Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dieu voyage toujours incognito, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Лоран Гунел. Бог пътува винаги инкогнито

Френска. Първо издание

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 22,5

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

34

От два дни прехвърлях в ума си всякакви възможности. Нито една не ме задоволяваше. Трябваше да призная очевидното — такава просто нямаше, след като и полицията ми беше отказала съдействие и закрила. В края на краищата приех, че единствената ми надежда е да придумам Дюбрьой да се откаже от искането си, да ми спести последната задача. Това беше най-мъдрото нещо, което трябваше да се направи. Щях да се възползвам от уроците му, насочвайки ги срещу него, за да го принудя да промени мнението си.

Изработих си подробен и точен сценарий, подреждайки дълъг низ от въпроси и аргументи, предвиждайки всички възможни възражения, реакции, проигравайки всякакви варианти.

Необходими ми бяха немалко дни, за да изпипам подхода, докато най-после осъзная, че отдавна съм бил готов, че хвърлените в подготовката продължителни усилия не са били нищо друго освен оправдание за забавяне на пристъпването ми към действие. Дюбрьой ме плашеше, ужасявах се от мисълта да се върна в бърлогата му и доброволно да попадна в ноктите му.

Разработих план за действие. Бях решил да се появя в дома му ненадейно, по вечерно време, по-точно след вечеря, защото предполагах, че тогава ще е по-отпуснат. Щях да отида, преди прислугата да се е разотишла.

Пристигнах около 21,30. Слязох от рейса на предишната спирка. Исках да повървя, за да си проветря мозъка и да успокоя стомаха си, свит на топка от напрежението. Липите ухаеха. Горещият и тежък въздух предвещаваше буря.

Кварталът беше все така тих и спокоен, въпреки че някои от обитателите, избрали юли за почивка, се бяха завърнали по домовете си. Прехвърлях си наум различните версии. Шансовете ми бяха доста скромни, но императивната необходимост да се освободя от хватката на Дюбрьой ме обнадеждаваше.

Наближавайки целта, пред мен бавно изплува силуетът на замъка. Спрях пред високата черна ограда, завършваща с остри метални шипове. Прозорците на фасадата тънеха в мрак. Цареше мъртва тишина, сякаш никъде нямаше жива душа. Безшумни светкавици раздираха от време на време небето.

Застинах в колебание, преди да звънна, взирайки се напрегнато в тъмното. Внезапно до слуха ми долетя силен глас. Женски глас, който крещеше. Светлината заля вестибюла.

— Писна ми! До гуша ми дойде! — извика жената.

Вратата рязко се отвори и силуетът й се очерта на светлината. Вцепених се от изненада и недоумение. Младата жена, която се спусна като хала по стълбите, беше… Одри. Одри, моята любима…

Преди да успея да помръдна, малката врата в оградата се отвори със замах и тя се озова очи в очи с мен. Закова се на място. Видях смаяното й изражение, ококорените й очи.

— Одри…

Тя не отговори, впи в мен поглед, преливащ от болка, лицето й бе изкривено от неописуемо страдание.

Светкавиците продължаваха все така безшумно да се гонят и озаряваха нощното небе.

— Одри…

Сълзи бликнаха от очите й, докато отстъпваше, опитвайки се да избяга.

— Одри…

Пристъпих напред, задавен от вълнение, изтерзан от влечението си към нея, което не можех да преодолея, и от непоносимата болка, която изпитвах, след като ме бе отхвърлила.

Тя ме спря с жест и между две ридания произнесе:

— Не… не мога. После побягна, без да се обръща назад.

* * *

Болката ми скоро прерасна в силен гняв. Забравяйки страха си, се хвърлих към вратата в оградата. Беше затворена. Натисках като луд звънеца на видеофона, звънях десетина пъти, после задържах пръста си на бутона.

Никой не отговори.

Сграбчих с две ръце металните пръчки на оградата, опитвайки с всичка сила да я разклатя, и започнах да крещя колкото ми глас държи, надвивайки оглушителния лай на Сталин.

— Знам, че сте тук!

Отново звъннах, напразно. Най-после бурята се разрази и гръмотевиците затрещяха. Паднаха първите капки, отначало по-редки и топли, после все по-гъсти, докато накрая дъждът се изля като из ведро.

Без да се замисля, се изкатерих по оградата. Нямаше къде да се хвана по мокрите и хлъзгави пръчки, но гневът ме пришпорваше и ми даваше сили. Успях да се изкатеря, добрах се до върха и промушвайки крака между шиповете, скочих от вътрешната страна.

Храстите смекчиха удара от падането. Изправих се, без да губя нито миг, и се втурнах срещу тежката входна врата, останал без дъх. Влязох в хладния вестибюл. В големия салон светеше. С широки крачки прекосих вестибюла, тропайки по мраморния под, като звукът от стъпките ми отекваше под високия таван. Влязох в салона. Приглушените светлини тотално контрастираха с бушуващия в мен гняв. Очите ми се спряха на Дюбрьой. Седеше с гръб към мен, неподвижен пред пианото, с ръце на коленете. Бях мокър до кости. Водата продължаваше да се стича по лицето и дрехите ми, попивайки в персийския килим.

— Ядосан си — заяви той най-спокойно, без да се обръща. — Това е добре. Човек не трябва да задържа в себе си озлоблението и огорчението си. Давай! Кажи си каквото имаш за казване. Изкрещи го, ако искаш.

Това ме обърка, свари ме неподготвен. Бях решил да му се накрещя, но ето че в момента да се разкрещя би означавало да се подчиня на неговите заповеди. Почувствах се в капан, сякаш се бях спънал точно когато се готвех за скок. Имах отвратителното усещане, че съм марионетка, на която леко подръпваха невидимите конци, манипулирайки емоциите и действията й. Реших да се преборя с влиянието му върху мен и дадох воля на гнева си.

— Какво сте сторили на Одри? — изревах.

Не получих отговор.

— Какво правеше тя у вас?

Мълчание.

— Забранявам ви да се месите в любовните ми връзки! Сделката ни не ви дава право да си играете с чувствата ми!

Той продължаваше да мълчи. Забелязах Катрин, седнала на едно канапе в ъгъла. Продължих:

— Знам, че презирате любовта. За вас тя е без значение. В действителност вие просто сте неспособен да обичате. Имате безброй връзки с жени на половината на вашата възраст, защото се страхувате да не се влюбите в някоя от тях. Хубаво е човек да може да постигне това, което желае в живота, да има смелостта да осъществява намеренията си и да стига до края на мечтите си. На вас дължа тези знания и признавам, че са много ценни. Но те не струват нищо, ако не сме способни да обичаме, да обичаме един човек, да обичаме хората изобщо. Пушите на обществени места, шофирате в лентата, предназначена за автобусите, по тротоарите. Презирате чуждото спокойствие и щастие. Какво ви носи всичко това? Човек не може да живее само и единствено за себе си, животът му би се изпразнил от смисъл. Целият лукс на света не може да замени красотата на връзката, чистотата на чувството, както и искрената усмивка на съседа или на някой непознат, на когото държите вратата, за да мине, или умилителния поглед на случаен минувач. Хубавите ви теории са прекрасни, идеални, ефикасни, дори гениални, забравяте само едно нещо, но то е най-важното: забравяте да обичате!

Млъкнах и кънтящият ми от гняв глас угасна в огромното помещение, изместен от абсолютна тишина. Дюбрьой продължаваше да седи с гръб към мен, а Катрин беше свела очи. И двамата стояха съвършено неподвижни.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Стигнах до прага и се троснах:

— И оставете на мира Одри!

* * *

Дълго време след като си тръгна, думите на младия мъж сякаш продължаваха да отекват в обширния салон. После отново се възцари дълбока тишина.

Катрин беше силно травмирана от разигралата се сцена. Несвикнала на емоционални изблици, тя мразеше да бъде въвличана в тях в ролята на свидетел.

Продължи да стои встрани, без да пророни дума, очаквайки реакцията на Игор.

Той не беше помръднал, запазваше сериозното си изражение, погледът му бе все така прикован в пода.

Мълчанието се проточи безкрайно и по едно време тя го чу да шепне с неимоверно отчаяние в гласа:

— Той е прав.