Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (53)

53.

Фармацевтична компания „Халиуел“, Атланта

От отвращение д-р Ричард Халиуел сбръчка нос, когато издърпа завесите на количката, в която лежеше смрадлив, пиян скитник, завързан с ремъци за повърхността от неръждаема стомана. Той се обърна към втората количка, все още ядосан на лъжливия малък мексиканец от градския кучкарник. Червенокосото момиче беше на около шестнадесет и бялата мека кожа на ръцете му беше цялата изранена от убождания. Много красива млада жена, но мъртва заради свръхдоза хероин. Човекът от градския кучкарник твърдеше, че дишала, когато я вдигнал от улицата. Може би не лъжеше, защото тялото все още беше топло, но Халиуел нямаше намерение да плаща за трупове. Той припомни на възразяващия мексиканец за снимките и го предупреди, че ако следващия път не достави живи скитници, ще удържи разходите по изгарянето от неговите пет хиляди долара.

После плъзна ръка по малките гърди на момичето. Почувства, че получава ерекция, която се усили от смесването на гнева му с усещането за власт. После мисълта му се зарея назад към първото му сексуално преживяване.

Съблекалнята на гимнастическия салон миришеше на влага и спарено и седемнадесетгодишната водачка на мажоретките, Черил Конопски, беше набрала скорост. Халиуел бе почти също толкова разпален, но от бърбъна. В държането на Черил прозираше настоятелна похотливост, когато го въведе в малкия склад. Тя явно познаваше много добре това място. Свали гащичките си, вдигна късата си пола и се излегна на купчина рогозки.

— Хайде — подкани го, разкопча блузата и освободи гърдите си от сутиена. — Имам нужда да се изпразня!

Ричард Халиуел току-що беше започнал да се бръсне и се почувства дългурест и смотан, докато бърникаше да освободи закопчалката на колана си. Беше си представял, че ще може да контролира случващото се, но не се оказа така.

Черил Конопски се вторачи в пениса му, а на лицето й се изписа ясно доловимо разочарование.

— Не можеш ли да вкоравиш малко повече кренвиршчето си? — подигра го тя, когато той най-накрая успя да събуе панталоните си.

Щом легна до нея, тя протегна ръка и след три секунди той свърши в дланта й, а слабата му ерекция напълно изчезна. Еуфорията, която беше обхванала Черил, също се изпари и се смени с униние, съпроводено от див изблик на ярост.

— Боже мили! Някой казвал ли ти е, че си напълно безполезен?

Халиуел все още чуваше как Черил Конопски крещи по него с писклив от яд глас, докато се изнасяше с бързи крачки от складчето. Отиде до стереоуредбата и пусна Петата симфония на Бетховен.

— Та-та-та-таа… та-та-та-таа — тананикаше си заедно с прочутата начална строфа, усили звука и музиката, изпълнявана от Нюйоркския симфоничен оркестър, отекна в бетонните стени на подготвителния район със защита трета степен.

Симфонията винаги вдъхваше на Халиуел усещане за неговата собствена власт и беше една от любимите му. Той плъзна ръце по горнището на изцапаната тънка рокля на момичето, а ядът му, че Черил Конопски някога го бе отхвърлила, бавно започна да се разсейва, докато могъщата музика изпълваше главата му. Тази поне нямаше да каже и дума. Гърдите й още бяха топли, но тялото й се втвърдяваше с настъпването на rigor mortis. Халиуел вдигна момичето от количката и го положи на бетонния под. После спокойно свали бикините и разтвори бледите й крака.

Д-р Халиуел нахлузи защитните си галоши, изправи се, затвори ключалката на визьора си и се протегна за регулатор на въздуха. Доволен, той се обърна към скитника на другата количка. Вонята му бе неизличимо запечатана в неговите ноздри. Когато Халиуел застана над него, мъжът се размърда. Примигна със замъглени, кървясали очи, изкашля се, гърдите му заклокочиха, а очите му се изпълниха с ужас. Започна бясно да се мята, но осъзна, че е вързан за глезените, кръста, китките и врата със здрави найлонови ремъци. Дебелата хирургическа маска, залепена върху устата му, заглушаваше неистовите му викове.

Ричард Халиуел поклати глава от отвращение. Косата и брадата на мъжа бяха покрити с мръсотия и въшки, а лицето му беше в белези от шарка и сбивания. Подобният на луковица нос имаше моравосинкавия цвят на закоравял пияница. Ти, отвратително подобие на човешко същество, помисли си Халиуел. Предоставянето на кирливото ти, будещо гадене тяло на науката ще бъде единственото достойно нещо, което си постигнал през целия си жалък живот, продължи наум той. После избута количката през специално конструирания въздушен шлюз, който свързваше подготвителното помещение с трета степен на защита със смъртоносната заразна лаборатория. Халиуел закара количката в район на лабораторията, който приличаше на болнично отделение. Когато мина покрай един фризер, Ричард си позволи тънка усмивчица. Знаеше, че любимата супа на генерал Хо Фън е от мечешка жлъчка. Генерал Хо още не му беше гостувал, но той се бе погрижил да складират нелегалната замразена мечешка жлъчка. Просто за всеки случай. Някой би си помислил, че е прекалил с обезопасяването на складираната жлъчка, но Ричард Халиуел никога не оставяше нищо на случайността.

Две покрити с плочи ниши бяха оборудвани със стойки за интравенозни вливания, монитори за контрол на сърдечния ритъм и кръвното налягане и още медицинско оборудване, от което Халиуел се нуждаеше за своите експерименти. Количките бяха снабдени със система за отвеждане на човешките отпадъци, които се отмиваха в съвременната канализация за отпадни води.

Обектът се бореше слабо и започна да се поти. Халиуел откачи маркуча за въздух от регулатора и се отправи, тътрейки крака, към далечния край на заразната лаборатория, където се съхраняваха вирусите. Когато стигна там, се протегна за друг маркуч, провесен от тавана. И без одобрението на вицепрезидента се беше сдобил с някои от най-отровните вируси и бактерии, известни на човека. В света на Халиуел парите винаги казваха тежката си дума. Запасът му от вируси включваше ебола и марбург, а от бактерии имаше антракс, ботулизъм и Yersinia pestis, или казано простичко — чума. Скоро щом опитите с шимпанзетата се прехвърлеха при него, щеше да добави към колекцията си и Variola major и да разполага с пълния набор.

Халиуел набра двойната комбинация на трезора, завъртя колелото от неръждаема стомана и отвори тежката врата. Отправи се към количката с етикет „Ебола“, закара я до работната маса и извади от съда за съхранение комплект пластмасови флакони върху поставка. Вирусът ебола беше ясно различим. Бледа червеникава течност, толкова чиста, че проблясваше под светлината в лабораторията. Халиуел отиде при инкубатора, където се съхраняваше културата медиум, в която го беше инжектирал миналата седмица. Да отгледа запаси от култури с вируса ебола бе детска игра за човек с неговите умения и възможности и той беше уверен, че от клетките на културата в заобикалящата ги супа са израснали милиони микроскопични нишки на вируса.

Първата му задача беше да тества въздействието на вируса и да състави база данни как той ще влияе на хора в сегашната си форма. Следващите експерименти щяха да покажат дали генетично променените форми могат да станат по-заразни и дали РНК, която ебола използва за своя генетичен код, не може да се превърне в ДНК, което беше характерно за едрата шарка. Халиуел знаеше, че генното инженерство изисква сложни изследвания на по-високо от неговите възможности ниво. Но с Долински всичко изглеждаше достижимо. Официалните изследвания, които щяха да се провеждат с човекоподобните маймуни в основната лаборатория, нямаше да гарантират, че тези резултати могат да бъдат постигнати и с хора. А Халиуел със сигурност трябваше да знае това, за да задейства своя план за Китай. Щеше да се погрижи всеки супервирус да се изпробва върху човешките отпадъци от улиците на Атланта. Той постави една игла с тел и стъкленицата с вируса върху количка за инструменти и се върна с нея в нишата, където бе оставил обекта на своя експеримент.

Бавно и спокойно напълни една спринцовка с проблясващата червена течност и се наведе към скитника. Хвана ръката на мъжа като в менгеме и инжектира милиони частици от вируса, срещу който нямаше защита, нито лечение.