Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (4)

4.

Хиндукуш, Пакистан, границата с Афганистан

Прашният град Пешавар, столицата на дивата и отдалечена северозападна гранична област на Пакистан, беше окъпан в призрачната светлина на полумесеца. На осемнайсет километра западно от града древният проход Кибер започваше тясното си стръмно и каменисто пътуване към границата на Афганистан. През 1893 г., когато Пакистан беше част от Индия, британският външен министър на колониалното правителство сър Мортимър Дюранд начерта една произволна линия върху все още полупразната карта. Установяването на линията Дюранд като граница между Афганистан и Индия беше типично колониално и типично британско. Създадена да обслужва британските интереси, чрез нея големи невежи ръце за пореден път пренебрегнаха векове култура и племенни земи. Новата граница разсичаше пущунските племена по средата, разделяйки ги в две различни страни. Сега яростно оспорваният район предоставяше убежище на наново възраждащите се талибани, които всекидневно нападаха коалицията и силите на НАТО в Афганистан. Северозападната гранична област, в която законите не важаха, даваше убежище на една още по-злокобна група — „Ал Кайда“.

В полите на Хиндукуш и на няколко километра северно от прохода Кибер движещият се напред разузнавач на патрула, който охраняваше един от най-старшите генерали на „Ал Кайда“, забеляза пред себе си някакво движение. Той вдигна ръка и даде сигнал на онези зад него да спрат. Двадесет от най-яростните бойци в света инстинктивно се разпръснаха безмълвно сред покритите със сняг скали, заемайки позиции от двете страни на пътеката. Техните автомати „Калашников“ бяха заредени и готови, а черните им очи спокойно оглеждаха скалистите хълмове. Всеки бе препасал през гърдите си по два патрондаша със 7.62-милиметрови патрони и матовите медни гилзи проблясваха заплашително на лунната светлина. Магаретата, натоварени с останалите припаси, и магаретарите послушно спряха на пътеката. Малката група бе дошла от Синдзян и се придвижваше сред високите планини на Хиндукуш вече близо два месеца, като през нощта пътуваше, а през деня се оттегляше да почива в пещерите. Неверниците с техните шумни хеликоптери бяха непохватни и поради това лесни за избягване, но бойците на Халид Кадир не поемаха никакви рискове. Талибаните, които им предоставяха водачи за всеки от контролираните от тях райони, бяха нервни. Човек трябваше да се приближава към тях внимателно.

Кадир седеше спокойно на обледената скала край пътеката. В далечината, на около хиляда метра под тях, се виждаха светлините на Пешавар, обгърнат от пушека на огньовете в домовете. Кадир погледна назад. Лунната светлина се отразяваше в снега и гранита на по-високите върхове и въпреки чудовищността на онова, което планираше, той се почувства странно умиротворен. Замисли се за различните настроения на планините. Понякога пристигаха гъсти облаци, които се завихряха около върховете и подножията им, съобщавайки за яростна промяна на времето. Фъртуните продължаваха с дни, а температурите падаха до минус 40. Гъстият като саго^[1] бръснещ сняг би смъкнал плътта на всеки достатъчно глупав да се движи, а после внезапно тази ярост избледняваше. Тази вечер, размишляваше Халид, извисяващите се нагоре планини бяха величествено спокойни. Те му напомниха за една друга планина и мислите му се насочиха към пророка Мохамед и архангел Гавраил. Кадир знаеше, че Божието послание е било отправено към евреите чрез Авраам и пророците, християните пък бяха получили своето чрез Христос и в течение на векове изглеждаше, че Бог е пренебрегнал арабските нации. Равините и свещениците бързаха да се подиграват с неговите арабски сънародници, проповядвайки на всеки, който беше готов да слуша, че арабите не са част от божествения план на Господ. Но през 610 г. сл.Хр. архангел Гавраил се бе явил на Мохамед на върха на планината Хира в Арабия и равновесието беше възстановено. Божието откровение най-сетне беше предадено на арабски език. Ако Западът бе приел това откровение за равно на посланията на Авраам и Христос, помисли с горчивина Халид, светът може би щеше да бъде различен. Вместо това евангелисти в Съединените щати и в други западни страни описваха исляма като нечестива религия и зарът бе хвърлен. Ако човечеството не приемеше същината на посланията на различните религии и не прегърнеше красотата на тяхното разнообразие, точно тези религии щяха да се превърнат в източник на неговото унищожение.

Халид си пое дълбоко дъх, попивайки силата на планините. Точно както пророкът Мохамед се беше чувствал, когато се е оттеглял в планината Хира в земите, където днес е Саудитска Арабия, тук, в планините на Хиндукуш, Халид се усещаше по-близо до Аллах, да се слави името Му. На това място бе получил посланията да отправи към света три предупреждения и тук беше мястото, където Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, го беше напътил да подготви окончателното решение, в случай че Западът инатливо откаже да промени сегашния си курс. Халид се надяваше, че китайците, Съединените щати и техните британски и австралийски партньори ще преговарят, но за мюсюлманския свят надеждата бавно чезнеше. Халид си спомни сура 71 от възвишения Коран, в която Аллах възлага подобна мисия на Ной и го изпраща, за да предупреди народа да промени поведението си. Посланието за мюсюлманите от Корана беше същото като онова, което християните бяха получили от Библията. „Предупреди народа си, докато не го е сполетяло болезнено мъчение!“^[2] Но и Ной е бил отчаян: „Господи мой — оплаква се той, — зовях народа си денем и нощем… те ми се възпротивиха… и лукавстваха с огромно лукавство… не оставяй на земята нито един неверник… и надбавяй на угнетителите само гибел!“ Кадир можеше да разбере разочарованието на Аллах от неговите деца и ако Аллах пожелаеше, както в случая с Ной, окончателното решение щеше да бъде осъществено.

Д-р Кадир се обърна назад към Пешавар. Докато луната избледняваше и зората си пробиваше път, индигото на нощта, обгръщащо околните хълмове, бавно се обагряше с оттенъци от светло мораво до розово. Древният град започваше да се размърдва. За кратко мислите на Кадир се върнаха към срещата, която бе назначил по-късно през седмицата на своя главен помощник Амон ал Фалид. Беше рядкост Халид Кадир да се среща със своя главен плановик на операциите в Съединените щати, но Пешавар не беше обикновен град, а и мисията, която Аллах заповяда на Халид да подготви, не беше обикновена. Кадир се облегна на скалата и затвори очи, за да подремне малко. Този навик му позволяваше да бъде нащрек през дългите дни и нощи. Докато дремеше, се отнесе назад към своето детство в малкото селце близо до Кашгар, в далечния западен край на Синдзян, недалеч от китайската граница с Киргизстан. Във времето, когато Кадир беше на осем и играеше с братовчед си след училище.

Беше октомври 1955 г. Мао Дзедун беше на власт само от шест години, но и те бяха достатъчно за безжалостния диктатор да установи контрол върху обширния район на Синдзян със създаването на Синдзянския производствен и строителен корпус. Малките мирни селца на запад от град Кашгар бяха под контрола на млад, но също толкова безмилостен офицер от Народната освободителна армия, капитан Хо Фън. На Хо Фън беше заповядано да държи мюсюлманите под контрол и той нямаше търпение да се прослави.

Както скромната къща на Кадир, построена с кирпичени тухли, така и тази на братовчед му Абдул Расал представляваше квадрат с мръсен двор в средата. В единия ъгъл на двора беше старата помпа, откъдето семейството черпеше вода. Покривът на къщата беше украсен с ярки уйгурски мотиви. В другия край на двора обветрени дървени колони подпираха високата веранда. Семейството на Абдул спеше в помещението под нея върху покрита с килим платформа, но сега пълните с памук семейни дюшеци от уйгурска коприна бяха навити и опрени на кирпичената стена.

— Абдул! Халид! Къде са дървата, а?

— Ей сега, мамо! — Абдул се ухили, опита още един изстрел по топчето на Халид до дупката, която бяха издълбали в земята, но пропусна.

— Печеля — извика Халид, прибра в джоба си топчетата на братовчед си и тръгна да реже дърва за леля си.

Хайринисан подклаждаше огъня за вечерята. Халид винаги чакаше с нетърпение да остане при Хайринисан. Тя му беше като втора майка, само че по-забавна. Когато остави купчината подпалки до печката, леля му се усмихна. Но усмивката й изчезна, щом първо един камион, а после — втори, последвани и от други, избоботиха покрай къщата. Халид и Абдул се втурнаха към вратата, надникнаха през процепите и видяха конвой китайски войници да се отправя надолу към селския площад. Щабна кола се движеше в средата между камионите и Халид видя най-омразния човек в Синдзян — безмилостния китайски капитан Хо Фън. Кожата му беше мазна, а лъскавата черна коса бе сресана на път по средата и се спускаше от двете страни на кръглото му лице. Черните очи на Хо Фън бяха непроницаеми. Той носеше отговорност за убийствата на стотици уйгури и само споменаването на името му предизвикваше страх сред мирните мюсюлмани.

— Халид! Абдул! Влизайте вътре и двамата! — скара им се Хайринисан и покри устата и носа си заради гъстия облак прах, който нахлу в къщата и се посипа върху елегантните уйгурски килими по стените.

Малко по-късно, когато звукът на систематична стрелба разкъса въздуха, лицето на Хайринисан пребледня. Петъчната молитва в джамията на малкото село вероятно бе свършила. Но въпреки че обикновено съпругът й Али се прибираше веднага след нея, той често се отбиваше у родителите на Халид и малко закъсняваше. Досега не се беше тревожила излишно.

Предишния ден, докато патрулираше, един от войниците на Хо беше повален и убит от избягал кон.

— Накажете ги за пример! — заповяда капитан Хо. — Ето онази къща!

Двадесет китайски войници нахлуха в дома на Халид, подбраха родителите му, чичото, братчето и малката му сестра. После разплаканата му майка, пищящата от страх сестричка и останалите бяха грубо изправени пред капитана.

— Обесете ги — заповяда той — и ги оставате да висят три дни, за да се научат тези хора как да държат животните си под контрол! — В този момент капитан Хо съзря селския имам на вратата на малката селска джамия. — И запалете джамията им — добави той със зла усмивка. — Може би Аллах ще им помогне да загасят огъня.

Халид се събуди рязко. Образите на неговите родители, на чичо му и личицата на братчето и сестричето с причудливо извити глави, докато се полюшват на дървените стълбове край изгорялата до основи джамия, бяха незаличимо запечатани в душата му.

Разузнавачът на Халид оглеждаше полите на планината. Бе забелязал движение зад една голяма скала, която сякаш стоеше на пост край извивката на пътеката пред него. Разузнавачът тръгна предпазливо напред, като избягваше тясната камениста пътека и беше нащрек, в случай че неверниците са заложили засада. Той отново видя движение. Движеше се някаква неясна фигура с оръжие и той спря, заемайки по-благоприятна позиция върху издигащите се над камъка по-високи скали.