Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (28)

28.

Халиуел Тауър, Атланта

Д-р Ричард Халиуел паркира своя червен спортен мерцедес „Макларън“ в частния си гараж под Халиуел Тауър. С максимална скорост над 300 км/ч и цена, надхвърляща четиристотин хиляди долара, спортната кола беше още един от символите на непрестанното преследване на властта от Халиуел. В неделните дни отиваше на черква с голямата черна лимузина „Мерцедес 600“, която караше и жена му. Така показваше един не толкова агресивен образ. Симон Карстеърс, личната помощничка на Халиуел от близо осем години, предпочиташе макларъна.

Халиуел пъхна ключа в частния си асансьор и се качи до кабинета си на последния етаж. Бляскащият монолит от хром и стъкло символизираше „голямата фармацевтика сред останалите големи“. Фармацевтичната компания „Халиуел“ притежаваше клонове и заводи в шестдесет и три държави.

Д-р Халиуел свали палтото си и го закачи в гардероба с орехови декоративни плочи, долепен до личната му баня. Дълбоко замислен, закрачи към прозорците на кабинета и по навик се загледа навън към ранната утринна мъгла, която се виеше над езерото под Стоун Маунтин. Вчера му беше звъннал вицепрезидентът Болтън, за да го поздрави със спечелването на договора с правителството за производството на триста милиона дози ваксина срещу едра шарка на стойност половин милиард долара. Това, че запази името на Болтън във ведомостите, макар и не обичайните, беше гениален ход. Бегло се замисли за способностите на своя главен финансов директор Алън Фераро, който беше в отпуска. Не успя да се сприятели с него, но от друга страна, като изключим секретарката му, Халиуел не се сприятеляваше с никого. Докато Фераро бе в състояние да държи „Халиуел“ извън вниманието на Комисията по ценните книжа и борсите и останалите регулаторни органи на Уолстрийт, той щеше да му плаща изключително висока заплата и да понася спорадичните му отсъствия заради глупавите му частни интереси. Почукване откъм вътрешните врати на обширното помещение прекъсна мислите на Халиуел.

— Влизай, Симон — подвикна той и побърза да се настани зад голямото си орехово писалище.

— Добро утро, Ричард.

Симон Карстеърс беше висока и в много добра форма. Огненочервената коса изпъкваше зашеметяващо на фона на силния й загар. Прякорът й във фармацевтичната компания беше Голямата червенокоска, макар никой да не смееше да го използва в нейно или на шефа й присъствие. Симон пазеше крепостния ров около 37-ия етаж с желязна ръка в кадифена ръкавица. Ако човек искаше да стигне до председателя, първо трябваше да мине край нея. Лицето й беше овално, а безупречните й зъби — ослепителнобели. Зъболекарят на Симон Карстеърс бе един от най-скъпите в Атланта, въпреки че нито в зъбите, нито в налетите й гърди, факт, който не беше убягнал на Ричард Халиуел, нямаше нищо изкуствено. Облечена в свободна блуза, тя се наведе към писалището, за да постави пред шефа си чашка прясно сварено кафе, и остана така частица от секундата по-дълго, отколкото се налагаше.

— Добре ли спа?

— Като куче. А ти? — попита той многозначително.

Въпреки че доста добре познаваше живота й, Халиуел често се чудеше с какво се занимава Симон, докато не е на работа или на някоя от многобройните си почивки на Карибите. Засега частният детектив не бе открил никакви други предпочитания. Когато ставаше дума за собственост, Ричард Халиуел не биваше да бъде мамен.

— Щях да спя по-добре, ако ти беше наоколо — отговори Симон не много деликатно. За нея нежеланието на Ричард да напусне Констанс, потискащо досадната си и силно религиозна съпруга, беше непрекъснат източник на раздразнение, но накрая неохотно свикна да живее с това.

Чрез брака си Ричард Халиуел беше влязъл в едно от семействата с най-големи връзки в американската политика, но ако някога си беше мислил, че ще има полза от него, вече горчиво се бе разочаровал. Констанс Халиуел беше дъщеря на конгресмена Дейвис Бъртън. Конгресменът се беше провалил и в двата си опита да спечели номинацията на Републиканската партия за Белия дом, но като един от най-уважаваните и ерудирани конгресмени на Капитолийския хълм бе издигнат за водач на републиканците в Камарата на представителите. Сега особено проницателният в преценките си за хората спикер на Камарата бе следващият след вицепрезидента, който би могъл да поеме президентството. След дългите години опит, натрупан в справяне с различни лобисти и други типове със съмнителен произход, които се носеха по мрачните води на политиката, Дейвис Бъртън веднага, още при запознанството им, изпита неприязън към младия Халиуел. От самото начало беше против този брак, а с времето непоносимостта му се бе засилила толкова, че не можеше да го търпи в дома си, но Ричард Халиуел продължаваше да се надява, че би могъл да спечели опърничавия си тъст. В началото на техния брак, когато Халиуел откри, че жена му е пълна загуба на време в спалнята, той все пак реши, че си заслужава да я запази. Трудностите му с баща й не бяха известни в публичното пространство, а да си съпруг на жена, с която средният американец би могъл да се почувства свързан, си имаше и предимства. За избирателите Халиуел беше успялото „американско момче“ със силни връзки на Капитолийския хълм и в Белия дом. Ричард Халиуел не се съмняваше, че когато му дойде времето, членството му във все по-политизираната Южна баптистка църква, което започна често-често да се набива на очи, също ще изиграе важна роля. Дан Еспозито не беше единственият, който бе забелязал, че новата християнска десница в Америка се превръща в мощна политическа сила.

— Жена ти звънна преди няколко минути. Помоли да ти кажа, че на Ранди Бейкър са предложили място на паж в конгреса. Ще работи при нейния баща.

Халиуел кимна доволно. Ранди Бейкър беше младият член на центъра на Бъфет, който наскоро беше споменал пред Халиуел, че се интересува от политика. Ричард веднага помоли Констанс да се застъпи за него пред баща си. Нямаше съмнение, че на цената на един мобилен телефон и няколко банкноти можеше да накара впечатлителния млад Ранди Бейкър да докладва кой влиза и излиза от кабинета на спикера на Камарата на представителите. Информацията беше сила. Халиуел си отбеляза да звънне на младежа и да го поздрави.

— Също така ме помоли да ти напомня, че ще обядвате с Джери Бъфет след черква другата неделя. Той е докарал някакъв полковник от морската пехота от Мериленд, за да прочете молитвата като част от програмата „Събуди се, Америка“. — Симон вдигна вежди съвсем леко с изражение, което трябваше да значи „колко смешно“. — Звъняха и от Белия дом. Интересуваха се дали си свободен този четвъртък за една игра на голф с президента в кънтри клуба „Винярд“ в Калифорния. Ще участва и Дан Еспозито.

Ричард Халиуел кимна да потвърди и на лицето му се изписа задоволство. Сгушеният под стари крайбрежни орехи и издигащи се високо секвои „Винярд“, недалеч от Напа Вали на север от Сан Франциско, бе един от най-скъпите голф клубове в Съединените щати, в който членуваха по-малко от четиристотин души. За това членство Ричард Халиуел отдавна бленуваше. Клубът беше само за мъже, водеше началото си от 30-те години и бе домакин на един от най-големите турнири по голф в света. Средната възраст на неговите членове беше 76 години, повечето бяха милиардери и макар Ричард Халиуел да се класираше по последния признак, имаше един проблем. Човек не можеше да кандидатства за член на „Винярд“, трябваше да бъде поканен, но въпреки доста оживеното лобиране тази покана продължаваше да му се изплъзва. Може би това щеше да се окаже подходяща възможност да завърже полезни връзки, помисли си той.

— Звучи интересно. Кажи на пилота да бъде на разположение.

— Вече е направено. — Симон Карстеърс нямаше само хубаво личице. Беше и безскрупулно ефикасна.

— Казаха ли кой друг ще играе?

— Попитах. Ще бъдете само тримата.

— Интересно — замисли се Ричард. — Много интересно. — Спокойна игра на голф с президента и с най-доверения му политически съветник беше нещо повече от интригуващо.

— Извиниха се, че президентът няма да може да остане за вечеря, тъй като трябва да държи реч пред Американския политически институт, основан на вярата.

Подобно на обръщението на вицепрезидента Болтън към Националната оръжейна асоциация, речта на президента пред десния мозъчен тръст беше проповед пред вече покръстените, но институтът бе в един от най-важните избирателни райони, а на публиката винаги можеше да се разчита да ръкопляска на правилните места.

— Добре, тогава ще трябва да вечерям сам — отговори Халиуел и се усмихна кратко, но съвсем машинално.

— Резервирах съседни апартаменти в хотел „Винярд Ризорт“ — докладва Симон.

Ричард Халиуел наблюдаваше как личната му помощничка излиза от кабинета. Нямаше никакво съмнение, Симон Карстеърс имаше чудесни крака и великолепен задник.