Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (7)

Седма глава

Те се съвзеха върху зелена трева под открито небе. Язон лежеше по корем, затова първо внимателно надигна глава, после се подпря на ръце и приседна на колене в поза, от която еднакво лесно можеше и да хукне, и да напада. Но ни едното, ни другото се искаше от него. До него, разперила ръце и мигаща удивено със сините си очи, лежеше Мета, а наоколо, до самия хоризонт, не се виждаше нищо друго, освен безкрайна степ с разлюляна от лекия ветрец трева. Покритото с високи облаци сиво небе светеше смътно и равномерно — най-противното време, при което е абсолютно невъзможно да се ориентираш по слънцето. А много му се искаше да се ориентира. Впрочем, не с това трябваше да се почне.

Първо, трябваше да се прецени кои най-нужни вещи са им останали при поредното преместване. Колкото и да бе чудно, и сега не липсваше практически нищо: пистолет, нож, аптечка, радиостанция, пси-предавател, фенер, газоанализатор, магнитометър, т.е. универсален прибор за измерване на всички електромагнитни параметри. Пълният комплект на астронавта се оказа недокоснат и у Мета. Нещо повече, скафандрите им сега изглеждаха като нови! В това нямаше нищо чудно — металопластмасата лесно се заварява със съответната апаратура. Само че на кого бе необходимо да прави такъв ремонт?

— Мета — попита Язон, — ти помниш ли какво се случи с нас?

— Помня, но много малко. След като проникна на кораба, черното същество ни сграбчи и ни отвлече при себе си в подземието. Впрочем, това би могло да бъде и някакъв междузвезден транспорт, ние така и не разбрахме къде се намираме, когато убиха Троу. След това ни приспаха и… това е. Сега сме тук.

Значи и Мета помнеше толкова. Това можеше да се очаква. Проблемът за контакта с друг разум можеше да се отложи на заден план. Първо трябваше да разберат къде са ги отнесли, а после да мислят защо. Не се съмняваше, че са преместени на милиарди километри, а може би и парсеци. Обкръжаваше ги природата на обикновена кислородна планета, каквито има множество както в Зелената клонка, така и в самата Галактика. Не е изключено такива планети да съществуват и в други галактики и в други вселени. Какво би му попречило на този не знам откъде си дошъл гост да „си ги вземе вкъщи“? И какво време би му потрябвало за такова пътешествие, можеха само да гадаят. Часовникът показваше, че са изминали само четиридесет минути от онзи миг, когато запали цигарата си в тясната пещера с грапави стени, но Язон прекалено добре знаеше какво означава относителност на времето и какво значат измененията на времевите мащаби. Но беше безполезно да се мисли за това. Поне засега.

— Ставай — каза Язон на Мета, — трябва да вървим. Това е единствената възможност да разберем къде сме.

Трудно беше да се възрази на такова твърдение. Мета стана и те тръгнаха. Пейзажът по пътя им се оказа удивително еднообразен — трева и сиво небе. Така че когато в далечината се появи първото дърво, Язон се зарадва като дете. Такъв ориентир позволяваше като минимум да се изчисли кривата на повърхността и съответно да се прецени поне размерът на планетата. Освен това където има дървета, там има и вода, а където има вода — там има жилище. Ако тази планета е населена изобщо. Разбира се той и по-рано можеше да изчисли кривата, като просто помоли Мета да отиде отвъд хоризонта, но беше прекалено опасно да се отдалечават на такива големи разстояния. Не си струваше риска. Сега експериментът беше проведен без риск и поднесе неочакван резултат. Планетата се оказа миниатюрна, толкова малка, че даже и да беше само от платина или уран, масата й не би могла да създаде гравитация, близка до 1 g. Но я създаваше!!! Особено интересен бе фактът, че такъв феномен вече бяха срещали и при „обект 001“. Оставаше да се предположи, че все пак са пренесени в чужда Вселена, където даже законите на привличането се отличават от известните в нашата Галактика.

Вървяха вече няколко часа, а наоколо нищо не се променяше съществено, само дето равнината стана по-хълмиста и все по-често се срещаха малки горички. На едно място прекосиха ручей с годна за пиене вода. Вече не е зле! Язон почти не се съмняваше, че и за ядене ще се намери нещо, когато потрябва. Обаче нито температурата на въздуха — двадесет градуса по Целзий, нито силата на вятъра, нито даже светлината на местната звезда показваха някакви изменения. Плътната облачност както преди размазваше слънцето по небосклона и беше невъзможно да се каже, дали е утро или вечер. А дните на тази малка планета би трябвало да бъдат много кратки. Именно би трябвало! Нали в този свят всичко е по-иначе. Може би тук две и две не прави четири?

Първите забелязани живи същества бяха насекомите: напълно обикновени мухи, пеперуди, оси, водни кончета, в тревата пълзяха кротки бръмбарчета и мравки. След това се появиха птици. Те се рееха прекалено високо и можеше да бъдат хищни. Мета мигновено настръхна, готова да започне сражение. В този момент под близкото дърво в тревата мръдна люспестият гръб на някаква твар. Това нещо Мета нямаше намерение да обсъжда с Язон. Изстрелът й тресна почти едновременно с надигането на грозната глава и я отнесе заедно с огромния костен шип. Но те и двамата успяха да запечатат в паметта си познатия образ. А димящите останки от отвратителното туловище със сгърчени ноктести лапи не оставяха никакви съмнения за неговия вид.

Това беше съвсем истински пирянски рогонос — отровен и агресивен.

— Нима са ни върнали на родната планета? — въздъхна Мета, като учудено се оглеждаше и забелязваше все повече познати детайли — от „закачливата трева“ и шушулките на „стрелящия грах“ до наивно атакуващото ги от въздуха пиле-шипокрил, което тя безпроблемно свали с един куршум.

— Не мисля — каза Язон. — Как така планетата Пир ще свие толкова размерите си?

— А не е ли възможно тази крива на повърхността да е някаква оптическа измама? — предположи Мета. — Срещат се какви ли не атмосферни явления.

— Може — съгласи се Язон, след като поразмисли. — Всъщност притеглянето е най-обективният фактор. И все пак това не е Пир. Това е…

Той се поколеба и Мета продължи вместо него:

— Това е същият древен Свят на смъртта, който е бил прародител на цялата пирянска биосфера. Правилно ли се досетих?

— Да — замислено произнесе Язон. — Примерно такава хипотеза ми дойде наум, когато там, в „Арго“, изучавахте този проклет заледен астероид. Но сега пък сме неизвестно къде…

Той не знаеше какво да каже. Всичко беше прекалено странно. Да признае на Мета, че резултатите от химическия анализ на избухналото чудовище са изцяло измислени от него? Глупаво е. Но още по-глупаво е да се смята, че случайната му измислица е станала реално откритие. Да заложи на „нула“ и от първото хвърляне да спечели „банката“? Такива работи Язон беше правил, но без да разчита на късмет. Навремето беше изучавал доста старателно теория на вероятностите. Не, нещо не е както трябва. В другата вселена, където даже гравитационната константа не е като нашата, не може да има толкова подобна на Пир планета. Освен това — не беше ли прекалено изолирана тази сган тук?

Последната мисъл му се видя особена важна, оставаше само да съобрази защо рогоносът и шипокрилът се появиха тъкмо тук и точно сега, а не в началото, защо не са ги атакували, докато спяха…

Той не успя да довърши разсъжденията си, защото иззад близкия хълм се показаха трима конника с остри копия и покрити с шипове боздугани и се спуснаха към тях. Пирянските рефлекси не ги подведоха нито за секунда. Лишени от стопаните си ездитните животни недоволно пръхтяха и риеха с копита, а повалените мъртви ездачи лежаха в тревата на няколко крачки от Язон и Мета, които бавно се спогледаха. Един и същ въпрос беше на устните им. Даже не трябваше да го произнасят. Животните без съмнение бяха моропи от планетата Щастие, тяхната втора родина, а конниците в леки доспехи — воините на великия Темучин. Можеха ли да не познаят изобразения върху всеки шлем познат тотем — череп на вълк?!

— Е, сега пък отново, без да разберем как сме се преместили на друга, също свила размерите си, любима планета и то в годината, когато по дивите степи на Горния Свят още са препускали непобедимите конни варвари.

— Язон — озапти го Мета, — според мен не е време за шеги.

— Не си права. Чувството за хумор често е единственото нещо, което спасява хората в безнадеждна ситуация. Впрочем вие, пирянците, трудно можете да разберете това. Но ако говорим сериозно, аз предлагам спокойно да потърсим наоколо признаци на още някои светове. Мисля, че ще ги намерим и това ще ни помогне да си направим окончателен извод.

— Нова хипотеза ли имаш вече? — заинтересува се Мета.

— Разбира се — кимна Язон. — Нека помълчим малко. Трябва да помисля.

Зад хълма, откъдето бяха изскочили свирепите конници, пейзажът рязко се променяше. Ставаше много по-сухо, тревният килим постепенно отстъпваше пред пясъци и дребен чакъл, а вятърът носеше отдалеч миризмата на море. Мигновена верига от асоциации принуди Язон да гледа по-внимателно под краката си и това не бе безрезултатно. Търсенето беше възнаградено. Наведе се и дръпна хилаво стръкче, след което в ръцете му се озова истинско „крено“ от далечната планета Апсала, където веднъж го беше запратила съдбата. Мета не беше виждала това растение и не можеше да сподели възторга на Язон.

— Това от трета по ред планета ли е? — досети се тя.

— Браво! — похвали я Язон. — Винаги съм те обичал затова, че не само си силна, но си и необикновено проницателна за пирянка.

Такъв ироничен комплимент звучеше почти като обида и мощните мускули на Мета инстинктивно заиграха.

— Спокойно, скъпа. По-добре ме изслушай. Тъкмо се канех да ти обясня, че всичко това прилича на…

Но нищо не успя да обясни.

Мета започна да стреля преди да е разбрал какво става, а когато той проумя, че двадесет конника ги обграждат отвсякъде, не успя да направи нищо, защото тежка метална стрела успя да го оглуши през шлема на скафандъра и Язон почти загуби съзнание. Почти. Защото успя да запомни как ги връзваха и влачиха по земята с дълги въжета, омотани около седлата на меропите.