Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (62)

62.

Пристанището на града мишена

Зловещият сигнал на последния звуков маяк, закрепен на скалите, които покриваха прокопаните под пристанището тунели, отекваше тихо и без прекъсване в слушалките на водещия водолаз. Той описа 20-градусова дъга с приемателя, за да се увери в посоката на последния писукащ маяк. Провери местоположението му и с компаса, но когато протегна ръка, за да дръпне съобщителното въже и да сигнализира на колегите зад себе си да продължат, нещо изби приемателя от пръстите му.

Водолазът замръзна и зачака. Полагайки усилия да не се паникьоса, той започна безмълвно да се моли на Аллах за закрила на мисията. Каквото и да беше, онова не се върна. Вероятно някоя малка акула, помисли си водолазът, нави осигурителния шнур на приемателя и установи наново посоката. След това леко подръпна съобщителното въже, давайки знак, че е време да продължат напред.

Дългото и предпазливо пътуване по дъното на пристанището отне повече от час и половина. Водещият водолаз сигнализира, че са достигнали последния маяк, и екипът внимателно се спусна към скалите, които се издигаха над западния градски тунел. Работата в тъмното по закрепването на бидона към дъното не беше лека, но екипът бе тренирал със седмици, бе усъвършенствал смъртоносното си изкуство на един пуст плаж по южното крайбрежие. Ръководителят се промъкна опипом до последния цилиндър, а групата, без да бърза, постави товара на позиция. Една бикоглава акула се стрелна откъм скалите и мина над водолазите. Отгоре се разнесе дълбокото боботене на двойка извънбордови двигатели — някой богат и могъщ неверник връщаше голяма лодка обратно на котвеното й място. След като остави екипа си да свърже последния цилиндър с останалите, водачът провери дълбокомера и показанията на компаса, а след това заплува по предварително избран маршрут на север, бавно размотавайки от лека макара дълъг детониращ шнур. Всеки от цилиндрите съдържаше петдесет килограма амониева селитра и бе изработен така, че да насочи експлозията нагоре. В центъра на селитрата бяха сложени два и половина килограма пластичен експлозив и всички детонатори бяха свързани с детониращия шнур. Водачът знаеше, че под вода експлозивите се държат различно и колкото по-дълбоко бъде положен шнурът, толкова по-бързо щеше да гори. Той бе изучил занаята си в Ирак близо до горния край на Персийския залив и беше пресметнал времето на експлозията до последната секунда.

Водолазът от „Ал Кайда“ опипа пилоните под кея на Джефри стрийт в сянката на моста над пристанището. Излезе под пристана и бръкна в торбата, която висеше на колана му. В нея имаше мобилен телефон, настроен така, че щом звънне, да подпали детониращия шнур. Водолазът избра една от стоманените подпори под центъра на пристана, свърза детониращия шнур с телефона и го скри сред мидите, залепнали малко над следите, оставени върху подпората от най-високата точка на прилива. Погледна през тъмната повърхност на пристанището и видя, че „Дестини“ минава под масивния мост и се насочва към остров Кларк. През нощта островът беше необитаем и плитките води около него бяха отлично място, откъдето корабът да прибере водолазите. Водачът провери за последен път добре ли е закрепен телефонът върху подпората и се гмурна под водата.