Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (55)

55.

Изолаторът за инфекциозни заболявания, Център за контрол на заболяванията, Атланта

Малката лампичка светна в зелено, когато свръхмодерната охранителна камера сравни ириса на професор Сайед с файловете в компютърната памет и Имран премина във външния район на изолатора с четвърта степен на защита. Той погледна часовника си. Генералният секретар на ООН бе поискал личен брифинг във връзка със заплахата от биотероризъм и Имран трябваше да замине за Ню Йорк по-късно тази вечер. Преди да тръгне обаче, искаше да провери как е Кейт. Професор Иън Джейгър, консултантът на ЦКЗ по лечение на силно заразни вирусни заболявания, лично я наблюдаваше и подложи кръвта й на всички възможни вирусни тестове, известни на модерната медицина. Като се изключи леко заниженият брой на белите и червени кръвни клетки, което професора приписа на малък недостиг на желязо, нямаше данни, че вирусът е навлязъл през среза, но Кейт все още имаше треска.

Имран влезе в малкия кабинет до изолатора, който се оказа претъпкан. Професор Джейгър, дежурната сестра и Къртис О’Конър също бяха тук. Иън Джейгър поздрави Имран с усмивка. Той познаваше него и Къртис от много отдавна.

— Преместихме я от отделението с четвърта степен на защита в обикновено. Все още я държим в изолация, но вече минаха повече от две седмици и аз съм уверен, че не се е заразила с вируса.

— Треската? — попита Имран.

Професор Джейгър се усмихна.

— Не зная в каква програма работи — отговори той, гледайки към Къртис, — но подозирам, че е работила твърде усилно.

Къртис се ухили, но нищо не каза. Макар професор Джейгър да притежаваше разрешение за достъп до строго секретна информация, нямаше нужда да знае всичко. Информацията за „Плазмид“ щеше да си остане напълно скрита за всички, за които нямаше причина да бъдат пряко замесени. По нареждане на Еспозито това се отнасяше и за държавния секретар.

— Смяташ, че треската е просто съвпадение? — попита Имран.

Професорът кимна.

— Малко отслабена имунна система в съчетание със значителен стрес заради, както разбрах, смъртта на любимото й шимпанзе, са я направили по-уязвима. Уверен съм, че не е нищо повече от началото на грип с треска. Предполагам, че се е заразила още преди да се случи произшествието в помещението за аутопсии.

Имран кимна с облекчение. Спомни си как вечерта преди нещастието Кейт се оплака, че не се чувства добре, но след случилото се в заразната лаборатория, той напълно беше забравил за това.

— Можем ли да я видим? — попита Къртис.

— Разбира се. Сестрата ще ви заведе.

— Имран, Долински настани ли се?

— Доколкото мога да преценя, да, въпреки че не говори много — отговори Имран, докато следваха дежурната сестра към изолатора. — Не общува извън лабораторията, но всички ние сме поканени на обяд от Халиуел, когато Кейт излезе оттук, и може би тогава ще го опозная малко повече.

— Имаш ли някаква представа докъде е стигнал с изследванията си?

— През първите няколко дни добих впечатлението, че вероятно е много по-близо до възможността да съчетае вирусите и да разработи ваксина, отколкото сме си мислили. Аз му помогнах да вкара праймърите и резултатите са впечатляващи и плашещи.

— Имран, преди известно време получих няколко покани за международната конференция по биотероризъм в Сидни. Китайците също ще изпратят делегация, така че ще бъде интересно да разберем дали смятат за възможна биологична атака срещу олимпиадата. Смятах да те поканя да дойдеш с мен, но видях, че ти ще я откриеш. Ходил ли си преди в Сидни? — попита Къртис, когато стигнаха до изолатора на Кейт.

— Не, и за съжаление, няма да мога да остана докрай. Трябва да свърша и някои неотложни неща в Световната здравна организация в Женева, така че после да съм свободен за изследванията в „Халиуел“. Ако имаш още една покана, защо не вземеш Кейт? Сидни е родният й град.

— Мислиш ли, че след случилото се ще остане в програмата? Смятам, че лаборатория с четвърто равнище на защита ще бъде последното място, където би пожелала да се върне.

— Може и да те изненада — усмихна се Имран и кимна в знак на благодарност на дежурната сестра, която ги въведе в стаята на Кейт. — Накара ни да се тревожим — обърна се към младата си сътрудничка. — По-добре ли се чувстваш?

— Да, въпреки че обмислям кого да помоля да ме измъкне от това представление. Наистина ли трябва да остана тук още цяла седмица? — Лицето на Кейт все още беше малко бледо, но зелените й очи бяха запазили дяволития си блясък.

Къртис и Имран се спогледаха. Д-р Кейт Брейтуейт очевидно отново си беше същата.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Имран. — Междувременно трябва да побързам за летището. Секретарят на Обединените нации ме помоли да го информирам за някои неща, така че бързо се оправяй — додаде, прати на Кейт въздушна целувка и се обърна да се сбогува с Къртис.

— Имран, ами че аз съм здрава — измърмори Кейт. — Приятен и сигурен полет.

Къртис приседна на края на леглото на Кейт.

— Като се има предвид случилото се, ще проявя разбиране, ако поискаш да се оттеглиш — рече той.

— Инцидентът само засили решението ми да остана, Къртис. Онова, което се опитваме да направим, е изключително опасно, но красиви създания като Мавърик не бива да бъдат жертвани напразно.

Къртис О’Конър кимна, а в очите му се четеше пълно съгласие.

— Благодаря ти за цветята — каза тя. — Много са красиви.

— А аз ти благодаря, че оставаш в проекта. Съгласен съм, че тази администрация е изгубила посоката, но ако го повториш отново, ще трябва да те убия — вметна той с усмивка. После наруши протокола и се наведе напред, за да я целуне по бузата.