Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (10)

Десета глава

Хангарът имаше само един изход — през големите врати, които, разбира се, никой не беше блокирал. Щом катерът се доближи те се отвориха автоматично и на Язон въобще не му се наложи да намалява скоростта, така че скоро летеше под все същото, обвито в облаци, мътносиво небе. Хангарът стоеше почти на ръба на пропаст, неочаквано висока за такава миниатюрна планетка, а под машината се простираше безкрайна зелена равнина, разрязана на две почти равни половини от тънко синьо змийче — река, явно извираща от планинския каньон. Но на Язон не му беше до красиви пейзажи. Летящият отпред катер остро зави и стремително се заиздига нагоре и вляво. Язон изравни курса си с беглеца и поведе своята машина по-ниско и по по-плавна траектория. Тъй като другият катер както и преди се издигаше все по-нагоре, можеше да се предположи, че възнамерява да се скрие в облаците. Подобен номер би бил прекалено наивен. Всички прибори пред Язон работеха и единственият метален предмет на екрана на локатора светеше като съвсем ясна точка. Явно беглецът му готвеше някаква хитрост. Например да навлезе в зоната с плътна облачност и веднага да включи антипеленгаторно устройство. „Виждали сме всякакви хитреци!“ — усмихна се вътрешно Язон. Но хитрецът взе да се държи повече от странно: изплува от почти непрогледната пелена и рязко започна да се снижава, сетне се издигна и пак повтори маневрата няколко пъти, докато Язон, с цел да пести гориво, престана да го следва по петите, убеден в завръщането на бягащия катер. Накрая, поел курс над повърхността, доктор Солвиц, ако, разбира се, това беше той, разви максимално възможната в тази атмосфера скорост. В извънредни ситуации вероятно би могъл и повече, но тогава корпусът би се нажежил и външните датчици на повечето прибори щяха да изгърмят или да се стопят, в резултат на което полетът би станал, меко казано, некомфортен. За щастие, до това не се стигна.

Сега летяха над морето и Язон постепенно скъсяваше дистанцията. Накрая той си спомни, че има нещо, което наричат радиовръзка. Без да си напряга много фантазията, за начало изпрати традиционното „SOS“ и много бързо получи доста оригинален отговор: „Сигналът е получен. Не мога да окажа помощ.“ „Ама че простак!“ — помисли си Язон и изпрати категорично нареждане за приземяване.

„Ти се приземявай в морето!“ — отвърна простакът.

Язон все повече се съмняваше, че това наистина е доктор Солвиц.

Стигнаха до отсрещния бряг. Язон повтори искането си и изобщо не бе удостоен с отговор. Това го вбеси и той реши да се издигне над беглеца, макар прекрасно да знаеше, че един летателен апарат сам не може да притисне друг към земята. Но този се държеше прекалено странно. Може пък и да му провърви.

Ядоса се обаче и оня от предния катер. Той стремително се насочи нагоре, толкова бързо, че на Язон му причерня пред очите само при мисълта за претоварванията, които би трябвало да понася пилотът. „Щом искаш нагоре, тогава нагоре — рече си Язон. — Трябва най-после да разгледам какво има над облаците.“ А над облаците се оказа интересно. Т.е. наглед нямаше нищо, но приборите като че полудяха. Всички индикатори и стрелки в един глас уверяваха Язон, че над главата му има земя. Те просто виеха — „Опасност! Тревога! Недопустимо бързо приземяване!“ По дяволите, какво приземяване?! Какво ставаше? Нали планетата е долу? До последния миг алтиметърът ясно показваше височината, а сега… Той се издигна още малко под непрекъснатия звън на различни индикатори, но внезапната безтегловност го изплаши наистина и той започна да се спуска обратно.

Някога беше чувал за гравитационните екрани. Експериментите с тях бяха безумно скъпи и въобще, доколкото му беше известно, бяха забранени с галактически закон.

Не забравяше да следва бягащия катер и когато отново се оказа под облаците, му се стори даже, че разстоянието между тях се е скъсило. Язон не беше в състояние да се пребори с любопитството си и повтори маневрата с издигането в надоблачните висини. В някакъв момент тази природна загадка му се стори по-важна от преследването. Рискува да се издигне още повече и беше принуден с „винт“ да преобърне катера, за да се убеди окончателно, че под него — да, именно под него, — има достатъчно голяма и несъмнено твърда маса. Сериозно откритие.

Спомняше си, че на Втория ден от Сътворението Бог създал твърдта и я нарекъл небе. Не е ли провеждал някъде тук своите експерименти? Язон не бе вярващ, но като голям любител на древната литература и история бе попрочел Свещеното Писание. С цялото не можа да се пребори, но Битие от Първа книга до Мойсеева понякога бе в състояние да цитира почти дословно. Никак не беше очаквал, че този овехтял текст ще се окаже толкова близък до реалността.

И сега, след като отново се бе натъкнал на невъзможността да се издигне по-високо и бе принуден да се спуска надолу, той осъзна, че бягащият от него катер беше правил точно това. Това го навеждаше на някаква мисъл, която Язон не успя да довърши, защото откъм катера, допускащ умишлено преследвача си все по-близо и по-близо, дойде съобщение, по-точно въпрос:

— Докато ти свърши горивото ли ще ме гониш?

— Ще те гоня! — отвърна Язон.

— Тогава ще открия огън — последва заплаха.

— С какво оръжие? — прояви интерес Язон, съжалявайки, че кодираният сигнал не е в състояние да предаде хапливата му ирония.

Малките универсални катери по принцип не се комплектоваха с бордови картечници и друга стрелкова техника и можеха да се оборудват само с външни оръдия, които лесно се забелязваха. Разбира се, Язон не можеше да знае всичко, особено на такава странна планета. Но този път той не сбърка. А отговорът, който дойде, беше съвсем неочакван.

— Тогава ще направя таран.

Ама че работа! Такава настойчива упоритост може да прояви само истински пирянец и Язон, макар и не съвсем уверен в догадката си, радира:

— Мета, ти ли си? Обажда се Язон.

Кодираният сигнал прекъсна.

— Язон, да не си полудял, защо ме преследваш? — от шлемофона, захвърлен на пулта, се разнесе нейният далечен нежен глас. — Сложи ли си шлемофона?

— Сложих шлемофона — облекчено въздъхна Язон. — А защо бягаше от мене, Мета?

И в този момент те забелязаха, че са направили пълна обиколка на планетата. И слизаха към същия хангар, от който излетели.

 

 

Когато Мета достигна страничното отклонение в канала на шахтата, пневмопроводът заработи отново. Навярно така беше устроена местната автоматика, само че въздушната струя отнесе Мета в посока, противоположна на тази, в която бе изчезнал Язон. Пирянката не толкова изчисли, колкото почувства това и веднага щом дойде на себе си, се опита да се ориентира. Обратен път по пневмопровода нямаше, запечатаният зад гърба й капак нямаше никакви приспособления за отваряне или управление и при липсата на други възможности Мета започна да изследва огромната ярко осветена зала, в която бе попаднала. Хилядите очички и очища на непонятна апаратура най-безочливо я оглеждаха, въртяха се в гнездата върху широки панели с изскочили отвсякъде телескопични шии. Мета инстинктивно изтръгна най-близката тръба с обектив в края и, въоръжена с нея като със сопа, се приготви за най-лошото. Нищо не се случи. Ремонтно паяче-робот забърза от горния ъгъл на стената към мястото на повредата и след няколкосекундно изследване на обекта с име Мета се оттегли, даже светлината като че ли стана приглушена. Мета се почувства неловко от варварското си поведение и тръгна кротко покрай панелите и стендовете в търсене на изход.

Вратата пред нея сама се отвори и приветливо я посрещна дълъг коридор с мека светлина и златистоовални табелки върху пепеляво сиви врати: „Лаборатория №11“, „Лаборатория №12“ и така нататък до неизвестно кой номер. Пред двадесетата поред врата с неочакван надпис „Специална лаборатория“ Мета неволно спря. Трябваше в края на краищата да надникне все някъде! Търсеше хора, а коридорът продължаваше да е пуст. Освен това нито един от надписите не предупреждаваше, че е забранено за външни хора.

За благоприличие чукна с кокалчетата на пръстите си няколко пъти и отвори вратата.

Колби, епруветки, разноцветни стъкленици, идеална чистота върху белите пластмасови маси — тук явно работеха химици. Наистина засега в огромното помещение се забелязваше само един учен — висок, широкоплещест млад човек с приятна външност. Той й се усмихна, стана и наперено се разкърши, при което шевовете на белия му халат изпукаха. И Мета му се усмихна в отговор — винаги бе харесвала силните мъже.

— Влизайте — каза той. — И сядайте.

Не й се сядаше. Защо? Преди всичко искаше да научи къде се намира и с кого си има работа. Мета се приближи още малко и попита объркана:

— Извинете, вие… тоест, къде съм попаднала?

— Не се вълнувайте — почти пропя младият човек, като се усмихна още по-очарователно. — Вие сте в моята лаборатория. Всичко ще бъде наред.

— На мен и така ми е наред — вече малко агресивно уточни Мета. — Аз просто…

— Не — меко я прекъсна красавецът в бяло. — Аз виждам, че нещо ви безпокои. Но вие не се вълнувайте. Сядайте.

Той се доближи до Мета почти плътно и, като едва допираше длани, сложи ръце върху раменете й. На друг тя не би разрешила подобно нещо, но този химик притежаваше удивителна способност да успокоява. „Може би въобще не е химик, а лекар?“ — мярна се в главата на Мета.

— Успокойте се — повтори още веднъж химикът-лекар. — С вас нещо не е наред. Но вие много ми харесвате. Аз ви желая!

Преходът беше толкова неочакван, че даже пирянската реакция не помогна на Мета. Т.е. помогна й — тя успя да счупи едната ръка на „химика“ едва след като пръстите му, мигновено станали железни, се впиха в плещите й и скъсаха скафандъра заедно с бельото под него. А докато счупената му ръка висеше под абсолютно невъзможен ъгъл, другата продължаваше да я стиска все така силно. Мета не успя дори да се учуди, тя просто трябваше да го удари по лицето.

Странно беше това лице. Юмрукът й пропадна в него, като оплеска всичко наоколо със зеленикаво желеобразно вещество.

Дори привикналата на всичко пирянка в този момент усети пристъп на гадене. Но желязната хватка най-сетне отслабна и младежът, по-точно това, което остана от него, рухна на пода.

„Андроид“ — досети се Мета и тъй като не бе общувала отблизо с кой знае колко андроиди, бе доста шокирана от станалото, та предпочете да изскочи в коридора и да се втурне към първата отворена врата.

Тя се оказа врата на оръжеен склад. Нямаше време да разсъждава върху смисъла на подобна случайност. Бързо си намери нов скафандър с висша защита и половин дузина различни пистолети за всякакви ситуации. Любимата й пирянска конструкция липсваше, но пак не беше лошо. Преди да излезе в коридора, Мета си помисли, че това може да е капан и бързо намери резервен изход от помещението.

Но точно там я чакаше засада. Е, какво пък? Та те още не знаеха с кого си имат работа! Живи, т.е. функциониращи врагове Мета не оставяше след себе си. Докато си пробиваше път през лабиринта от преходи и зали, тя по-скоро интуитивно, отколкото логически, се опитваше да се движи все напред и надясно. Почти на всеки завой я пресрещаха роботи. Някои бяха въоръжени и откриваха огън, обаче едва когато вече бяха улучени, така че куршумите им не стигаха целта си. Мета се носеше към свободата си като куче, доловило миризма и водена от някакво шесто чувство. Което също си беше кучешка черта. А миризма наистина имаше — в стерилно неутралния въздух все по-отчетливо се усещаше наличие на озон, морски пари с тънък привкус на йод и едва доловим през лютивия дим от изстрелите аромат на свежа зеленина. Тя беше на верен път и сразяваше наляво и надясно андроидите, така че наоколо хвърчаха само зелени пръски. Боят в тесни коридори, стълби и асансьори не беше новост за Мета, а интуицията й, както винаги, не я излъга. Стигна до изхода. Не съвсем навън, но още по-добре — излезе в голям хангар, където стояха два еднакви космически катера.

 

 

— И какво мислиш за всичко това? — попита Язон, след като й разказа своята история.

— Мисля, че трябва колкото се може по-бързо да се измъкваме нагоре.

— Да кацнем на външната обвивка и да търсим отвор към космоса?

— Ами, да. Най-вероятно — предположи Мета, — отвор, за какъвто говориш, има един-единствен — този, през който ни вкараха тук!

— И мислиш, че не го охраняват?

— Разбира се, че го охраняват, но сега имаме оръжие. И сме заедно.

— Високо ценя твоята храброст, скъпа — произнесе Язон колкото се може по-сериозно. — Но какво ще правим, когато се окажем в открития космос с малки катерчета и гориво, колкото за една астрономическа единица?

— Тогава ще му мислим — заяви Мета решително.

— Съвсем пирянски отговор! — не скри иронията си Язон. — Може би все пак преди това без да напускаме планетата трябва да се опитаме да разберем къде сме?

— От кого? — тъжно се усмихна Мета и погледна Язон, сякаш бе малко дете.

— От доктор Солвиц.

— Знаеш ли… Струва ми се, че тук отдавна няма никакъв доктор Солвиц. Това е една огромна лудница за андроиди. И от тях нищо не можем да научим.

— Възможно е — замислено каза Язон. — Възможно е да си права, макар че в момента говорят емоциите ти. Но разбери, че трябва да се опитаме… — и добави колебливо — например да потърсим голям сериозен кораб. Не може такава планета да няма свой междузвезден транспорт.

— Съгласна съм — кимна Мета, — но големият кораб сигурно е на орбита, а не тук.

Това беше силен аргумент.

— Почакай! — Язон сякаш изведнъж се събуди. — Ама ние още не сме се опитвали да се свържем с орбитата.

— Аз опитах — спокойно каза Мета и Язон за пореден път се учуди на необичайната ситуация. Нещо ставаше с него, щом Мета за кой ли път се оказваше един, даже два хода пред него.

— И какво? — попита той вяло.

— Няма връзка. Радиовълните не минават през скалите, или каквото е там — това го разбирам. Но аз изпращах и псиграми, като захраних своя транслатор от бордовата мрежа на катера. Пси-импулсът също не минава. Представяш ли си какво означава това?

— Трудно! Съществуването на планети с двойна обвивка теоретично се е допускало винаги, но не съм чувал да е открита нито една такава. И затова…

— Какво затова? — прекъсна Мета мълчанието, настъпило след недовършената фраза.

— Помниш ли като ти казах, че там, в степта, нищо не е истинско? Та сега вече разбирам — това е изкуствена планета. Просто нечия гигантска космическа станция. Такива са били строени едно време, много отдавна. Само че не предполагах, че може да бъде с такива размери.

И отново Мета беше с един ход пред него:

— Язон! — тихо възкликна тя. — Нас никога не са ни местили нито в пространството, нито във времето…

Тя не довърши, но Язон вече сам се досещаше: те просто се намираха под ледената броня на астероида — обект 001!