Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dieu voyage toujours incognito, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Лоран Гунел. Бог пътува винаги инкогнито

Френска. Първо издание

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 22,5

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

8

Униформеният портиер тласна въртящата се врата, за да мога да се промъкна, и се озовах във величественото фоайе на „Джордж V“, един от най-красивите столични хотели.

Червен мрамор аликанте покриваше пода, както и внушителните колони, стигащи до високия, много високия таван.

Рецепцията бе облицована с топла дървена ламперия. Цареше обстановка на висока класа и дискретна ефикасност. Камериери бързаха зад позлатени колички, отрупани с куфари и чанти, повечето от кожа и с прочути марки. Усмихнатите и пъргави администраторки подаваха ту ключове, ту туристически планове на Париж, или пък обясняваха нещо на вероятно взискателни хора. Клиент по шорти и маратонки „Найк“ — гледка, изненадваща като вида на рапър, минаващ през сцената на симфоничен оркестър — пресече фоайето с непринудеността на свикнал с подобни места човек. Сигурно някой от моите сънародници.

Насочих се към портиера.

— Добър ден, прощавайте, търся бара.

Боях се да не ме попита дали съм наел стая. Сигурно изглеждах жалък с мокрите коси и стичащата се по лицето ми вода. За щастие видът на туриста по шорти донякъде ме бе успокоил.

— Разбира се, господине. Вдясно, качете се по трите стъпала и ще видите бара малко по-нататък — отговори ми любезно, с едва доловима превзетост.

Изкачих стъпалата и наистина се озовах в нещо като просторна остъклена галерия покрай красиво залесения вътрешен двор — портокалови дръвчета и чемшири във великолепни саксии с орнаменти. Няколко масички от екзотично дърво и подканващи за почивка фотьойли. На места в самата галерия разкошни килими стопляха мрамора. От богато украсения таван се спускаха великолепни полилеи. В каменните стени имаше ниши, подслоняващи статуи на величествени пиедестали. Виждаше се редица от ниски масички пред широки и дълбоки фотьойли, покрити с мека тапицерия, които предизвикваха желание да се сгушиш в тях, но чувството, че трябва да бъдеш сдържан сред подобна внушителна обстановка, веднага надделяваше.

Барът се намираше след галерията и изглеждаше почти малък в сравнение с нея. Стените и подът бяха покрити с тъмночервено кадифе, обстановката беше много по-задушевна. В този час нямаше много хора. Мъж и жена на възраст, седнали един срещу друг на ниски фотьойли, и малко по-далеч — двама мъже, въвлечени в оживен разговор на тих глас. Вероятно за бизнес. Никаква следа от Дюбрьой. Насочих се към една маса в дъното, откъдето можех да го видя, когато дойде. Минавайки край двойката, долових опиващия парфюм на жената.

На масата ми имаше оставени вестници. Няколко сериозни, като „Хералд Трибюн“, „Ню Йорк Таймс“ или „Льо Монд“, и други, по-лековати. Взех един брой на „Клоузър“, чието състояние показваше, че вече е имал определен успех. В крайна сметка се намирах на най-подходящото място, за да се интересувам от живота на звездите!

Дюбрьой скоро се появи и аз бързо се освободих от досадното списание. Прекоси бара и забелязах, че четиримата души извърнаха очи и го проследиха. Бе от хората, които излъчват някаква енергия, някакъв привличащ вниманието магнетизъм.

— Е, разказвай!

Забелязах, че никога не ми казваше „добър ден“. Всеки път, когато се виждахме, той като че ли продължаваше разговор, който бе прекъснал преди минута, за да отиде до тоалетната.

Поръча си бърбън, аз — минерална вода „Перие“.

Описах му с пълни подробности сцената в таксито и той много се забавлява от поведението на шофьора.

— Попаднал си на страхотен образ! И да исках да уредя такава среща, нямаше да открия подобен тип!

Разказах му за трудностите, които срещнах в изказването на противоположно на неговото мнение, и за чувството на свобода, изпитано, когато най-накрая се бях справил.

— Доволен съм, че си преживял това. Ти много ми разправя за професионалния си живот, за усещането, че си затворен в кабинета, че си постоянно преценяван, следен.

— Да. На тази работа ми пречат да бъда такъв, какъвто съм. Почти не ми оставят свобода. Като затворник съм. Имам чувството, че обсъждат всяка моя дума и действие. Ето например тази вечер, когато тръгвах, моят директор ми направи доста нелюбезна забележка. Вярно, че бе малко рано, но всяка вечер приключвам много по-късно. Беше особено несправедливо да ме упреква в единствения ден, когато съм свършил рано! Не ми оставят свобода. Задушавам се.

Погледна ме изпитателно, докато отпиваше от бърбъна. Долавях аромата му.

— Знаеш ли, когато ми казваш „пречат ми да бъда такъв, какъвто съм“, ми се ще да ти отговоря, че напротив, оставят те да бъдеш какъвто си и дори те подтикват да бъдеш все повече такъв. Именно това те задушава.

Бях озадачен.

— Не ви разбирам.

Отпусна се назад във фотьойла.

— Беше ми споменал за някои от твоите колеги. Спомням си единия, твърде надменен.

— Тома.

— Да, точно така. Малко мошеник по твоите думи.

— Това е евфемизъм.

— Представи си, че тази вечер Тома е бил на твоето място, че е напуснал кабинета си в 16 или 17 часа и е срещнал в коридора началника си.

— Не беше прекият ни началник, а Ларше, директорът на клона.

— Добре, представи си сцената. Тома по изключение тръгва по-рано и среща директора на клона в коридора.

— Да.

— Ти си малко мишле и ги наблюдаваш тайно.

— Да.

— Какво си казват?

— Хм… не знам… ъъ… Странно, представям си как Ларше му се усмихва… приятелски, почти съучастнически.

— Интересно. Мислиш, че ако бе срещнал Тома вместо теб, директорът би реагирал така?

— Ами… да, възможно е. Поне така си го представям. Което, впрочем, щеше да е много несправедливо. Но наистина мисля, че съществува определен фаворитизъм, че правилата не важат за всички.

— Добре, как се казваше другият ти колега, онзи, дето като че ли се надсмива над всички?

— Микаел ли?

— Да, точно той. Сега си представи същата сцена, но този път между Ларше и Микаел. Микаел си тръгва в 17 часа. Какво става?

— Ами… Представям си… Мисля, че Ларше му прави същата забележка като на мен!

— Така ли?

— И на него му казва: „Освобождаваш си следобеда ли?“, и дори може би още по-саркастично. Да, точно така! Наистина му го натяква.

— И как реагира Микаел?

— Ами… Трудно ми е да си го представя. Всъщност… Мисля, че Микаел е достатъчно цапнат в устата, за да не му остане длъжен и да го попита: „По себе ли си съдите?“.

— А, значи така! И как го приема Ларше?

— И двамата се разсмиват и продължават по пътя си.

— Интересно — каза, допивайки чашата си. — И какво мислиш ти за това?

— Не знам — отговорих замислено. — Ако в действителност се случеше така, щеше да е знак за известен фаворитизъм.

— Не, Алън. Не е така.

Направи знак на сервитьора, който дойде на секундата.

— Още един бърбън.

Отпих глътка „Перие“. Дюбрьой се наведе към мен, потапяйки синия си поглед в очите ми. Почувствах се разголен.

— Не е така, Алън. Много по-… сложно е. Тома е самонадеян и поведението му предизвиква у Ларше… известно уважение. Микаел се задява с всички и Ларше знае, че е хитрец, който се мисли за по-оправен от другите. Затова Ларше се задява с него, за да му покаже, че е по-хитър от него. Ти…

Направи пауза.

— Аз не си играя игрички като останалите, естествен съм и той се възползва от това.

— Не, нещата са много по-порочни. За теб, Алън, е характерно, че… не си свободен. Не си свободен и той те затваря още повече в твоя затвор.

Тежка тишина, докато преглъщам удара. После кръвта ми кипва и усещам надигащия се в мен гняв. Какви ми ги дрънка?

— Точно обратното! Точно обратното! Не понасям да накърняват свободата ми!

— Виж какво се получи с шофьора на таксито. Каза, че трябвало да се насилваш да изразяваш противоположно на него мнение. При това той ти е напълно непознат и никога повече няма да го срещнеш. Животът, бъдещето ти не зависят от него, нали? И въпреки всичко изпитваш необходимост повече или по-малко да се съобразяваш с него… така че да му допаднеш. Боиш се да не разочароваш другите и да не бъдеш отхвърлен. Затова не си позволяваш да изразиш истинските си мисли, нито да се държиш според желанието си. Правиш усилия да се нагодиш към очакванията на околните. И то по свое желание, Алън. Никой не го иска от теб.

— Но това ми изглежда напълно естествено! Впрочем, ако всички полагаха малко усилия, за да се съобразяват с другите, животът щеше да е по-добър.

— Да, но при твоя случай това не е въпрос на избор. Не си казваш съзнателно: „Днес ще правя това, което очакват от мен“. Не, несъзнателно се принуждаваш да го правиш. Мислиш, че иначе няма да те харесат, няма да искат да са с теб. Така, без дори да си даваш сметка, ти сам си налагаш множество задръжки. Животът ти става изпълнен с принуди и изведнъж не се чувстваш свободен. И… обвиняваш за това другите.

Бях поразен. Истински удар с чук по главата. Очаквах всичко, но не и това. В главата ми се блъскаха объркани мисли и чувства и започвах да губя почва. Зави ми се свят. Искаше ми се категорично да отхвърля анализа на Дюбрьой, но част от мен смътно долавяше известна… истина в него. Смущаваща истина. Заявяваха ми — на мен, който цял живот мъчително съм посрещал всяко посегателство над свободата ми, — че сам съм предизвиквал страданието си.

— И виждаш ли, Алън, когато човек се чувства длъжен да не разочарова другите, да отговори по някакъв начин на очакванията им или пък да се съобрази с привичките им, е, това кара някои да бъдат много взискателни към нас, като че ли приемат за наше задължение да се подчиняваме на желанията им. Това всъщност им се струва съвсем нормално. Ако се чувстваш виновен, че си напуснал работа по-рано, то тогава началникът ти ще те кара да се чувстваш още по-виновен. И не е необходимо при това да е извратен. Вероятно несъзнателно усеща, че за теб е неприемливо да си тръгнеш по-рано, затова постъпката ти и за него става неприемлива. Ти предизвикваш реакцията му. Разбираш ли?

Не казах нищо. Останах смълчан, погълнат от елегантното движение на ръката му, която от известно време описваше малки кръгове с чашата, като бучките лед се въртяха в бърбъна, блъскайки се в стените на кристалния си затвор.

— Алън — продължи той, — свободата е в нас. Трябва да дойде от нас. Не очаквай да се появи някъде отвън.

Думите му отекнаха в мен.

— Възможно е — съгласих се накрая.

— Знаеш ли, съществуват множество изследвания, свързани с оцелелите от концентрационни лагери през Втората световна война. Едно от тях разкрива какво е било общото между почти всички тях — останали са свободни в съзнанието си. Например, ако са имали само едно малко парче хляб за целия ден, са си казвали: „Свободен съм да изям хляба когато аз искам. Свободен съм да избера кога да го погълна“. Благодарение на избора, който може да ни се струва нищожен, те запазвали в себе си някакво чувство за свобода. И, изглежда, това чувство за свобода им е помогнало да продължат да живеят.

Слушах го внимателно и не можех да не си мисля, че на мястото на тези нещастни хора толкова силно щях да усещам властта и злоупотребите на моите палачи, че никога не бих бил способен да запазя подобен дух.

— Как бих могъл… ъъ… да стана по-свободен в себе си?

— Няма готова рецепта, нито един-единствен начин да се постигне това. Но все пак добро средство е известно време да правиш неща, които обикновено старателно избягваш.

— Чакайте, имам чувството, че всичко, което ме съветвате от самото начало, е да правя неща, които не харесвам да правя. Така ли напредваме в живота?

Избухна в смях. Възрастната дама с опиващия парфюм се извърна към нас.

— Малко по-сложно е. Но когато в живота се стараем да стоим далеч от всичко, което ни плаши, ние не схващаме, че повечето ни страхове са творение на собственото ни съзнание. Единственият начин да разберем дали това, което мислим, е грешно или не, е да го изпробваме на място! Затова понякога е полезно да се вземем в ръце, дори малко да се насилим, за да изпробваме страховете си и да си дадем възможност да осъзнаем, че може би сме се лъгали.

— И какво ще искате от мен този път, за да решите проблема ми?

— Ами да видим — протегна се във фотьойла, видимо доволен, че ще има възможност да съобщи присъдата си. — Понеже мислиш, погрешно, че хората няма да те харесват, ако не се държиш според техните критерии, понеже изпитваш нужда да отговаряш на очакванията им, ще си поиграем на дисхармония.

Преглътнах слюнката си. Лицето ми гореше.

— На дисхармония?

— Да, ще се упражняваш да избираш обратното на онова, което чувстваш, че на всяка цена трябва да направиш. Например за начало ще носиш всеки ден в офиса това списание, което толкова те интересува, докато се убедим, че всички са те видели с него.

За да ме смути още повече, взе броя на „Клоузър“, който бях оставил при пристигането му.

— Ако го направя, ще се изложа пред всички.

— А, представата за теб, все представата за теб! Виждаш ли, че не си свободен…

— Но това ще се отрази върху моята репутация. Не мога да го направя!

— Забравяш думите, които многократно ми повтори, че в твоето предприятие никой не се интересува от хората, гледат единствено резултатите им. Така че на кого ще му пука какво четеш?

— Но аз не мога, ще се… срамувам!

— Не трябва да се срамуваш от това, което те интересува.

— Но това не ме интересува. Никога не чета това списание!

— Да, знам, никой не го чете. И въпреки това продават стотици хиляди броя всяка седмица. Но то те интересува, защото беше в ръцете ти, когато дойдох!

— Всъщност… Не знам… бе просто от любопитство.

— Именно, ти имаш право да бъдеш любопитен, това дори е качество и няма защо да се срамуваш.

Вече си представях физиономиите на колегите и ръководството, когато ме видеха със списанието.

— Алън — продължи той, — ще бъдеш свободен в деня, когато повече няма да се интересуваш какво могат да си помислят хората, които ще те видят с „Клоузър“ в ръка.

Не можех да не си мисля, че този ден бе далече, много далече…

— Не е много сигурно.

— Освен това всеки ден ще правиш, да речем… три прегрешения. Конкретно: искам три пъти дневно да се държиш неуместно, като това може да се отнася до всичко, дори до съвсем дребни неща. Искам за известно време да станеш несъвършен, докато осъзнаеш, че продължаваш да си жив, че нищо не се е променило в теб и отношенията ти с останалите не са се влошили. Накрая — ще отказваш поне два пъти дневно искания на другите или пък ще им противоречиш. Както решиш.

Гледах го безмълвно. Изписаната на лицето ми липса на въодушевление явно не пречеше на неговото. Изглеждаше възхитен от идеята си.

— Кога започвам?

— Веднага! Никога не трябва да отлагаме днешната работа за утре!

— Добре. В такъв случай мисля, че ще си тръгна, без да кажа довиждане и дори без да предложа да платя моята част от сметката.

— Чудесно! Добро начало!

Бе видимо доволен, но лукавият му поглед не предвещаваше нищо добро.

Станах и напуснах масата.

Вече бях прекосил бара и стигнал до вратата, когато ме повика. Силният му глас разцепи приглушената тишина на мястото и всички се обърнаха, опитвайки се да видят какво размахва в ръка.

— Алън! Върни се! Забрави си списанието!