на някой друг, по-добре е да избереш напълно различен от теб човек. Така пътуването е по-дълго. Впрочем споменах ли ти какво казва Пруст по този повод?

— Марсел Пруст, писателят? Не, доколкото си спомням, не.

Дюбрьой цитира по памет:

— Ако искаме да пътуваме истински и да останем вечно млади, трябва не да търсим нови пейзажи, а да гледаме с нови очи, да видим света с очите на някой друг, на сто други, да видим стоте свята, които вижда всеки един от тях, които всеки един от тях е.

Катрин кимна одобрително с глава.

Една птичка кацна на края на масата, очевидно заинтересована от съдържанието на красивата чиния с ордьоври, които едва бяхме наченали. Щеше да е странно да се види света през очите на птица. Дали животните също притежават индивидуалност, която ги кара да изживяват различно една и съща ситуация?

Дюбрьой си взе хапка със сьомга и птичката отлетя.

— Не е толкова лесно — продължих — да влезеш в кожата на човек, чийто свят не харесваш особено. С Фостери ми бе доста трудно. Мен не ме вълнуват като него цифрите, постигането на резултати или курса на акциите. Опитах се да зачекна тези теми, но сигурно не съм бил особено убедителен… или искрен. При всички положения не усетих да се отваря към мен.

— Разбирам, че не харесваш цифрите, но идеята не е да се преструваш на заинтересован от предпочитанията или дейностите на другия. Не. Принципът е да се интересуваш от неговата личност до такава степен, че да изпиташ удоволствието, което той открива в цифрите. Много е различно… Когато се синхронизираш с неговите движения, приемаш неговите ценности, споделяш неговите грижи, прави го единствено с намерението да влезеш под кожата му, за да изживееш света му отвътре.

— Добре. Значи искате да кажете, че не трябва да правя опити да се интересувам от цифрите, а просто да се намъкна в обувките му, казвайки си: „Виж ти, какво ли е усещането да те интересуват цифрите?“. Така ли?

— Точно така! И да изпитваш удоволствие да експериментираш с нещо, което в случая е напълно ново за теб. Тогава във взаимоотношенията ви ще се извърши чудото и вие наистина ще сте в синхрон.

Посегнах и си взех една хапка. Тънък резен пушена сьомга върху среда от хляб, малко връхче сметана и най-отгоре — миниатюрна аспержа с няколко капки лимон. Топяща се в устата наслада…

— Все пак си има граници. Не с всеки се получава.

— Напротив. Това дори е характерна черта на метода.

— Но ако трябва, за да се получи, истински да се интересуваме от личността на другия, то това е почти невъзможно да се направи с нашите врагове.

— Напротив, това е най-добрият начин да ги победим! Прегръщам съперника, за да го задуша.

— Когато ненавиждаме някого или той ни причинява болка, нямаме никакво желание да влезем в неговата кожа, за да изпитаме неговите чувства.

— Така е, но често това е единственият начин да разберем какво го подтиква да се държи така с нас. Ако не предприемаме нищо, ние само страдаме или отхвърляме другия, но не променяме нещата. Не можем да му въздействаме. Докато ако се поставиш на неговото място, можеш да разбереш защо действа по този начин. Ако е мъчител, тогава погледни през очите на мъчителя и ще разбереш какво го кара да измъчва. Това е единствената надежда да успееш да го спреш. Не можем да променим хората, като ги отхвърляме.

— Хм…

— Когато отхвърляш човека или идеите му, ти го принуждаваш да спусне кепенците и да не помръдне и на милиметър от позициите си. Защо да се интересува от думите ти, щом ти отхвърляш гледната му точка?

— В това има известна истина.

— Но ако положиш усилия — понякога е доста неприятно — да приемеш неговото виждане за нещата, можеш да схванеш какво точно го кара да мисли и да се държи по този начин. И ако се усети разбран, а не съден, може би ще съумее да чуе това, което имаш да му казваш, за да промениш позицията му.

— Едва ли всеки път се получава.

— Несъмнено, но ако не го правиш, никога не се получава.

— Разбирам.

— Най-общо казано, колкото повече се опитваш да убедиш някого, толкова повече предизвикваш съпротива у него. Колкото повече искаш да си промени мнението, толкова по-малко той го променя. Впрочем физиците отдавна го знаят.

— Физиците ли? Каква връзка може да има между физиката и човешките взаимоотношения?

— Законът на динамиката. Исак Нютон е доказал, че всяко действие има равно по сила и противоположно по посока противодействие.

— О, да, спомням си нещо такова.

— Същото важи и при човешките взаимоотношения. Когато полагаш усилия да убедиш някого, то е все едно, че прилагаш върху него натиск, който той усеща и който го принуждава да натиска в обратната посока. Притиснеш ли го, той те отблъсква.

— Добре де, и какво е тогава решението? Защото ако това, което казвате, е истина, то колкото повече искаме да убедим някого, толкова по-малко успяваме, така ли? Какво да правим тогава?

— Не да притискаме, а да притегляме.

— Хм… И как точно става това?

— „Да притискаме“ означава да тръгнем от нашата позиция и да искаме да я наложим на другия. „Да притегляме“ означава да тръгнем от позицията на другия и малко по малко да го доведем до себе си. Нали схващаш, оставаме във философията на синхронизацията. Тук също навлизаме в света на другия, но този път, за да му позволим да се промени. Изходната точка винаги е една и съща: намери другия там, където е.

— Притиснеш ли го, той те отблъсква…

Повтарях си полугласно израза на Дюбрьой и се опитвах да си припомня кога наистина съм проявявал убеденост — напразно.

— Впрочем обратното също е вярно. Когато се опитваш да се отървеш от някой натрапник, колкото повече го отблъскваш, толкова по-настоятелен става той.

Това ми напомни отношенията ми с госпожа Бланшар — колкото повече се опитвах да се боря с нейните забележки и с досадното й натрапване в личния ми живот, толкова по-настойчива ставаше тя. Последния път, когато изпаднах в истински гняв и почти треснах вратата под носа й, тя я отблъсна и ме нападна с най-яростни упреци.

Разказах случката на Дюбрьой. Изслуша ме внимателно, после в очите му се появи пламъче. Очевидно му бе хрумнала идея, с която се гордееше.

— Имате ли някакво решение?

— Ето какво ще направиш…

Изложи ми идеята си.

Усетих как ставам все по-блед. Колкото по-подробно ми обясняваше, толкова по-категоричен ставаше, усещайки навярно, че ще трябва да преодолее моето недоверие с точни наставления. Това, което искаше от мен, бе просто не-при-ем-ли-во. Преди се бях мръщил на много от неговите задачи, но накрая винаги бях отстъпвал. Този път бе направо невъзможно. Само като си представях какво иска от мен, ми идеше да припадна.

— Не, стига. Нали не вярвате, че ще го направя!

Погледнах към Катрин, търсейки подкрепа. Изглеждаше не по-малко смутена от мен.

— Знаеш, че нямаш избор.

— Не прилагате на практика вашите принципи. Колкото повече се съпротивлявам, толкова повече използвате силови методи.

— Така е.

— И това никак ли не ви притеснява? Правете каквото казвам, а не каквото правя…

— Имам си причина за това.

— И каква е тя?

— Властта, приятелю. Разполагам с власт. Защо тогава да се притеснявам?

Каза го усмихнат и с доволен вид. Поднесе към устните си чаша бяло вино, толкова студено, че стъклото се бе запотило. Аз си налях още портокалов сок. Яд ме беше, че споделих с него съседските си проблеми. Тласках го към злодеянието, а после се оплаквах, че ми налага своите решения. В крайна сметка май си падах малко мазохист.

Величествените клони на големия кедър бяха напълно неподвижни, сякаш затаили дъх. Меката нощ ни обгръщаше. Гигантските явори бяха надвиснали покровителствено над нас. Случайно погледнах към Катрин и се вцепених. Той бе там, на коленете й. Притискаше го с една ръка, а в другата държеше молив. Тефтерът…

Може би забеляза погледа ми или пък несъзнателно го усети, защото постави и другата си ръка върху него, като че ли да го прикрие.

Мина ми една мисъл — ами ако просто поисках да го видя? В крайна сметка не трябваше да приемам нещата за предопределени. Можеше и да се съгласят. Може би просто си въобразявах.

Постарах се да изглеждам незаинтересован.

— Виждам името си на тефтера. Може ли да го погледна? — казах на Катрин, протягайки ръка. — По принцип съм много любопитен…

Замръзна, без да отговори, и потърси Дюбрьой с поглед.

— В никакъв случай! — каза той с неподлежащ на възражение тон.

Настоях. Сега или никога. Не трябваше да отстъпвам.

— Ако вътре пише нещо за мен, нормално е да го прочета.

— Нима режисьорът показва на зрителите сценария си по време на прожекция?

— Аз не съм зрител. Даже, струва ми се, играя една от главните роли.

— Точно така! Актьорът е най-добър, когато го запознават със сцената, която трябва да изиграе, в последния момент! По-естествен е.

— Аз съм по-добър, когато се подготвя предварително.

— Сценарият на твоя живот не е написан предварително, Алън.

Думите му увиснаха във въздуха. Катрин бе забила поглед в краката си.

Не ми харесваше двусмисленият му отговор. Какво искаше да каже? Че никой не може предварително да узнае съдбата си ли? Или пък че той, Ив Дюбрьой, пише сценария на моя живот? От тази мисъл ме побиха тръпки.

Очите ми инстинктивно обходиха фасадата на къщата. На първия етаж прозорецът на кабинета бе широко отворен. Отдолу, по цялата дължина на сградата, минаваше издаден корниз. По ръба, чак до земята, се спускаше каменна водосточна тръба. Щеше да е съвсем лесно да се покатеря до корниза и оттам да вляза през прозореца.

Взех си още една хапка със сьомга.

— Като говорим за власт и силови методи, преживях нещо ужасно в службата.

Разказах му за събранието с Марк Дюбрьой и неговия тест за смятане наум. Изслуша ме внимателно. Знаех, че рискувам за пореден път да ми бъде спусната някоя мъчителна задача, но бях готов на всичко, за да накажа моя директор, и имах нужда от изобретателността на Дюбрьой. Той притежаваше силата на Дюнкер плюс истински талант.

— Искам да си отмъстя.

— Но на кого си ядосан в цялата тази история?

— Струва ми се очевидно.

— Отговори.

— Според вас?

— Теб питам.

— Естествено, на Дюнкер.

Бавно се наведе към мен, гледайки ме пронизително право в очите. Поглед, който бе в състояние да хипнотизира и най-неподатливия човек.

— Алън, на кого наистина си ядосан?

Почувствах се като в капан, принуждаваха ме да избягам от някой твърде лесен отговор, да насоча вниманието навътре към себе си и да изследвам емоциите си. Кой можеше да е истинският обект на гнева ми, ако не Дюнкер? Дюбрьой продължаваше да ме гледа втренчено, без да помръдва. Очите му бяха… огледало на душата ми. Изведнъж прочетох в тях станалия очевиден отговор. Прошепнах го:

— Яд ме е на себе си. Че отстъпих пред долния му натиск… И че не успях на подлия му тест.

Тишината в градината ми се стори непоносима. Наистина, ядосвах се на самия себе си, че бях позволил да се разиграе една дълбоко унизителна сцена. Но това не ми пречеше да се ядосвам и на Дюнкер, който бе в основата на всичко това. Бях му ядосан до смърт.

— Все пак вината е негова. Всичко започна от него. Искам да си отмъстя. По какъвто и да е начин. По-силно е от мен.

— Ех, отмъщение, отмъщение! Цели десетилетия мислех единствено затова, щом някой застанеше на пътя ми! Колко пъти си отмъщавах! Колко пъти ликувах при вида на страдащите ми врагове! Колко пъти се наслаждавах, като ги карах да заплащат за действията си… Докато не разбрах, че всичко е напразно, че няма никакъв смисъл и най-вече… че ме боли, мен, самия мен.

— Самия вас?

— Докато обмисляш отмъщението си, завладява те една несъмнено много стимулираща енергия, но тя е отрицателна, разрушителна, дърпа те надолу. Не те прави по-извисен. Пък и има още нещо…

— Какво?

— Отмъщаваме си на някого, защото ни е сторил нещо лошо. Чрез отмъщението искаме да му го върнем, нали? В крайна сметка постъпваме като него, приемаме неговия начин на действие.

— Така е.

— Значи той е спечелил. Успял е да ни наложи своя модел, макар и да не го е направил съзнателно. Подтикнал ни е да го последваме в злото.

Никога не се бях замислял за това. Анализът бе по-скоро… смущаващ. Ако успеех да навредя на Дюнкер, което всъщност желаех, това щеше да означава, че той ми е повлиял. Какъв ужас! И все пак нямаше да се оставя така, без нищо да кажа.

— Знаеш ли — продължи той, — в деня, когато хората престанат да си отмъщават, ще има много по-малко войни на земята. Виж израело-палестинския конфликт. Докато жителите на двете страни искат да отмъщават за убитите от неприятеля брат, братовчедка или чичо, войната ще продължава, като всеки ден ще има още мъртви… за отмъщение. Никога няма да свърши, докато на тези страдащи мъже и жени не им се помогне да погребат не своите мъртви, а… своето отмъщение.

Бе странно, почти неприлично да се споменават войните в това убежище на мира, каквото представляваше паркът на замъка, с неговите умиротворителни ухания, вдъхващи доверие дървета и с опияняващото спокойствие, което ни караше да забравяме близкия град.

Но това, което ни се струва очевидно, когато наблюдаваме конфликтите на другите, приема съвсем различни измерения, когато става въпрос за нашите. Необходимостта от прошка в Близкия изток ми изглеждаше съвсем естествена. Да простя на Дюнкер ми се струваше недопустимо.

— Твърдите, че вредим на самите себе си, когато се опитваме да си отмъстим. Съгласен съм, но имам чувството, че ако преглътна гнева си, ще си навредя не по-малко!

— Гневът ти създава енергия, сила, и тази сила може да се пренасочи и използва в твой интерес, докато отмъщението не ти носи нищо, то само разрушава.

— Звучи красиво, но в конкретния случай какво мога да направя?

— Преди всичко трябва да изразиш каквото ти тежи на сърцето, било като просто му кажеш какво мислиш за постъпката му, било като го направиш символично.

— Символично?

— Да, например може да му напишеш писмо, в което да излееш душата си и да изкажеш цялата си горчивина, и после да хвърлиш писмото в Сена или да го изгориш.

Имах чувството, че пропускам нещо.

— Какъв смисъл има това?

— Така ще се освободиш от натрупаната в теб омраза, която ти вреди. Трябва да я изкараш, разбираш ли? Това ще ти помогне да преминеш към втората фаза. Докато изпитваш гняв, съзнанието ти ще е помрачено от желанието за възмездие и това ще ти пречи да действаш в своя полза. Постоянно ще обмисляш и ще предъвкваш огорченията си и няма да напредваш. Емоциите те парализират; трябва да ги освободиш. Едно символично действие може да ти позволи да го сториш.

— А каква е втората фаза?

— Втората фаза е да използваш освободената от гнева енергия, за да действаш, например да осъществиш нещо, което никога не си дръзвал да направиш. Нещо съзидателно, което наистина е в твой интерес.

Хрумна ми нещо доста амбициозно. Мечтаех да променя нещата в моето предприятие, да се превърна в градивна сила, вместо да продължавам да съжалявам за обрата на събитията и само да се оплакваме един на друг с Алис.

Щях да се срещна лично с Марк Дюнкер. Погрешният му ход от предишния ден го поставяше в деликатно положение спрямо мен. Щях да се възползвам от това — бях сигурен, че няма да посмее веднага да отхвърли идеите ми и ще е принуден да ме изслуша. Щях да го уведомя за моите констатации и идеи, щях да се опитам да преговарям за тяхното изпробване. Какво имах да губя в крайна сметка?

Но ентусиазмът ми бе помрачен. Защо Дюнкер да следва идеите на някого, за когото самият той е доказал, че му липсва самочувствие? Имайки предвид смазващата му личност, сега сигурно дълбоко ме презираше.

Споделих с Дюбрьой моите намерения и съмнения.

— Несъмнено увереността в себе си много улеснява нещата, за да постигнем желаното на работното място.

Преглътнах.

— Обещахте ми да работим в тази насока.

Изгледа ме мълчаливо, после взе чаша с вода — кристална чаша с почти нереално тънко столче. Задържа я над пирамидата с шафран и бавно започна да я накланя. Не изпусках от очи изваяния кристал, в който водата изглеждаше блестяща.

— Всички се раждаме с еднаква увереност в себе си — каза той. — После чуваме коментарите на родители, бавачки, учители…

Капка вода се откъсна и падна на върха на пирамидата, образувайки лупа, прекомерно увеличаваща всяка оранжева частица от скъпоценната подправка. Капката се поколеба, после бавно си проправи път, свличайки се по склона до основата.

— Ако за нещастие — продължи той — всички те са по-скоро отрицателни, ако близките ни критикуват, упрекват, привличат вниманието ни върху нашите пропуски, грешки и провали, то тогава в мисловните ни навици се загнездва чувство на непълноценност и самокритичност.

Дюбрьой отново бавно наведе чашата и втора капка падна на същото място. Тя също се поколеба, после пое по пътя на първата. Третата капка стори същото, но по-бързо от предишната. След няколко секунди се бе образувала бразда и капките се стичаха по нея, като всеки път я издълбаваха малко повече.

— С течение на времето и най-малката непохватност започва да ни притеснява, и най-незначителният провал ни кара да се съмняваме в себе си, и най-нищожната критика ни изкарва от равновесие и ни обърква. Мозъкът ни свиква да действа отрицателно, невронните връзки укрепват при всеки следващ опит.

Очевидно се намирах в тази ситуация. Всичко, което казваше, ми въздействаше, отекваше по особен начин в мен. Бях жертва на живота, изоставен от бащите си, смазан от майка си, за която никога не съм бил достатъчно добър. И сега, въпреки че бях възрастен, продължавах да плащам за детството, което не аз си бях избрал. Родителите ми вече ги нямаше, но аз продължавах да търпя пагубното влияние на тяхното възпитание. Започнах да се чувствам дълбоко потиснат и внезапно осъзнах, че самата тази потиснатост несъмнено засилва загубата на доверие в мен самия.

— Има ли начин да изляза от този омагьосан кръг? — попитах аз.

— Нищо не е окончателно. Но много е трудно да се измъкнеш. Изисква усилия.

Наведе глава на една страна и капвайки нова капка на върха на пирамидата, духна достатъчно силно, за да я накара да поеме в друга посока. Тя бавно си прокара нов път до основата.

— И най-вече усилията задължително трябва да са продължителни. Защото съзнанието ни е силно привързано към мисловните ни навици дори когато ни карат да страдаме.

Следващата капка на върха на възвишението отново пое по старата бразда.

— Необходимо е…

Започна да духа постоянно и капките бяха принудени да поемат по новия път, постепенно издълбавайки нова бразда. След известно време спря да духа, а капките продължиха да следват новия път.

— … да се създадат нови умствени навици. Достатъчно често да се възпроизвеждат утвърждаващи мисли, свързани с положителни емоции, докато новите невронни връзки се създадат, укрепят и накрая станат преобладаващи. Това изисква време.

Не изпусках от очи красивата оранжева пирамида, сега издълбана от две отчетливи бразди.

— Не можем да изтрием от съзнанието лошите навици — каза ми той. — Но е възможно да добавим нови и да ги направим неустоими. Не можем да променим хората. Може само да им покажем път и след това да ги накараме да искат да го следват.

Питах се колко ли е дълбока браздата на моята неувереност. Щях ли някога да успея да издълбая в себе си самочувствие, спокойно приемане на всевъзможните критики? Щях ли да успея да развия в себе си онази вътрешна сила, която прави човека непристъпен, защото, както изглежда, преследвачите нападат единствено най-уязвимите сред нас?

— Добре, какво тогава предлагате за моя проблем?

Остави чашата с вода, отново си наля бяло вино, после спокойно се отпусна във фотьойла. Отпи една глътка.

— Най-напред трябва да знаеш, че ще ти дам задача, която трябва да изпълняваш всеки ден, в продължение на… сто дни.

— Сто дни!

Не ме плашеше толкова продължителността на задачата, колкото перспективата такъв дълъг срок да бъда във властта на Дюбрьой.

— Да, сто дни. Току-що ти го обясних: не се създават нови умствени навици от ден до пладне. Ако изпълняваш възложената ти задача само една седмица, това няма да ти послужи за нищо. Абсолютно за нищо. Необходимо е да я впишеш във времето, като я повтаряш достатъчно дълго, за да може ефектът да се вгради в теб.

— За какво става въпрос?

— Много е просто, но за теб е нещо ново. Всяка вечер ще отделяш две минути за преосмисляне на изтеклия ден и ще записваш три неща, които си извършил и с които се гордееш.

— Не съм сигурен, че всеки ден извършвам толкова много доблестни дела…

— Не, изобщо не става въпрос за доблестни дела. Може да е нещо съвсем дребно и не непременно в работата. Може да си помогнал на някой слепец да пресече улицата, когато си бързал за някъде. Може да си обърнал внимание на продавача, че ти е върнал по-голямо ресто, или пък си казал на някого колко се възхищаваш от него. Разбираш ли, може да е нещо съвсем незначително, стига да се гордееш с него. Впрочем не става въпрос задължително за действие. Може да си доволен от начина, по който си реагирал, от това, което си усетил. Горд от това, че си запазил спокойствие в ситуация, която обикновено те ядосва.

— Разбирам…

Бях леко разочарован. Очаквах да ми даде някаква по-значителна, по-сложна задача.

— Но… наистина ли вярвате, че това ще ми помогне да развия увереност в себе си? Изглежда толкова просто.

— О, виждам, че не си чист американец! Не можеш да скриеш френския си произход. За французите идеята задължително трябва да е сложна, иначе подозират, че е наивна! Сигурно затова в тази страна всичко е толкова сложно. Тук обичат да си блъскат главата!

Това ми напомни за неговия акцент, който така и не успях да определя.

— В действителност няма чудодейно решение, за да придобиеш отведнъж увереност в себе си. Погледни на поверената ти задача като на малка снежна топка. Пускам я от върха на планината и ако достатъчно дълго време си с нея, вероятно тя ще нарасне и накрая ще предизвика лавина от положителни промени в живота ти.

Бях убеден в едно: моето самочувствие бе в основата на успеха, който постигах в една или друга област. Трябваше да го развия, за да постигна щастието.

— Тази задача — продължи той — ще те накара да осъзнаеш всичко добро, което вършиш. Малко по малко ще се научиш да насочваш вниманието си към своите качества, ценности, към всичко, което те прави добър човек. Постепенно чувството за собствената ти ценност ще се впише в теб, докато се превърне в увереност. Тогава никаква атака, никаква критика, никакъв упрек не ще успеят да те разколебаят. Тези неща няма да те засягат и дори ще можеш да си позволиш лукса да прощаваш и да изпитваш състрадание към твоя нападател.

Трудно можех да си представя как бих изпитвал състрадание към Марк Дюнкер. Вероятно това бе знак колко дълъг път трябваше да измина.

Дюбрьой се изправи.

— Хайде, ще те изпратя. Стана късно.

Сбогувах се с Катрин, която ме гледаше като някакво опитно зайче, и го последвах. Заобиколихме замъка през градината. Отиващият си ден й придаваше тайнственост.

— Сигурно е много трудоемко да се поддържа подобна сграда и парк. Разбирам защо имате прислужници.

— Да, трудно би било без тях.

— Аз обаче не бих се чувствал у дома си с толкова много хора наоколо. Денонощно ли са тук?

— Не. Всички си тръгват в 22 часа. Нощем единствено аз обитавам мястото!

Минахме покрай големия кедър, чиито най-ниски клони като че ли галеха земята в полумрака, подобни на дълги ръце в тъмно манто от иглички, докато миризмата на смола ни обгръщаше в нощната хладина.

Вървяхме безмълвно до високата черна ограда, без да нарушаваме смущаващото спокойствие на мястото.

Сталин остана легнал, но не ме изпускаше от очи, несъмнено очаквайки подходящия момент да ми се нахвърли. Внезапно си дадох сметка, че зад него бяха подредени не една, а четири колиби.

— Четири кучета ли имате?

— Не, Сталин има четири колиби. Всеки ден избира в коя да спи. Единствен той знае къде ще прекара нощта. Доста е параноичен.

Понякога имах чувството, че се намирам в някаква лудница.

Обърнах се към Дюбрьой. Уличното осветление му придаваше мъртвешки вид.

— Все пак бих искал да узная нещо — разчупих мълчанието.

— Да?

— Вие се занимавате с мен, за което съм ви благодарен, но бих искал да се чувствам… свободен. Кога ще ме освободите от задължението ми?

— Свободата се печели!

— Кажете ми кога. Искам да знам крайния срок.

— Ще го узнаеш, когато си готов за това.

— Стига сме си играли на котка и мишка. Искам да го узная сега. В крайна сметка всичко това засяга най-вече мен.

— Не те засяга, замесен си в него.

— Виждате ли, пак си играете с думите. Засегнат и замесен е едно и също, нали?

— Ни най-малко.

— Добре! И каква според вас е разликата?

— Като при омлета със сланина.

— Какво имате предвид?

— Стига, всички го знаят! При омлета със сланина кокошката е засегната, а прасето е замесено.