Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (14)

Четиринадесета глава

— Е, стига сте бягали от мен, а? — попита доктор Солвиц, докато като приближаваше към тях и приветливо кимаше.

— Може и да стига — отвърна Язон през зъби. — Какво ни предлагате сега?

— Предлагам да поговорим в по-привична за вас обстановка. Признавам, че съм впечатлен от вашите физически възможности, но…

Язон го прекъсна:

— Не ви съветвам да остроумничите по адрес на умствените ни възможности. Най-вече да обиждате моята дама. Ако наистина се готвите за сериозен разговор.

— Вече разбрах — усмихна се Солвиц. — Да вървим!

Гравитацията тук явно беше изкуствена и беше не повече от половин „g“. Язон забеляза това още миналия път, но тогава не обръщаха внимание на такива дреболии. Сега, след страшното пренапрягане там, във въздуха, беше учудващо приятно да се движат с лека, почти летяща походка.

Стигнаха до близкия гигантски калпак, който миналия път Язон беше счел за радиотелескоп или нещо подобно и като отвориха вратата, се озоваха в тясно коридорче, завършващо с нова врата и асансьор. Привързаността на Солвиц към всевъзможни лабиринти започваше да ги отегчава, но Язон търпеливо премълча и скоро забрави за своето раздразнение, защото крайната точка на маршрута се оказа уютно малко барче за двадесетина човека максимум. Посетители нямаше, а зад плота в полумрака се мяркаше някакъв силует, което навярно беше поредния андроид.

Солвиц любезно ги покани и тримата седнаха. Силуетът веднага напусна мястото си и се приближи до тях. Наистина беше андроид, истински робот с неподвижно лице на манекен. Доктор Солвиц заговори с него кой знае защо на френски. Смяташе, че Язон няма да разбере? Глупаво. Какви тайни може да има в едно ресторантско меню? Явно нямаха намерение да ги тровят, Солвиц поръча множество разнообразни деликатеси, марково вино и коняк.

— Може ли да си помоля за уиски? — доста безцеремонно запита Язон, също на френски.

Солвиц го погледна с уважение и коригира поръчката си. Сервираха мигновено, но блюдата изглеждаха идеално: нямаше съмнение, че са прясно приготвени.

„Ама и в кулинарията си имат тайнички, но това няма значение — помисли Язон, — още повече, когато си гладен.“

Без да бързат, те пийнаха от чудесното уиски — една от древните земни марки — „Къти Сарк“. Пиха без тържествени тостове, просто за запознанството и едва след като замезиха със стриди от океана на планетата Грублиани, гарнирани с парченца от кастикусийска салата, пристъпиха към разговора.

— Преди всичко — обяви доктор Солвиц, — престанете да бързате. Престанете да гледате глупавите си часовници и да броите часовете и минутите до смъртта. Ще живеете толкова, колкото искате. На моята планета времето тече по-различно, отколкото извън нея. Нещо повече — в състояние съм да управлявам скоростта на всички протичащи тук процеси.

— Преди всичко — отзова се хладно Мета, слушайки не особено внимателно гостоприемния стопанин, — искам да знам, вие човек ли сте или отново говорим с андроид?

— Аз съм човек — спокойно отвърна Солвиц, — но това не значи, че ако още веднъж ми пръснете главата, ще ви напусна завинаги. Съгласете се — доста странно е при запознанство веднага да надникнете да видите какво има вътре в събеседника ви.

— Е, първо, не веднага — възрази Мета. — Доста дълго слушахме вашето бръщолевене в онази зала.

— И второ, начинът, по който сме се запознали, също е доста екстравагантен: отвличането, убийството на нашия приятел, приспиващият газ — съгласете се, че това също не е много приятно.

— Съгласен съм, но нямах друг изход.

— Защо? — запита бързо Язон.

— Ако ми дадете възможност, ще се опитам да ви обясня всичко.

— Какво пък, обяснявайте — склони Язон и се зае да реже вкусния печен малтикорски гущер в мамалига.

— Всичко, което вече ви разказах, въобще не е бръщолевене, а чиста истина. Просто това все още не е цялата истина, затова ви се видя толкова невероятна. Вече доста време мина, откак се върнах от другата вселена. Само че астероидът ми беше извън обхвата на вашите прибори. Аз самият с помощта на неголям междузвезден кораб тип „фантом“ пътувах из Галактиката. Бях на няколко планети, проведох някои експерименти, говорих с хората. Слушах известно време радиоразговорите на вашите спецслужби, изучавах политиката, провеждана от Лигата на Световете. Посветих на това почти четиристотин години и, за съжаление, стигнах до печален извод: Галактиката не е готова за среща с мен. Вашият Специален корпус ме издирва като престъпник. Вашите учени смятат, че придобитите лично от мен знания и открития принадлежат на цялото човечество. Лигата на Световете се опитва да брани интересите на цялото човечество, но аз така и не разбрах какво означава това, след като във вашата (или нашата) вселена всеки враждува с всекиго. С кого конкретно да установя пряка връзка? Официалните организации ми бяха врагове. Оставаха частните лица. Няма да ви досаждам с дългия списък от параметри, по който съм правил своята селекция. Ще кажа само, че търсенето продължи доста дълго. Първата интересна личност беше Ривърд Бервик. Не бе съвсем това, което трябва, но като резервен вариант ставаше. Така избрах направлението на полета си и започнах да се приближавам към Зелената Клонка, като по пътя продължавах обработката на данните. И едва когато астрономите от Консорциума вече ме бяха засекли и бяха вдигнали тревога, компютърът изплю окончателният отговор — беше намерил в Галактиката човек, подхождащ идеално по всички параметри за контакт с мен. Този човек имаше няколко имена, даже прекалено много имена: Ахасфер, Тристан, Гаутама, Баухил, Язон дин Алт…

Язон престана да яде и театрално изтърва вилицата в чинията.

— О, каква чест! — възкликна той и изблещи очи нагоре. — Не мога да го преживея!

Солвиц мълчеше и търпеливо очакваше по-сериозна реакция.

— Доктор Солвиц — каза Язон, след като свърши с маймунджулъците. — Не беше трудно да се досетя, че съм ви нужен именно аз. Но вие така и не обяснихте защо.

— Обяснявам. Вие единствен можете да бъдете пълноценен посредник между мен и тази Галактика.

— И преговорите с цялата обитаема вселена ние ще си водим оттук, седнали в уютно барче, скътано под километров слой лед? — невинно запита Язон.

— Ама не, разбира се! — избухна Солвиц. — Имайте търпение, Язон дин Алт! Закъде вечно бързате с вашите въпроси?

— Стоп, стоп, стоп, доктор Солвиц! — прекъсна го Язон. — Сега когато сам признахте, че съм толкова важен за вас, въпросите ще задавам аз! Ако искам — ще бързам, ако искам — няма да бързам. Сега аз ще дирижирам разговора.

— Добре де — уморено въздъхна безсмъртният учен. — Дирижирайте, Язон.

— Вие разказвате много излишни неща, доктор Солвиц. А на мен са ми нужни отговори по същество. Вашите изповеди прекалено напомнят на маневри за заблуда на противника. От какво се страхувате, Солвиц? От смъртта, от която подобни на вас дълголетници винаги се боят особено? Или за вашите знания? Че те ще попаднат в лоши ръце или ще пропаднат въобще?

— Нищо не сте разбрали, Язон. Изглежда съм надценил вашия интелект. От смъртта не се страхувам отдавна. Но за това — по-късно. А що се отнася до знанията… Да, ще бъде жалко да се загубят, но не това е най-страшното. Най-страшно е да се изгуби контрол над тях. Вие казвате — да попаднат в лоши ръце. А „хубави ръце“ въобще няма! Ръцете на когото и да било са лоши. Повярвайте ми. Знанията трябва да са не в ръцете, а в главата. И най-добре тя да е една-единствена, тогава има надежда за съблюдаване на относителен ред във Вселената и що-годе стабилна власт.

— Значи вие искате еднолична власт над света? — на Язон сякаш му падна пелена от очите. — Колко оригинално!!!

— А вие не искате ли? — атакува Солвиц с насрещен въпрос.

— Дали искам да властвам над Вселената? — Язон съвсем се обърка.

Помисли няколко секунди и отговори искрено:

— Не, не искам. Честна дума, не искам. Винаги съм мечтал да бъда богат, силен и свободен. Но никога не съм искал да бъда най-най, винаги ми е стигало да бъда сам себе си. Навярно в това се състои разликата между нас.

— Навярно — съгласи се Солвиц. — А вие още питате, защо сте ми нужен.

— Сега разбирам всичко — Мета неочаквано скочи, мачкайки в гнева си салфетката. — Този откачен доктор мечтае да завладее целия свят и то с твоите ръце, Язон. Да се махаме оттук!

— О, боже — възкликна Солвиц, — само женски истерии ми липсваха тук. Имаме мъжки разговор, Язон. Не можете ли да ми спестите подобни сцени?

Язон едва успя да спре ръката на Мета, за щастие този път стискаше не пистолет, а с трапезен нож.

— Предупредих ви, Солвиц! Неучтивият тон по адрес на моята дама ще доведе до неприятности. А забележките на Мета са напълно основателни. Благоволете да се доизясните. Няма място за истерия!

— И преди всичко, направете си труда да разкажете защо убихте Троу! — продължи да настоява Мета с едва сдържана ярост.

— О, боже! Струва ми се, вече обясних. Нима не съм?

Солвиц явно печелеше време и Язон, като че ли поддавайки се на номера му, реши да го засече с неочакван въпрос:

— Защо така често споменавате Бога, Солвиц? Това ми напомня една стара история, когато прекалено дълго общувах с някакъв проповедник на име Майк Саймън. Вие да не сте вярващ?

Ефектът беше неочакван. Солвиц избухна в смях:

— Аз, вярващ? Да, вярвам в Бог. Вярвам, че Бог — това съм аз! Та нали аз сам създадох своята планета, ето този свят и ще създам още много други, ако не ми се пречи. Да, Язон дин Алт, аз съм Бог. В мен не трябва да вярваш, с мен просто можеш да си имаш работа.

— Да предположим — меко се съгласи Язон. — И все пак, защо убихте Троу?

— Не защо, а по каква причина. Него го препарираха там, горе. Моята охрана. Те… те вече невинаги се подчиняват на стопанина си. Нали знаете как в древни времена край затворите са развъждали свирепи кучета, дресирани да убиват? Тези домашни животни ставали толкова зли, че се налагало да ги държат в клетки, като диви. Държаните на верига кучета се нахвърляли на всички, даже и на своите стопани… Такива ми ти работи. А вашият приятел Троу прояви прекалена агресивност. Там, горе, не можеш да се държиш така — това е сигурна смърт. Аз се опитах да взема положението под свой контрол, но вие с вашите изстрели едва не развалихте всичко. За щастие, Троу все пак е жив и вие скоро ще се срещнете.

— Вие лъжете — не издържа Мета и отново се наклони към Солвиц. — Човек не може да оцелее след това…

— Почти сте права. Трябва само да се конкретизира какво разбира всеки от нас под думата „човек“.

— И това ли не е ясно? — удиви се Язон.

— Ето виждате ли как странно си говорим ние с вас. Скачаме от едно на друго и в края на краищата нищо не става ясно. Вие просто с магарешки инат не искате да чуете всичко подред.

— Добре, давайте — примири се Язон.

Мета свирепо го изгледа — в смисъл, говори само за себе си и войнствено се извърна към Солвиц:

— Започнете с вашите свирепи кучета, които дори и вас не слушат. Това е особено интересно.

— Опасявам се, че това не е най-подходящото начало за обяснения, Мета — въздъхна Солвиц. — Но какво пък, ще се опитам. На повърхността на моя астероид, замразени в специалната субстанция, която вие нарекохте хиперлед, се намират не просто най-страшните оръжия, изобретявани някога от човек, това са…

Солвиц се запъна, докато подбираше думите, явно посмутен от хазартния блясък в очите на Мета при думата „оръжие“.

— Това е квинтесенцията на злото, от което аз пожелах да се избавя, като изведох смъртоносните устройства отвъд пределите на своя астероид. Но те влязоха във взаимодействие с новите физически закони на другата вселена и започнаха свой собствен живот. Не, те не напираха обратно тук да унищожат своя създател, както вече неведнъж се е случвало в историята на човечеството. Някак мутираха и се усъвършенстваха. Акумулатори на страх, кондензатори на болка, излъчватели на отвращение, биодепресанти и накрая универсалният поглъщач на материя — цялата тая сган започна да се държи непредсказуемо. Успях да ги потопя и замразя в слоя хиперлед. Но това не е решение на проблема, а само жалък опит за отсрочка. Може би именно вие, Язон, ще ми помогнете.

— Може би — каза Язон. — Но затова ще ми трябва доста повече информация.

— Безусловно! — съгласи се ученият с ентусиазъм. — Тъкмо исках да ви я предоставя.

— Сега, веднага? — недоверчиво попита Язон.

— Ама, разбира се! Ето, пушим след хубавия обяд и отиваме право в моята библиотека. Сами разбирате — там няма книги… Впрочем книги също има — в някои неща предпочитанията ми са доста консервативни. От друга страна мога да се похваля — именно аз изобретих нов метод за усвояване на информация. Сигурен съм, че вие, Язон, ще го оцените високо.

Язон улови погледа на Мета, която през цялото време с подчертано внимание следеше въртящите пурата пръсти на Солвиц.

— А цигари имате ли? — попита Язон, като незабележимо намигна на Мета (един вид, аз също съм нащрек и съм готов сменя темата, ако това, разбира се, има смисъл). — Последните ми свършват.

Солвиц щракна с пръсти и андроидът донесе няколко пакета за избор. Язон не избра най-скъпите, а предпочете любимите си синьо-зелени със сребриста лентичка „Стожери“.

Паузата му дойде точно навреме. Бе го обзело някакво лошо предчувствие. Разпокъсаният, набързо претупан и много напрегнат разговор беше завършил прекалено благополучно. Не беше на добро това… И пак тая същата ужасна пура с цвят бордо, като засъхнала кръв.

На планетата на Солвиц тютюнът или миризмата на тютюнев дим имаха някакво особено, мистично значение. Колкото пъти Язон беше запушил, толкова пъти се беше случило нещо извънредно странно. Но той не беше от тези, които вярват в случайности. Винаги беше смятал, че за всяко явление има абсолютно точно научно обяснение, трябва само да се посъбере по-богата статистика и да се вникне по-дълбоко във въпроса.

„Какво пък — каза си Язон. — Да започваме!“

Беше лесно. Не по-трудно, отколкото беше в далечната Касилия да хвърли заровете, само че този път на карта не беше само неговия живот, или даже съдбата на планетата Пир, за която той в онзи момент даже и не мислеше — в този момент бяха заложени на карта животите на милиарди хора.

Язон бавно-бавно, като че насън, докосна с пръстена-запалка крайчеца на цигарата и подръпна от нея.

В този миг целият бар се разтресе от пода до тавана. Столовете подскочиха като изплашени животни, нещо се посипа от лавиците, чу се звън на стъкла и веднага след това — вой на аварийна сигнализация. Взривът беше сериозен. Доста мощен и съвсем наблизо. Но най-странното бе, че доктор Солвиц буквално подскочи от изненада. Разбира се, той може би беше добър актьор, наред с другите си таланти, но не, изумлението и страхът върху лицето му бяха повече от естествени.

„Започна се — мярна се кошмарна мисъл. — Старият Кърк взривява планетата. Предсрочно. Кой знае какво…“

Мета мислеше за същото, но посвоему. Стремително се пресегна над масата, сграбчи Солвиц за гушата и го раздруса във въздуха с обвинението:

— Излъга ни, мръсник, излъга ни! Времето тук течало по друг начин, а? Виждам аз, че по друг начин тече, само дето навън са минали няколко дни! Закъсняхме!

Последните произнесени от нея думи й подействаха отрезвяващо. Очевидно тя съобрази, че още могат да се спасят, щом досега са останали живи. Затова захвърли нещастния доктор с почти изхвръкнали от орбитите си очи и той се стовари като чувал на пода. Притеклия се на помощ барман Язон прати на почивка под масата. Наистина, за това му отидоха два куршума дум-дум.

— Ще намериш ли пътя към външната врата? — попита Мета вече в движение.

— Всичко ще намеря, стига там да има какво да се търси — отвърна Язон.

— Струва ми се, че засега са избухнали не повече от две бомби. Не може цялата планета да се запали едновременно, още повече, че външната обвивка е отделена от ядрото със слой атмосфера, значи ще успеем да изскочим в образуваната пукнатина. Въздушният поток ще ни изхвърли в космоса, а всеки скафандър има кислород за четиридесет и пет минути, както и радиомаяк, по който да ни намерят.

Тя говореше задъхано, докато бягаха по площадките и стълбите, съпровождани от воя на сирените и грохотът на нови взривове.

Язон не искаше да разочарова Мета с разяснението, че ако това наистина са планетарни бомби, няма да успеят да се измъкнат. Той самият бягаше, защото беше свикнал във всички случаи да се бори до край.

Те се озоваха върху светещата вътрешна повърхност и видяха, че там нищо не се случва. Или всичко бе свършило, или нищо не бе започвало.