Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (66)

66.

Контролната кула на пристанище Сидни, Милърс Пойнт

Камионът бе проверен и пуснат от охраната и Мъри Блек продължи да пълзи в дъжда. Хидравлично управляваните бариери пред входа потънаха в земята, светофарът светна зелено и Мъри потегли по Хиксън Роуд и спря пред сградата на охраната.

— Добро утро, Франк — усмихна се той на пазача и извади картата си на служител на пристанищните власти.

Франк махна с ръка и втората бариера потъна в земята, освобождавайки входа към огромните бетонни докове. Мъри навлезе в охранявания район на доковете, зави надясно към контролната кула на пристанищните власти в северна посока и бавно вкара колата си в малкия паркинг в основата на кулата.

— Мамка му! — изруга под нос, когато вятърът обърна чадъра му.

Евтиният му чадър не можеше да се мери със западния вятър, който гонеше дъжда по откритите докове. Мъри се стрелна нагоре по тесните стълби от външната страна на кулата, отключи вратата, избърса лицето си и зачака в преддверието пред асансьора. От дрехите му капеше вода върху мокета. Кулата може и да е връх на инженерната мисъл, но има най-бавния асансьор в света, помисли си той, докато чакаше малката капсула да слезе от оперативния център, който се издигаше седемдесет и шест метра над него. След почти цяла вечност Мъри влезе в асансьора и натисна бутона, за да го изкачи на върха. Усещаше как кабинката се полюшва, докато си проправя път нагоре в средата на бетонната кула. Той слезе и изкачи няколкото стъпала до оперативния център.

Центърът представляваше огромна кръгла капсула на върха на кулата с 360-градусова панорама към града и пристанището. Нарочно бяха построили кулата в най-опасния участък на пристанището, където корабите бяха слепи едни за други, докато заобикаляха Милърс Пойнт.

— Добро утро, Боб.

Боб Мускът, дежурният по движението, помаха иззад бюрото си. Беше се навел към един от няколкото микрофона, подредени пред него, и разговаряше с капитана на ракетния разрушител на австралийския кралски военноморски флот, който точно заобикаляше шамандурата при Хедс.

— Пристанищен контрол, австралийският на Нейно Величество кораб „Мелбърн“ заобикаля шамандурата на кръстовището, край.

— Разбрано, „Мелбърн“, тук Пристанищен контрол, Сидни, докладвайте преминаването на Линия Зулу. Безопасно плаване, край.

— Приятно ли прекара снощи? — попита Боб, след като изключи микрофона. Бяха служили заедно в един батальон на механизирания полк и между Мъри и ниския, мургав бивш майор се бе зародило сърдечно приятелство.

— Вечерно пазаруване — отвърна Мъри и извъртя очи. — Защо повечето жени в търговските центрове имат толкова дебели задници?

— Със съпрузи и дечица с дирници като шлепове, които напълно им подхождат — допълни Боб. — „Няма да получиш сладолед, докато не си изядеш хамбургера.“ Ето затова! — обясни той с усмивка.

Мъри се нагоди към лекото полюшване на кулата, която беше конструирана така, че да помръдва при силни ветрове, и се насочи към кафемашината. Кафето тихичко капеше в каната. До нея висеше дъската, на която окачваха съобщенията за пристигащите и заминаващите кораби. Таблото стоеше тук за всеки случай. Ако някой от четирите големи компютърни екрана, които стояха на бюрата на дежурните офицери, се повредеше например. Всеки служител разполагаше с отделен екран с подробни морски карти на пристанище Сидни и Порт Ботани. Друг екран показваше пристигащите и заминаващите съдове и с едно щракване на мишката Мъри или Боб можеха да изтеглят информацията за всеки кораб. Трети екран се управляваше с джойстик, свързан с десетки камери, които от покривите на околните сгради покриваха всяка част от пристанищата и други важни точки. Изображението на екрана върху бюрото на Мъри се предаваше от камера близо до летището на Сидни. То потрепваше, въпреки че камерата бе защитена с брониран кожух срещу време като днешното. Въпреки дъжда и вятъра за Мъри не представляваше трудност да разгледа в подробности танкера, който се готвеше за отплаване от Порт Ботани.

Той погледна към цифровия дисплей на ветромера. Силата на вятъра почти докосваше отметката за петдесет и три възела. Западен вятър. Приливът бе започнал и в момента дълбочината се беше повишила с осемдесет сантиметра. Други два циферблата показваха местното време и времето по Гринуич. Днес май щеше да се окаже доста спокоен ден. Сутринта заминаваше само един голям кораб.

Мъри погледна на запад, където на километър или по-малко от контролната кула се виждаше привързаният към кея автовоз „Шанхай“, който се издигаше като голяма сива кутия над товарния док в залива Уайт Бей и опъваше котвените вериги и въжетата, а вятърът разпръскваше сивкавия пушек от ниския, дебел комин на кърмата. И последните от близо трите хиляди коли вече бяха изкарани и инженерите палеха гигантските дизели, подготвяйки се за отплаване. Една пролука в падащия дъжд даде възможност на Мъри да огледа хоризонта. Когато нощното небе отстъпи място на сивото разсъмване, той различи високите нащърбени върхове на Блу Маунтинс и забеляза, че още големи черни облаци се носят откъм Уестърн Плейнс. На изток погледът му стигаше чак до Шарк Айланд и Саут и Норт Хед зад острова. Между тях фериботът, който свързваше квартал Манли със Съркюлър Кий, пореше вълните покрай Брадлис Хед, един от трите носа, които отбелязваха завоя към вътрешното пристанище.

Той погледна отново към таблото. Половината, отделена за пристигащите, беше малко по-оживена с осемдесет хиляди тонният танкер „Оушън Венчърър“, който по разписание трябваше да пристане точно срещу кулата на големия петролен терминал на Гор Коув. Скоро след него щеше ще дойде „Джерусалем Бей“, редовен посетител на пристанището.

— Кои са тия „Монтгомъри“ и „Уейвъл“? — попита Мъри.

— Двойка мореходни влекачи на път за Вануату. Идват, за да презаредят.

— Хич не им завиждам — промърмори Мъри.

Вълните мощно и неспирно се носеха по безкрайната повърхност на Тихия океан, насочваха яростта си срещу назъбеното, но непокорно лице на Норт Хед, стоварвайки върху му оглушителни маси кипяща зелена вода и пяна.

— Кой би искал да е капитан на влекач — подхвърли Боб, неволно повтаряйки думите на капитан Свенсон. Изглежда, това бе всемирно мнение.

— Или лоцман — включи се Мъри, докато фокусираше бинокъла си върху малкия, но мощен катер, който напускаше базата си в Уотсън Бей.

Яркожълтият катер на лоцмана веднага бе повдигнат от голяма вълна, преди да се стрелне предизвикателно към основата на следващата. Преходът до мястото за среща с „Оушън Венчърър“ на четири морски мили от носовете Хедс щеше да бъде бурен и труден.

— И тук горе не е кой знае колко по-добре — добави Мъри, докато сваляше бинокъла си. После погледна към снимката на Антия с близнаците и Луиз, поставена на бюрото му.

След няколко часа обаче щеше да стане невъобразимо по-лошо.