Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (12)

12.

Небостъргачът на Организационния комитет за олимпийските игри в Пекин, Китай

Пред новия впечатляващ небостъргач на Организационния комитет за олимпийските игри на улица „Бейзихуан Жонг Лу“ шофьорът на наетия мерцедес отвори вратата на Ричард Халиуел. Китайците бяха окачили на фасадата двадесетметрова емблема и на лицето на Халиуел се появи крива усмивка, когато я погледна. Жълтите си мислеха, че емблемата с червен бегач въплъщава мир, но ги очакваше доста неприятна изненада. Главната квартира на комитета, която щеше да играе и ролята на команден център за игрите, се намираше недалеч от впечатляващия национален стадион, сграда с формата на поничка, с лабиринт от стоманени трегери, които се преплитаха като клонки и спечелиха на съоръжението прякора Птичето гнездо.

— Добре дошли, добре дошли, д-р Халиуел, много се радваме да ви видим — поздрави на съвършен английски личната помощничка на Хо Фън. Тя кимна леко и се здрависа с него, преди да го поведе покрай дългата рецепция към асансьорите.

— Добре дошъл в Пекин, Ричард. Много се радвам да те видя. — Генерал Хо Фън беше слаб мъж с кръгло лице и тъмнокафяви очи. Тънката му черна коса беше намазана с гел и разделена на път в средата. Когато се усмихваше, устните му са разтваряха леко и разкриваха пожълтяващи зъби.

Халиуел знаеше, че фалшивата любезност на генерала е маска, която прикрива един от най-пресметливите членове на Китайската комунистическа партия.

— Благодаря ти, Фън. Много благодаря. Зная, че си много зает, и съм ти изключително благодарен, че ми отделяш толкова много от своето време. — Генерал Хо не беше единственият практикуващ фалшива любезност. Халиуел разбираше по-добре от останалите китайската култура на гуанкси. В превод това, общо взето, означаваше „онези, които познаваш“. Добрите връзки, или гуанкси, в Китай бяха много ценно предимство.

Маркетинговите проучвания бяха първите от поредицата информационни срещи, които Хо беше организирал. Халиуел слушаше учтиво.

— Пекин ще бъде „зелена“ и високотехнологична олимпиада — завърши младата и много привлекателна специалистка по маркетинг. — Искаме да покажем на света, че тези игри ще бъдат екологични. Ненапразно изградените тук спортни съоръжения са наречени „олимпийско зелено“, а високите технологии са използвани целенасочено, за да се видят новите умения на китайците.

Цел, която предизвика съчувствието на Ричард Халиуел.

— И накрая, д-р Халиуел, това ще бъде олимпиадата на народите. Народите в Китай имат много положително отношение към игрите.

Ричард Халиуел се усмихна и насочи подобната си на лазер мисъл към собствените си планове за пекинските игри, докато информационната среща за безопасността набираше скорост.

— Притеснявате ли се, че терористи могат да разстроят игрите? — попита невъзмутимо Халиуел.

— Ние имаме най-добрата охрана от всички игри досега — отговори генерал Хо. — Как казвахте у вас, Ричард… Пекин ще бъде затворен по-надеждно от Форт Нокс — засмя се той. — Особено градчето на спортистите и съоръженията, така че няма за какво да се тревожиш. Тук вашите атлети ще бъдат в пълна безопасност.

Човекът, който отговаряше за безопасността, направи неуспешен опит да прикрие изненадата си от откровеното разкритие на генерала. Той знаеше, че полицията, Народната освободителна армия и антитерористичните части ще наброяват повече от двадесет хиляди души, а за да се наблюдава всяко движение в стария и новия град, се монтираха и хиляди скрити камери. От месеци официалната линия гласеше, че Пекин няма да бъде превърнат в крепост. На стената зад водещия информационната среща се набиваше в очи лозунгът на пекинската олимпиада: „Един свят, една мечта“. Лозунгът въплъщаваше представата за милиард и триста милиона души, които искат да общуват със световната общност и ръка за ръка с останалата част от света ще създадат едно по-светло и мирно бъдеще.

— Много благодаря за интересната информация — каза Халиуел, кимвайки леко на водещите — и за подаръка. — Той вдигна нагоре златния плакет, който организационният комитет пазеше за важни персони от Запада и за държавни глави. — А това е за вас, генерал Хо, в знак на моята благодарност — обяви Халиуел, докато подаваше на китаеца златен плакет с емблемата на фармацевтичната компания. Пликът с десет хиляди акции от нея си остана в куфарчето му. Щеше да му ги поднесе, когато двамата останеха насаме.

Когато Хо Фън го поведе на частния официален обяд, на който щяха да поднесат любимото генералско блюдо — супа от мечешка жлъчка, Халиуел както обикновено беше потънал в мисли. Както и очакваше, спортните съоръжения щяха да бъдат строго охранявани, но хотелите в града бяха много по-уязвими. Утре щеше да поработи по плана за разстройване на игрите с помощта на вируса. Въпреки усилията на китайското правителство да представи новия Китай като маяк на новия, двадесет и първи век, корупцията беше повсеместна и парите винаги вършеха работа. Наетите бандити от триадите нямаше да имат и най-малка представа какво вкарват във вентилационните системи, докато не станеше твърде късно.

— Фън, трябва да ми дойдеш на гости в Атланта. Бих искал да ти се отплатя донякъде за твоето щедро гостоприемство — каза Халиуел. Доброто гуанкси трябваше да бъде подхранвано.