Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (13)

13.

Международното летище на Детройт, Уейн Каунти

Главният плановик на операциите на Кадир в Съединените щати, Амон ал Фалид мина покрай фонтана в терминала „Макнамара“ на новото международно летище на Детройт в Уейн Каунти и продължи по тунела, следвайки сменящите се светлини, за да стигне до терминал А. Водачът на едно обучено куче търсач го загледа продължително, докато се разминаваха, макар че немската овчарка не му обърна внимание. Може би още не са научили кучето да различава хора с близкоизточен външен вид, помисли си Амон с горчивина.

Преди да стигне до бариерата на митницата, двама американски митничари от граничната служба изникнаха от двете му страни. На ръкавите им проблясваха големите сини емблеми на Департамента по вътрешна сигурност. Ал Фалид се извърна, за да застане с лице срещу тях. По-възрастният от двамата сигурно тежеше над сто килограма, помисли си той, защото шкембето му беше увиснало над тежкия черен колан с кобура и разтягаше илиците на тъмносинята му униформа. Другата служителка беше млада жена, Ал Фалид я прецени като може би двадесет и пет годишна, а според звездичките на раменете тя беше по-старшата.

Ал Фалид направи усилие да сдържи гнева си при гледката на безбожницата, която навираше под носа му своята сексуалност. Русата й коса се спускаше до раменете, а устните й бяха намазани с розов гланц. Можеше да различи формата на гърдите с щръкнали зърна, които опъваха тънката материя на униформата. Ал Фалид си пое дълбоко дъх. Немалко имами в Австралия критикуваха остро в проповедите си оскъдно облечените жени.

— Господин Ал Фалид? — попита рязко младата жена.

— Да.

— Трябва да дойдете с нас — нареди тя.

Амон ал Фалид си наложи да запази спокойствие. Макар и вътрешно разгневен, че му заповядва някаква жена, той беше подготвен за подобно положение. Сега, когато в Бюрото за митническа и гранична охрана на САЩ старите митническа и имиграционна служба и службата за растителна и животинска защита се бяха слели и образуваха една мощна организация, Ал Фалид бе подлаган на все повече и повече разпити и претърсвания на голо, дори когато летеше само по вътрешните линии. Знаеше, че сега компютърните кръстосани проверки имаха достъп до информацията в повече от двадесет различни федерални служби, включително базите данни на ФБР и ЦРУ, но бе уверен, че сред десетките хиляди пътувания, които се извършваха всеки ден, египетският му паспорт нямаше да бъде свързан с неговия американски паспорт. А и неверниците досега не бяха показали, че имат някаква представа за неговото членство в Братството.

— Роден сте в Египет? — попита младата жена, поглеждайки първо към него, а след това към снимката в паспорта. Снимката показваше мургав мъж, чиято долна половина на лицето беше покрита с къса черна брада и спретнато подрязани мустаци. Носът му беше клюнест, устните пълни, а косата черна. Зад големите очила с черни рамки очите му бяха тъмни и бдителни.

— Както виждате, през 1954 година в Кайро — отговори той спокойно.

Преди много време Ал Фалид беше решил, че най-добрият начин да се справя с разпитите на неверниците е да отговаря на глупавите им въпроси твърдо, но любезно.

Митническата служителка пъхна паспорта му под микроскоп, търсейки някакви следи от фалшификация. Микроскопът и стоящият до него компютър изглеждаха странно не на място в оскъдно мебелираната стая за разпити с нейните сиви голи стени без прозорци. Тлъстият колега на жената се беше облегнал на противоположната стена. Внезапно влезе още един служител, слаб и с дебели лупи на очилата. Той извади лаптопа на Ал Фалид от кожената му чанта. Вкара щепсела в контакта на стената, включи го и го бутна към Ал Фалид.

— Вкарайте си паролата — нареди му кльощавият.

Ал Фалид вдигна рамене и започна да я набира. Лицето му беше безизразно. Той можеше да проникне и в най-сложните компютърни бази данни и да трие следите си в интернет, които можеха да издадат за какво е ползвал лаптопа си. Така че не се притесни особено. Пазеше резултатите от проучванията си за слабите страни на различни градове, които можеха да бъдат използвани като цели, в компютъра в офиса си в кодиран вид, като кодът бе разработен от него самия, така че бяха на сигурно място като в банка. Така беше много по-сигурно, отколкото да държи бележки на хартия. Той се загледа как митническият служител започна да преглежда затъпяващо многото сайтове, посветени на архитектурата на градовете край Пътя на коприната.

— Защо отивате в Пакистан? — попита служителката.

— Преподавател съм в Мичиганския държавен университет и тази година нямам лекции^[1]. Интересите ми са насочени към азиатската история и по-специално към ранната архитектура на Пакистан — отговори Ал Фалид, обърнат към водещата разпита жена. Дръж се спокойно, отговаряй кратко и ясно, каза си той. Кратко, но не твърде. Давай абсолютния минимум информация, но без да изглежда, че криеш нещо.

— Защо напуснахте Египет? — внезапно попита тя.

Ал Фалид прие въпроса такъв, какъвто беше. Жената се опитваше да го извади от равновесие и да го предизвика да си изпусне нервите, но той беше подготвен.

— Дойдох тук да защитя доктората си в „Харвард“ — отговори спокойно. — Когато завърших, университетът ме спонсорира за зелена карта и имах късмета да бъда одобрен — обясни той.

„Имах късмета“, беше първата лъжа на Ал Фалид по време на разпита, но беше многократно изричана. Мисълта му се върна към миговете, когато американските студенти в университета му се подиграваха. Времето, когато се сприятели с Халид Кадир, след като се запознаха пред един от студентските барове. Група харвардски футболисти, придружавани от своите оскъдно облечени мажоретки, бяха заели масите на един от балконите и му подвикваха.

— Ей, чалмалията! Защо не свалиш тоя парцал от главата и не дойдеш да пийнеш едно?

Футболистите празнуваха победата си и гръмкият им смях още повече окуражи остротите на единия от защитниците, най-нахалния сред тях.

— На теб говоря бе, тъпа главо! — изрева зад гърба му харвардският защитник, докато Ал Фалид продължаваше да крачи.

— Защо не си вървиш при смрадливите камили и дупките в пясъка, арогантен задник такъв! — подвикна друг.

— Не е за чудене, че предпочитате девственици! С другите нямаше да знаете какво да правите — провикна се още някой.

Мажоретките избухнаха в бесен кикот.

— Не им обръщай внимание. Подобно на много западняци, те се чувстват заплашени от различните. Умовете им са плитки и си мислят, че тяхното общество е единственото, в което си заслужава човек да живее. — Ал Фалид се обърна и видя до себе си висок мъж. Беше малко по-възрастен от него, носеше западно облекло, а на главата елегантно ръчно плетено кепе, чиято принадлежност не можа да познае. — Казвам се Халид Кадир. Правя докторат по микробиология. Зад ъгъла има тихо кафене, в което предлагат зелен чай.

Ал Фалид беше сигурен, че без подкрепата на блестящия уйгурски микробиолог щеше да се върне в Кайро, преди да е завършил доктората си. Кадир го бе убедил, че един ден неверниците и китайците ще си платят за невежеството и за своето презрение към исляма. Нуждата от къртици, които да отправят предупрежденията, беше пример за далечната визия на Кадир за бъдещето и Ал Фалид благодари на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния, че тази нужда най-сетне се превърна в действителност. Когато обаче Ал Фалид задейства сложния план на главния борец за свобода, той престана да се съгласява със своя ментор. Дори след униженията от страна на Запада и китайците Халид Кадир още изглеждаше готов да прости, ако те окажат на исляма уважението, което тази религия заслужава. За Ал Фалид тук нямаше място за прошка. Той бе убеден, че има само един истински път, пътят на исляма, и великият пророк Мохамед, мир нему, го беше описал много ясно. Съединените щати, Великобритания, Австралия и всички останали западни страни щяха да бъдат завоювани от исляма и да функционират по строгите закони на шариата. Най-накрая единствената истинска религия ще завземе света и чудотворният панислям ще го обгърне, така както Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, винаги е възнамерявал.

— Кои точно места ще посетите в Пакистан? — раздразнението на митническата служителка от спокойните отговори на Ал Фалид започна да прозира. Тя отметна косата си назад с презрителен жест.

— Ще прекарам известно време в Исламабад, където ще проучвам архитектурата от шестнадесети и седемнадесети век — обясни Ал Фалид, опитвайки се да прикрие възмущението си от жената, която вършеше мъжка работа. — След това, ако властите ми разрешат, възнамерявам да прекарам известно време в северозападните провинции, защото този район много ме интересува заради книгата за Пътя на коприната, която пиша. — Ал Фалид си напомни, че няма нужда специално да споменава Пешавар, въпреки че се налагаше да бъде предпазлив. Знаеше, че сведенията от разпита ще бъдат вкарани в компютрите на ЦРУ, и ако някой го проследи в Пакистан, искаше пътуването му да отговаря колкото може повече на маршрута, който сега описваше. С изключение на планираното му ходене в Дара Адам Хел, планинското село, където човек можеше да си купи всичко: от АК-47 до ракети „Стингър“. Непременно трябваше да се погрижи, напомни си Ал Фалид, да не го проследят, когато отива там.