Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (64)

64.

Контролната кула на пристанище Сидни

Заместник-началникът на пристанището, Мъри Блек, караше по Хиксън Роуд в сумрака преди разсъмване. Мина покрай каменните някогашни затворнически сгради, продължи към док №5 и главния вход към доковете за контейнери, които се простираха покрай западната страна на централния делови район на Сидни. Фаровете на очукания „Сааб“ на Мъри проникваха през дъжда, който се лееше като сребрист водопад. Чакаше го един от онези отвратителни дни, когато контролът на движението в оживеното пристанище ставаше още по-труден, но нито дъждът, нито западният вятър, който духаше с около четиридесет и пет възела, можеха да развалят доброто му настроение. Днес беше десетата му годишнина като заместник-началник на пристанището. След кратко отклонение в австралийската армия Мъри най-накрая се съгласи с жена си, че едно младо семейство не трябва да бъде подхвърляно от паланка на паланка, и започна работа в пристанището на Сидни. Беше му болно да напусне армията, но опитът му като офицер по операциите беше много подходящ за пристанище като Сидни. Там имаше нужда от мъже и жени, обучени да запазват спокойствие по време на кризи и да взимат незабавни и разумни решения.

Входът към пристанището на Сидни и близкото Порт Ботани беше строго контролиран, до такава степен, че капитаните на кораби често се оплакваха от „излишното престараване“. Но Мъри знаеше, че това беше едно от най-сигурните пристанища в света, и имаше намерение да направи всичко възможно, за да си остане така. В добра форма, жилав и не много висок, Мъри Блек имаше грапаво лице и светлосини очи. Русата му коса бе по военному късо подстригана. Някои навици трудно се забравяха.

Днес беше осмият рожден ден на дъщеря му Луиз. Когато наближи вратите на пропуска и сградата на охраната до входа към доковете за контейнери и контролната кула на пристанището, той се усмихна леко. Спомни си молбите на дъщеря си вчера вечерта, докато гледаха телевизия, след като се бяха прибрали от късния пазар.

— Татко, може ли да идем на лунапарк? Моля, моля, моля. Нали ще отидем?

— Ще видим, малката ми. Утре татко е на работа, така че, ако ходим, ще е едва след вечеря.

Луиз се изкатери на скута му, прегърна го през врата, отпусна русата си главица на рамото му и прошепна:

— Татко, обичам те, нали ще отидем? Моля те!

Мъри хвърли поглед към кухнята, където жена му Антия приготвяше вечерята. Тя извъртя очи и вдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Татковото момиче те върти на малкия си пръст. Как ще се оправиш сега?“.

— Татко, моля те, много те моля!

— Добре. Щом искаш, малката ми, ще отидем. Мама може сутринта да те заведе заедно с момчетата с влака, а аз ще дойда, като ми свърши смяната — каза Мъри, целуна момиченцето си и отново погледна към Антия.

Тя поклати глава, но се усмихна топло.

Мъри спря зад един тежкотоварен камион в лентата за влизане в района по средата на Хиксън Роуд. И в двете посоки трафикът едва пъплеше. Бяха минали повече от тридесет години, откакто бе ходил в увеселителния парк под сянката на северните пилони на моста. Не беше ясно кой е по-развълнуван: Луиз или шестгодишните близнаци Джонатан и Матю. Макар Антия да не го показваше, Мъри знаеше, че тя също се радва. Така се създаваха семейни спомени. Тази нощ, докато се любиха, Антия му беше прошепнала:

— Мъри, толкова сме щастливи. Обичам те.

— И аз те обичам — целуна я той.