Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (27)

Четвърта глава

Между първостепенните задължителни съобщения, предадени по силната вътрешна връзка до всички кацнали на главния космодрум на Поргорсторсаанд пасажери на междузвездни и междупланетни кораби, наред с информацията за времето и митническите правила прозвуча и следната неочаквана информация: „До всички лица от фермерското съсловие! В горите на североизточния континент се е появил крайно опасен за населението звяр — стоманен глиган. От този момент нататък ловът му е свещен дълг на всеки фермер, неизпълнението на който ще се наказва от закона.“

За Язон нещо надутата фраза „свещен дълг“ и канцеларския шаблон „наказвано от закона“ не се връзваха, но живелият през последните две години на Саанд Екшен реши, че всичко е в реда на нещата.

— Ще се наложи първо да отидем на лов — с въздишка съобщи той на Язон и Мета.

— Как така?! — Язон зяпна от учудване. — Ние за какво дойдохме, братле?

— Дойдохме, за да се простим с мама — тъжно се съгласи Екшен, като даде да се разбере, че не е забравил нищо. — Но ловът е по-важен.

— Ловът е по-важен?! — Язон вече не знаеше как да реагира на такива странни изявления. — Ами ако…

— Ако… — повтори Екшен замислено. — Сега ще звънна.

Той бързо се свърза с баща си по мобилен телефон.

(„Виж ти, сега и фермерите имат далечна връзка. А казва, че нищо не се е променило.“) И баща им каза (Язон чуваше от притиснатата до ухото на Екшен слушалка неговия нисък спокоен глас):

— Мария ще ви дочака. Тръгвайте на лов. Вие сте най-добрите от моите синове. Вие сте длъжни да победите стоманения глиган и да го докарате пред нашия дом. Нека за това да научи цялата планета.

Е, какво пък, лов като лов. Опитайте се да намерите пирянец, който ще се откаже от възможността да утрепе някой звяр. Язон вече си беше почти пирянец, а и освен това любопитен!

Само дето пътят към гората се оказа ужасно дълъг. След доста досадни, но познати на Язон и Мета гранично-митничарски процедури, те се оказаха на площада пред зданието на космодрума, доволни, че не са заседнали както мнозина други в „чакалнята“, където заподозрени неизвестно в какво хора очакваха главния планетарен компютър да избълва подробна информация за тях. Но Екшен беше минавал такава проверка съвсем наскоро, а новопристигналите не бяха заподозрени в нищо. За щастие не възразиха и срещу оръжието им, като с това ги приравниха към съсловието на военните. Язон с ужас си помисли, какво ли щеше да стане ако тъпите чиновници бяха опитали да отнемат личния пистолет на Мета.

От космодрума до най-близкия град кой знае защо пътуваха с монорелс в тясно претъпкано вагонче със скоростта на костенурка — триста километра в час. След това в мръсна и зле осветена зала чакаха на огромна опашка от мрачни, мълчаливи и лошо облечени хора. Накрая се оказаха пред каса, където за някакъв смешен половин кредит си купиха три билета, т.е. три късчета сива хартия, даваща право да летят в нужното им направление с помощта на допотопен апарат с двигател с вътрешно горене и горно разположени въртящи се плоскости, който тук наричаха „въртокрил“. В главата на Язон се въртяха два въпроса. Първият: защо не може да платят повече пари, но да не стоят на опашката? И вторият: защо не летяха за гората със собствения си транспорт, нелепо оставен на космодрума? Отговорът беше поразително скучен, прост и еднакъв: не е разрешено! Закон!

Екшен явно нямаше нищо против установените на планетата правила, нито смяташе да ги обсъжда. Стана мълчалив и някак тъжен.

Язон и Мета също за всеки случай се умълчаха. В чужд манастир със свой устав не се ходи! Имаше такава древна поговорка. Язон не помнеше какво е манастир, но смисълът беше ясен. Унилите фермери, които ги съпровождаха през целия път, изглеждаха сънливи и не подхващаха никакви разговори. Но от друга страна, не ги застрашаваха. Мета със сигурност би почувствала всяка враждебност. Нямаше в кого да се стреля и пирянската амазонка сама започна да дреме под равномерното бръмчене на ужасния бензинов двигател.

Явно същият този странен, толкова уважаван от Екшен закон нареждаше превозваните пътници, в количеството на границата на максималната товароподемност, да бъдат натъпквани предварително в търбуха на машината — скърцащ, ръждив въртокрил, който поне от десет години би трябвало да е на бунището, а не да се възнася към небесата в очакване на неизбежна авария. И очевидно все в същия закон беше написано, че пилотът срещу каквито и да било пари не може да ги докара на нужното за тях място, а само на обозначената в пътния му лист спирка. По-нататък трябваше да се снабдяват с поредния сив къс хартия, да чакат още два часа, и още толкова време да се тресат по баирите в ужасяващото шестоного транспортно средство, наречено също толкова тъпо „шестоход“.

Крайната цел на тяхното пътуване се наричаше „Дом на ловеца“. Това беше миниатюрен хотел, притулен в края на гората. Не беше кой знае какво, но Екшен твърдеше, че в него може да се хапне и пренощува съвсем прилично. Но нямаше нужда, защото пристигнаха рано сутринта. Решиха, без да се бавят и без много да приказват, да вървят в гората. Ще почиват, ако им провърви да заловят бързо глигана!

Заваля ситен противен дъждец — типично есенно време, което действаше много подтискащо. Всичко наоколо започна да изглежда в очите на Язон невероятно нелепо. Някъде тук, на тази планета в момента умира майка му. На далечния Пир нова заплаха е надвиснала над града, над космодрума, и над всички жители. Непознати светове в центъра на Галактиката чакат разгадаването на тайнствената шифрограма, засечена от Специалния корпус и имаща лично към него пряко отношение. А той гази с грайферите на десантните си ботуши окапала шума от кленове и ясени в безлюдната гора на североизточния континент и търсеше среща с никому ненужен стоманен глиган. Никому ненужен?… Стоп! Откъде пък реши че е така? А, ето откъде.

— Екшен — обърна се Язон към брат си, като наруши твърде дълго продължилото мълчание. — Защо, според теб, никой освен нас не напира да дойде тук и да победи страшния горски звяр? Обявата беше за всички.

— Ами братко, защото във всички времена смелчаците са били малко — странно отвърна Екшен. — Ето и сега — малцина се решават да излязат на опасната пътека на ритуалния лов.

— Какво значи „ритуален“? — хвана се Язон за последните му думи.

— Ти да не си забравил? — учуди се Екшен. — По тия места открай време има такава традиция. Порасналите юноши спазват обичая и отиват на лов в подножието на планината Билион…

Чак тогава Язон си спомни. И веднага позна местността, в която се намираха. Нали гората навсякъде си е гора, освен това мъглата, дъждеца и утринната мараня му бяха пречили до този момент. Но когато излязоха на открито и през мътната дъждовна завеса изплуваха тъмните очертания на обраслата с бодливи храсталаци планина Билион, в паметта на Язон отведнъж се пробудиха детски и юношески спомени. Намираха се съвсем недалеч от родния дом, само дето вървяха не към него, а към подножието на планината.

— Нито веднъж не съм участвал в такъв лов — усмихна се Язон. — Помниш ли, Екшен, че от малък не спазвам никакви правила. Но, разбира се, съм чувал за всички тези чудесии. Боговете, така да се каже, всяка есен ни изпращали изпитание във вид на страшни чудовища, и то всеки път нови… Правилно ли помня?

— Правилно — кимна Екшен. — Казвали са ми, че планината Билион е древно сметище за радиоактивни отпадъци и около него вечно се въдят разни безобразни мутанти.

— Аз пък съм чувал друга хипотеза — възрази Язон. — При това ми я каза на чаша бира един военен. Според него недалеч оттук е разположен цял комплекс от подземни лаборатории, където хора с пагони разработват нови видове биологично оръжие. И оттам от време на време бягат разни изроди с бойно предназначение. Или даже не просто бягат, ами ги пускат за полеви тестове.

Мета, която по навик реагира на думата „оръжие“, се оживи и се включи в разговора:

— А не може ли да се установи контакт с местните военни и да се обмени опит? Как мислиш, Язон?

— Мисля, че тукашните военни с тяхната куца фантазия едва ли могат да изобретят нещо, което да не е знаел нашият стар приятел Солвиц. Ето кой имаше наистина оръжие!

— О, да — язвително подметна Мета. — Само дето трябва да забравим, че ти така и не измисли как може да се произведе и използва това оръжие. Всичко останало е чудесно…

— Приятели, внимание! — прекъсна ги Екшен. — Навлязохме в опасния участък на местността!

Той още не знаеше, че пирянците винаги и навсякъде са готови да посрещнат каквато и да било опасност каквото и да правят, колкото и да изглеждат увлечени в работа или в разговори.

— Откъде трябва да се появи? — деловито попита Мета.

— Откъдето си поиска — вдигна рамене Екшен.

И в този миг стоманеният глиган се появи. Внезапността, с която ги нападна това чудовище, действително заслужаваше уважение. Простите фермери на Поргорсторсаанд наистина не би трябвало да опитват късмета си в такъв ритуален лов. Даже професионалният ловец и опитен междузвезден пътешественик Екшен би рискувал да стане труп, ако беше дошъл сам в гората. Самият Язон също не беше убеден, че е бил достатъчно подготвен за среща с чудовището. Е, да, успя да се обърне, да извади пистолета също, (какво да го изважда, след като той сам скачаше в дланта?), да, май успя… Но първа стреля Мета. И какво щеше да се случи с тях, ако не беше тя… По-добре да не мислят.

Дивият глиган се оказа огромен колкото теле, твърдата му като телена четка четина синееше с естествен стоманен блясък, така блестяха и бивните и копитата му. Впечатляващ екземпляр! Но още по-впечатляваща беше реакцията му на изстрелите. Глиганът отскачаше, обвиваше се в синьо светещо облаче и върху туловището му не оставаха никакви следи от смъртоносните за всичко живо заряди. Що за звяр! Като някакъв робот с мощно импулсно защитно поле! И какво силово поле иска такъв робот?! За да му стигне енергията, би трябвало да влачи след себе си дебел колкото ръка кабел. Най-малко. А този… Май все пак е животно — от зурлата му се точат лиги и от него вони като от обикновена свиня, а и атакува със свирепостта на подивял добитък.

„Ще вземат да ни свършат патроните! — разтревожено си помисли Язон. — Не е ли време да помислим как да се измъкнем оттук? Поне да се качим на дърво като за начало, за нещо като таймаут.“

Но Екшен, изглежда, знаеше по-добър вариант. Все пак — беше ловец и почти местен жител.

— Почакайте! Отвлечете му вниманието! — извика братът. — Трябва да го издебна изотзад.

Язон едва сега обърна внимание, че оръжието на Екшен е по-особено. Най-много приличаше на харпун за подводен лов. Само че се зареждаше не със стрели, а с тънки здрави игли.

— Искам да го свалим, без да повредим кожата — поясни Екшен. — Това е важно. А вие, братлета, пипате много грубо. Още малко и с огнемет ще го залеете. Ще изгори добичето и няма да има с какво да се похвалим!

Прекратиха дискусията, защото глиганът отново се приготви за атака. И всичко стана учудващо лесно. От душа се настреляха в защитния му екран, който даже започна да показва признаци на отслабване, отвлякоха вниманието на напълно озверелия урод, а опитния Екшен ловко втъкна иглата точно във врата на металоидното чудовище. Само че глиганът отново ги изненада с непредсказуемата си реакция. Той се завъртя на място, заквича обидено, след това изтърча зад дърветата и притихна там в гъстия храсталак. Притаи се не за дълго, не мина минута и невидим отново се развъртя там, загрухтя, кършейки клони, все по-силно и по-яростно. Кой знае защо на никого не му се искаше да иде да провери скоро ли ще пукне звярът от тази, както смяташе Екшен, смъртоносна отрова.

— Е, какво ще сменяме ли тактиката? — подметна Мета.

Но никой не успя да разбере същността на предложението й, защото дойде ново подкрепление.

С мека котешка походка към тях се приближи юноша със златисти къдри, облечен в плътно прилепващ комбинезон. Той държеше в ръцете си дълъг заострен предмет, държеше го балансиран като копие, а около главата му проблясваше тънка дантелена мрежа, напомняща по форма на шлем.

Новодошлият беше толкова красив, а движенията му така уверени и точни, че всички неволно замряха в очакване, може да се каже — с предчувствие за свещенодействие. И то бе извършено. С тънко мелодично подсвиркване младежът подмами стоманения глиган от убежището му, и когато свирепата твар с всички сили се понесе към златокъдрия герой, той вече бе напълно готов да отбие атаката. Блестящото остро копие безпогрешно се заби в дясното око на чудовището. Само че това не беше копие, а някакъв хитър уред — зеленикаво сияние обхвана животното в дължина, а изглеждащата до този момент гладка повърхност настръхна и стана заплашително бодлива. Кошмарният инструмент се завъртя около оста си и започна да навлиза все по-навътре и по-навътре. Окото на глигана се изду с гъсто кървава светлина, после се пукна и задимя. Животното замря като парализирано. А юношата, без да губи време, измъкна зелената пламтяща пика и веднага я забоде в лявото око на врага. Всичко се повтори — и въртенето, и издуването, и димът. После глиганът рухна и вирна към сивото есенно небе блестящите си стоманени копита.

Смътна догадка порази Язон. Това не е звяр, нито машина, това е андроид — т.е. „глиганоид“. Очите са им слабото място. Впрочем с такова свределче, където и да боднеш… Първо да изясним кой е този момък.

— Как те наричат, млади юнако? — запита Екшен, изпреварвайки Язон.

— Наричат ме Ескли, а цялото ми име е Есклапиус — с достойнство се представи победителят на глигана. — Аз съм новият ученик на тукашния фермер Хирон, който е известен със своя талант да възпитава поколения добри воини.

— Колко приятно, Ескли! — радостно плесна с ръце Екшен. — Нали и ние с Язон също сме негови възпитаници.

— Много съм чувал за вас — почтително се поклони младият Ескли, като сложи ръка на гърдите си и отстъпи крачка назад. — Мъдрият Хирон неведнъж ми е давал за пример вас двамата.

Този странен диалог все повече напомняше на Язон сцена от старинен спектакъл, само дето актьорите са пообъркали облеклата и мястото на действието. Усещането за нелепост, започнало да обхваща Язон още на космодрума Поргорсторсаанд, се върна с нова сила. Прииска му се да се събуди, но като погледна към Мета разбра, че трябва да вземе пример от практичното й във всяка ситуация поведение на пирянка. Без да обръща внимание на ритуалните (или каквито са там) глупости на местните жители, тя се беше навела над глиганския труп и внимателно изучаваше неговата козина, копита, бивни, и други… устройства. Да, на езика й напираше думата „устройства“. И все пак това беше животно. Въпреки че четината му наистина се оказа стоманена, копитата също, а от разбитите очни ябълки стърчаха овъглени проводници.

„Е, къде видяхме нещо подобно съвсем неотдавна? По-смело, Язон, по-смело! Ти вече си спомни, но се страхуваш да повярваш. Защо се боиш, защо? Не е ли защото Пир ти е станал почти родина, а този древен Саанд — още повече!?! Какво следва от това? Още една крачка по логическата верига! Да, да, и шипокрилият игломет, и стоманеният глиган нападаха лично теб, Язон! Пирянската гад стреляше в твоята Мета, само за да удължи удоволствието от общуването си с тебе, а тукашният глиган се нахвърляше върху всички, защото такива са си глиганите, но и обявата на летището я направиха в онзи момент именно заради тебе! Всичко е било изчислено при тях! Само че — кои са тези «те»?“

Ескли прекъсна мислите му, обяснявайки като на невежи:

— Нима не разбирате — та това е киборг, кръстоска между машина и животно. Хирон ми разказа, че напоследък такива гадини често се появяват по нашия край и ние се научихме да се борим с тях. Ето — например за това изобретихме здрунтела.

— Хубав здрунтел — похвали го Екшен, докато с уважение разглеждаше дългото копие, станало отново гладко и черно.

Затова пък сега ясно се виждаше разположената в средата удобна ръкохватка от мек материал с редица ярки бутончета, удобно лягащи под пръстите.

— А със шмузеда комплектова ли се? — компетентно се заинтересува Екшен, но Язон реши, че го прави, за да покаже ерудиция.

— Не-е-е — отвърна бавно Ескли. — Шмузедата е винаги отделно. Впрочем… Браво, Екшен! Това наистина е добра идея — циклофотен здрунтел с подцевна шмузеда. Утре ще го обмисля на спокойствие.

Мета още не се беше ориентирала в принципа на действие на непознатите даже по названия оръжия, но очите й вече блестяха. Ловец, изобретател на оръжие и пирянка — това беше взривоопасна смес и разговорът заплашваше да продължи дълго.

Язон вече обмисляше как по-тактично да прекъсне очертаващия се военно-технически диспут, когато младият Ескли с решителността на старши по звание нареди:

— Добре, после ще поговорим. А сега ми помогнете да довлека киборга до талигата.

Трябва да се признае, че киборгът беше тежичък, и то доста. Ако не беше Мета, сигурно дълго и досадно щяха да влачат тялото по земята. Но пирянката го сграбчи за бивните и почти без да се напряга повдигна половината тяло така, че да могат да пъхнат под корема на чудовището дебела двуметрова тояга. Ескли и Екшен я хванаха от двете страни за краищата, а Язон държеше копитата. Така криво-ляво го довлякоха.

Това, което Ескли наричаше талига, се оказа напълно приличен четириосен всъдеход с големи грайферни гуми. Хвърлиха глигана в мръсния (как другояче при такива товари) багажник и потеглиха.

Язон си беше спомнил — не бяха далеч. Отиваха към същата ферма, където двамата с Екшен бяха прекарали детството си. Не успяха да поговорят за нищо. Двигателят на всъдехода ревеше отвратително силно като всички механизми на тая планета.

— Кажете, млади момко — попита Язон, като се постара да надвика рева на мотора, — ще можем ли да вземем този трофей с нас, когато отлитаме?

— Питайте Хирон — изкрещя в отговор Ескли. — Но доколкото знам, от нашата планета не е разрешено да се извозва нищо такова.

— Хайде де! — изхъмка Язон под носа си, но така, че само Мета да го чуе. — Малко ли неразрешени работи съм правил?

 

 

Къщата на стария Хирон никак не се беше променила през тези дълги години — направо да се чудиш! Все същият островърх покрив с червени керемиди, все същите тъмни греди по стените, обвити с бръшлян и диви лозници, все същата скърцаща стълба нагоре и масата в центъра на голямата светла стая, същите дебели стъклени чаши за домашно вино или бира. А и самият Хирон си беше все същият — беловлас, мургав, изсушен от слънцето и вятъра до такава степен, че бе спрял да старее. Само Мария вече не беше същата. Тя лежеше в другата стая пред отворения прозорец и само извърна поглед към влезлите.

— Деца мои, как се радвам, че успях преди смъртта си да ви видя! Приближете се, момчета, искам да ви целуна.

Гласът й беше слаб, но думите звучаха отчетливо и ясно.

— Да си отидеш от тоя свят не е трагедия — занарежда Мария. — Просто за всяко нещо си има време. Проживях дълъг живот и вие не трябва да скърбите за мен. Аз наистина мога да умра с радост, щом ви виждам пред себе си такива красиви и вече възрастни. Язон, това момиче — твоята жена ли е?

— Да — отвърна Язон, като се забави само за част от секундата.

Мета едва забележимо се усмихна и направи знак с очи към него.

Старата Мария помълча, чувстваше се че й е трудно да говори.

— Бих могла да ви разкажа много неща, деца мои, много от които са важни за вас. Но вече няма да успея. Надявам се Хирон да ви предаде всичко, което съм му заръчала. А сега вървете. И не тъжете. Истинските хора още на старата Земя са умирали с радост и не са огорчавали никого със своята смърт. Желая ви щастие, деца!

След това те ядоха и пиха, имаше много прясна и вкусна естествена храна, приготвена по старинни фермерски рецепти от птици, свинско и риба, специално по молба на Язон наляха добре отлежало уиски, което беше специалитетът на семейство Хирон. Вдигаха тостове, разказваха си весели истории, спомняха си изминалите години, а за тъжния повод, събрал ги под тази стряха, избягваха да мислят, затова и песни не пяха. В един момент Хирон стана, излезе за малко, върна се и от прага произнесе тихо-тихо, сякаш въздъхна:

— Умря.

И тогава запя.

Песента беше на непознато даже за Язон наречие — печално-тържествена, но с откровена, раждаща се някъде отвътре тема на радостта. Напълно съответстваше на последните думи на старицата Мария.

Като свърши песента, Хирон наля на всички още по чашка, мълчаливо обърна своята пръв и веднага взе в ръце апарата за далечна връзка. Извика лекар, погребално бюро, съобщи на роднините, които живееха далеч, след това заръча на Ескли с всъдехода да обиколи съседските ферми. Или съседите нямаха телефони, или местният закон препоръчваше за погребение да се съобщава лично.

— Вижте какво, деца мои — рече Хирон, докато слагаше слушалката и сядаше обратно до масата. — Лекарят ще бъде тук след два часа, другите — още по-късно. Вие сами ще решите дали да останете на погребението. Ще решите след като ви разкажа нещо. Мария имаше много деца. Но само тебе, Язон, поиска да види преди смъртта си. Извинявай, Екшен, но това беше изключително важно за нея.

Хирон направи пауза, колкото да разпали лулата си. Мета веднага погледна към Язон, но той даже не мигна: един вид, виждаш ли, старецът си пуши, но аз съм ги оставил, седя и не обръщам внимание.

— Разбираш ли, Язон, Мария те откърми, но тя не те е родила. Сега трябва да узнаеш истината — добави Хирон сякаш преко сили, закашля се и замлъкна за дълго, явно за да даде на Язон възможност да проумее чутото.

Но Язон прие всичко много спокойно. В края на краищата, какво значение има кой е той по кръв. Родната майка, както и родната планета, отдавна бяха станали за него абстрактни понятия. Затова пък върху лицето на Мета се изписа искрено удивление.

„Странно — помисли Язон, — откога една пирянка я вълнуват проблемите на роднинските връзки?“

А Хирон насочи следващата си реплика точно към нея:

— Мета, ти помниш ли майка си?

— Много слабо, бях само на пет години, когато тя загина. Казваше се Окайра.

— Правилно — неочаквано каза Хирон, — Окайра е моя дъщеря. Познах те, Мета, защото много приличаш на нея.

Язон трепна. Почвата на реалността отново се изплъзваше изпод краката му.

— И какво излиза, че едва ли не встъпили в кръвосмешение? — изтръгна се неволно от него.

— Успокой се, Язон. Ти и на мен не си роден син. Дошло е времето да ви разкажа за това.