Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (47)

47.

Лабораториите на „Халиуел“, Атланта

Кейт последва Имран през въздушния шлюз в помещението, където щяха да прекарват времето си толкова дълго, колкото беше нужно, за да докажат или отрекат теорията, че едрата шарка може да се прехвърля от един биологичен вид на друг. Ако успееха, кротките маймуни щяха да бъдат използвани като обекти за тестове при разработването на ваксина срещу индия-1, а след това и срещу супервируса от ебола и шарка.

Въпреки че до срещата с Ричард Халиуел оставаха още няколко дни, вече бяха получили подробни инструкции за организацията и сигурността. Обезопасяването в „Халиуел“ беше сходно с това в Центъра за контрол на заболяванията. Прехвърлянето на маймуните и вирусите мина без произшествия, макар Кейт да знаеше, че нито ветеринарят, нито животните бяха щастливи.

— Предполагам, че ще го направим? — крещеше д-р Ричард Мейерс, за да надвика въздуха, който нахлуваше със съскане в защитния му костюм.

Имран и Кейт кимнаха.

Гневът на Ричард Мейерс личеше ясно дори през дебелата пластмаса на визьора му. Кейт можеше само да съчувства на най-дългогодишния ветеринарен хирург в Центъра за контрол на заболяванията, когато той тръгна към задната част на помещенията с клетките на животните.

Имран и Кейт затътриха крака към единия от двата трезора, в които сега се съхраняваше половината от световните запаси на едра шарка. Другата половина, като изключим шишенцата, откраднати от Долински, все още се намираше в пустошта на сибирската пустиня. Големият трезор от неръждаема стомана, който се набиваше на очи, беше просто примамка. Ако някой успееше да влезе с взлом, без да задейства сложната аларма за вирусите, щеше да открие в него фризер, съдържащ само ваксини срещу едра шарка. По-малък трезор зад първия, подслоняваше фризера с вирусите.

Имран пъхна специалния ключ, който частично деактивираше алармената система, и отстъпи назад, за да може и Кейт да пъхне нейния. Ключовете се съхраняваха на различни места, а трезорът можеше да се отвори само от тях двамата заедно. Имран набра първата комбинация и се отдръпна, за да може Кейт да използва втория диск. Тя завъртя колелото от неръждаема стомана и отвори тежката стоманена врата. В задната част на трезора имаше още един наглед безобиден стоманен контейнер на колелца, който бе закрепен с вериги към пода. Контейнерът беше с размерите на количка за отсервиране на мръсните съдове, каквато може да се намери във всеки стол. Кейт неволно потрепери, докато се суетеше да намери другия ключ, с който да отключи големите катинари.

Двамата забутаха количката към лабораторията за подготовка на разновидността на едрата шарка, която щяха да използват за шимпанзетата. Големият тежък цилиндър, поставен по средата на количката, беше пълен с течен азот, с който поддържаха температура от минус 300 градуса. Кейт внимателно вдигна капака и от контейнера се разнесоха ледени пари. С точността на сърдечен хирург и с помощта на чифт дълги пинцети тя намери малката пластмасова кутия, в която държаха криостъклениците със смъртоносната разновидност на едрата шарка. Руснаците я наричаха индия-1, защото през 1959 година един руски турист, върнал се от Индия в Москва, заразил повече от петдесет души, преди лекарите да успеят да карантинират заразата. Индия-1 беше не само най-заразният, но най-устойчивият вид. Той запазваше способността си да инфектира по-дълго време от всеки друг вирус, затова представляваше отличен избор за всяка разбойническа държава, която иска да се сдобие с биологично оръжие.

Кейт и Имран приготвиха стъклениците със смъртоносния патоген, с който щяха да заразят маймуните. Процесът щеше да бъде дълъг, деликатен и много опасен.

Когато двамата учени бавно влязоха в помещението на животните, Мавърик, водачът, вдигаше голям шум. Кейт внимателно буташе трансферната количка от неръждаема стомана с подготвената партида индия-1. Д-р Ричард Мейерс и неговият помощник, аспирантът Карл Станфорд, не бяха успели да успокоят малката общност от габонски шимпанзета и подът около клетките бе потънал в бисквити и плодове, с които животните бяха замеряли своите пазачи. Кейт свърза костюма си с маркуча за въздух близо до клетката на Мавърик. Докато включваше червения накрайник към своя регулатор, очите на Мавърик срещнаха нейните и между двамата прехвърча искра. Кроткият гигант се успокои, бавно пристъпи към предната част на клетката и хвана пръчките, без да отделя очи от Кейт.

Тя положи усилия, за да сдържи чувствата си, и се протегна да вземе игла за анестетика. Изчака, докато Ричард и Карл избутат зад Мавърик екрана от неръждаема стомана, който щеше да послужи като менгеме и да го притисне към пръчките на решетката. Все още усещаше втренчения му поглед върху себе си, докато внимателно приближаваше откъм лявата му страна. Биологичната лаборатория не беше място, където да се убодеш безнаказано със спринцовка, напомни си тя. Внимателно опря иглата в бедрото на Мавърик и натисна буталцето.

Всички мълчаха и маймуните също се успокоиха. Д-р Ричард и неговият помощник избутваха напред притискателните панели и Кейт би анестетик на всички десет шимпанзета подред. Щом приключи, видя, че Мавърик лежи неудобно на една страна и потрепва от въздействието на упойката, тя поклати глава, докато се връщаше към трансферната количка. Внимателно преброи всички игли за анестезията и ги постави в специалното кошче за опасни биологични отпадъци. Преди да го изнесат от лабораторията, щяха да го подложат на обработка при свръхвисока температура. Бавно и обмислено Кейт подготви стъкленицата с щама Индия-1 в аерозолна форма.

Ричард и Карл пренесоха Мавърик до аерозолната камера, където тя вече ги чакаше. Щом положиха шимпанзето на масата от неръждаема стомана, Кейт затвори над него прозрачния капак от акрилно стъкло и включи аерозолния спрей. Мавърик лежеше с глава към струйника, а клепачите му потрепваха, докато милиони частици от индия-1 влизаха в ноздрите му. След три минути Кейт изключи празния пулверизатор и се дръпна назад, за да позволи на Имран да се доближи. Всяко движение на учените беше предварително упражнявано. Мавърик бе получил много по-голяма доза едра шарка от тази, на която човек някога е бил изложен. Тази шарка обаче никога не бе приемала животно за гостоприемник. За да имат някакви шансове за успех в експеримента, Имран и Кейт решиха да вкарат смъртоносния патоген и интравенозно. Интравенозната игла съдържаше милиони вириони^[1] на Variola. И точно както при военните е позволено само на един човек да работи по активирана бомба, така и тук инжекцията щеше да постави само един учен.

Кейт наблюдаваше Имран, докато той търсеше подходяща вена по бедрото на маймуната. Мавърик помръдна и изстена високо. Имран замръзна и зачака големият примат да се отпусне. После бавно вкара интравенозната канюла във вената, свърза стъкленицата с вируса с тръбичката и инжектира Мавърик с индия-1. Щом стъкленицата се изпразни, Имран я откачи от тръбичката и бавно се обърна към другите учени. Според предварително уговорения сигнал те кимнаха, давайки знак, че разбират какво се готви да направи. Имран се обърна бавно и извади канюлата от бедрото на Мавърик. От върха й капеше кръв, която съдържаше хиляди частици индия-1. Въпреки че бяха ваксинирани няколко пъти срещу едра шарка, всички бяха беззащитни срещу тази нейна разновидност. Едно убождане с канюлата щеше да означава сигурна смърт.