Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (18)

Осемнадесета глава

Троу помнеше всичко случило се преди момента, в който бяха започнали да го режат. Можеше с подробности да разкаже вледеняващия епизод с блестящия скалпел, но по-нататък се получаваше бяло петно, което много трудно можеше да се обясни, ако се използваха законите на логиката. Дълго време Язон и Мета не се решаваха да му признаят, че са стреляли в главата му с куршуми дум-дум. Но в края на краищата той прие тази чудна информация абсолютно спокойно. Както впрочем и всички останали сведения за обкръжаващия ги свят и произшествията, случили се в него. Младият изследовател нищо не знаеше за небесната твърд, т.е. за външната обвивка, но превъзходно се ориентираше във вътрешните помещения на научното градче, както той нарече тукашната територия. Въпросът за това, къде се намират в чисто физическия и даже в географския, по-точно в астрографски смисъл, Троу смяташе за съвсем безпредметен. Всичко наоколо той считаше за някаква виртуална реалност, за комплекс от образи, внедрени много дълбоко в съзнанието им. В светлината на такава хипотеза възкресяването на човек с взривена глава не беше чудо, защото и скалпелът беше въображаем, и изстрелите — неистински. Ако щете — всичко това може да бъде наречено лъжлива памет!

Язон и Мета отново му разказаха своите приключения и особено подчертаха направените изводи. Троу отново ги изслуша внимателно, но не промени мнението си.

— Значи, Троу, излиза, че и нашето пътуване с „Арго“ към Зелената Клонка също е грешка на паметта?

— Не — каза Троу, — ние действително долетяхме дотук, но след това сме били подложени на мощно психовъздействие. И сега не сме способни да отличим илюзията от реалността. В нашите мозъци са разместени всички критерии за оценка. Разместени са по някаква сложна схема, без която не бихме могли да възстановим в предишния вид концепцията на мисленето си. Такива ми ти работи… — резюмира тъжно Троу и на Язон му се видя нереално предположението, че младият учен се е побъркал. Засуканите и тромави формулировки Троу обичаше и преди, но сега той разсъждаваше напълно здравомислещо.

— Нима не ти се иска да се измъкнеш оттук? — попита Мета.

— Иска ми се. Но това е невъзможно. Откъде оттук? Може би все още си седим в онази пещера, може би още се мотаем из космоса, а не е изключен и такъв вариант — това изследователско градче да е напълно материално, но да е пространствено локализирано в друга галактика, а може би и в друга вселена. Разбирате ли за какво ви говоря? Няма никакъв смисъл да се пробива с глава стената, когато принципно е непознато това, което ни чака отвън. Всъщност, на мен тук ми харесва — условията за работа са идеални. А връзката с външния свят… Е, рано или късно ще намеря начин да реша този проблем.

— А как ще е с екипажа на „Арго“, Кърк, Ривърд Бервик — продължаваше да недоумява Мета. — Ние сме поели много сериозни задължения.

— Мета, на мен и преди ми беше трудно да говоря с тебе — ти не си учен. Всички проблеми следва да бъдат решени строго по реда на възникването им, иначе ще настъпи бъркотия и резултатът ще се окаже нулев. В нашия случай това изглежда така: на първо място е концепцията, по която е устроен този свят; детайлното изучаване на неговите закони; после — връзката с другите светове и чак тогава — връщането към проблемите на миналото, от чието решаване ни откъснаха: Бервик, „Арго“, спасяването на световете от Зелената Клонка. Следиш ли мисълта ми?

Мета едва ли успяваше, а Язон, макар да разбираше, че Троу формално е прав, чувстваше нарастваща вътрешна съпротива към подобна логика. Троу като че ли не излагаше свои мисли, а говореше по поръчение и от името, известно на кого… Много ясно на кого.

— Ами доктор Солвиц няма ли да ни помогне да решим всички тези проблеми по-оперативно? — попита провокативно Язон.

— Какво доктор Солвиц? — вдигна рамене Троу. — Той е просто един лекар. Излекува ме след онова клане.

„Ето ти тебе на! — Язон едва не извика на глас нещо подобно. — Това Троу ли е въобще? Може би е изкусно измайсторен андроид? Само да не се издам, че се досещам!“

Погледна към Мета. Смътното подозрение се промъкваше и в нейните очи. Трябваше да се предотвратят вероятни неуместни действия.

— Троу, извинявай, но ние с Мета ще се усамотим за малко в банята. Имаме един малък интимен проблем.

— Моля, моля — миролюбиво се съгласи Троу и се настани удобно на дивана, явно готов за дълго очакване.

— Това не е Троу — прошепна Мета, щом останаха сами.

— Мислиш, че е андроид?

— Не, мисля, че е все същият Солвиц.

— Неочакван завой на мисълта — замислено изрече Язон, — чисто женски извод, макар и напълно логичен…

— Той сам каза, че има много тела. Какво би му попречило да се представи като Троу?

— Може, може. Във всеки случай не си струва да оставаме тук прекалено дълго. Всъщност само исках да ти кажа, Мета, не започвай да стреляш преждевременно. Иначе никога няма да разберем кой е тук главният и какво изобщо става.

— Не се тревожи, след тази нощ с мен е станало нещо. Ти забеляза ли, че пистолетът даже не скочи в ръката ми в момента, в който се досетих? Научих се да се сдържам. Аз се научих!

И тя се усмихна като прилежна ученичка, взела важен изпит.

— Приятели — посрещна ги Троу с уморен тъжен поглед, — само не ми казвайте, че там в банята сте правили любов. Вие просто решихте, че аз не съм аз и побързахте да обсъдите възникналия проблем. Наистина тук е пълно с андроиди и аз самият отначало си помислих, че тялото ми вече не е истинско. Още повече, че се свестих не върху операционна маса, а в някакъв странен контейнер. Лежах като гъсеница в пашкул, докато не се излюпих на бял свят. След това порязах кожата си на различни места. Уверявам, ви — тъканите ми са истински, даже кости имам. Наистина, всичко зараства много бързо, но това вече са особености на местната обстановка. Солвиц даже ме уверява, че вече съм безсмъртен. Не бих искал да разбивам черепа си, за да демонстрирам на приятелите си, че вътре има човешки мозък, а не зелено желе биомаса. Засега не съм готов да умра в името на истината. Честно казано, бих предпочел да живея в името на нейната победа. Да имате нещо против?

— По този въпрос — не — каза Язон. — Но ние искаме да се измъкнем оттук.

— Измъквайте се — Троу махна с ръка с досада. — Току-виж, доктор Солвиц ви помогнал.

„О, чернота пространствена! — помисли Язон. — Кой от нас е луд?“

— Колко дни вече си тук? — сети се за важния въпрос той.

Троу се замисли.

— Към петдесет дни, навярно.

— И досега нищо не си успял да разбереш?

— Защо нищо? — обиди се Троу. — Разбрал съм повече от вас.

— Ти дори не си разбрал, че доктор Солвиц е стопанин на този свят?

— Бил е стопанин — проговори Троу многозначително. — Сега е просто лекар.

Това твърдение предизвикваше размисъл и Язон още не беше решил какво да отговори, когато, без да изчаква отговор на лекото си почукване, влезе самият Теодор Солвиц.

— Троу е абсолютно прав — заяви той. — Добро утро.

След това любезно се поклони на всеки от присъстващите.

— Аз наистина съм само един лекар. Е, не съвсем обикновен, разбира се, защото лекувам всичко — и хора, и животни, и растения, даже и вещи. Помните ли как поправих вашите скафандри? А у хората мога да излекувам не само телата, но и душите. Знаете ли къде са вашите души? На някои са в петите им, на други — в стомасите, на някого — в гениталиите, но особено красиво е, когато душата обитава сърцето. Където между другото не е никак уютно. Кръвта се плиска навсякъде, клапани шляпат: шлюп-шляп, туп-туп… — Той надникна в кухнята. — Вие закусихте ли вече? С удоволствие бих изпил чаша кафе сега. Какво седите такива объркани? Хайде да си поговорим по човешки най-после!

Кафето се оказа превъзходно. Проясняваше мозъка и изпълваше стаята с чуден аромат. При такова кафе не вървеше да се карат или да спорят, то искаше просто бавна, приятелска беседа, настройваше те да пофилософстваш, да поговориш за вечното, да убеждаваш събеседниците си в очевидни истини и да се радваш на взаимно съгласие.

Нещо такова се получи, или поне така изглеждаше.

— Господа — говореше Солвиц, пуфтейки с пурата си, вече не плашеше никого. — Ако сте ме слушали поне малко внимателно, сте разбрали, че нито веднъж не съм ви излъгал, просто всеки път съм ви казвал част от цялата истина. Истината не бива да бъде излагана изцяло и изведнъж. Прекалено големият обем от нова информация може да предизвика ефект, по-страшен и от предозировка на силно лекарство. Така че се старах да ви въвеждам в нещата постепенно. За да се окажете, в крайна сметка, способни да възприемете адекватно главната ми идея. Но за всичко си има време. Сега е моментът да ви кажа друго много важно нещо.

Троу слушаше доктор Солвиц с подчертано внимание и драскаше нещо в малък бележник, като че конспектираше лекция. Докато отпиваше на малки глътки от кафето си, Мета не откъсваше поглед от оратора. В очите й се четеше откровено удивление. Тя се чудеше не на ставащото наоколо, а на своите изключително миролюбиви чувства. Язон пък се стараеше да не се поддава на приспивната магия на обстановката и постоянно в очакване на някакъв трик пушеше любимата си цигара, изпускаше димни колелца към тавана, хвърляше от време на време поглед към Солвиц и мислеше, мислеше…

„Ето че се раздрънка. Всичко казано дотук не е било главната тема: нито смъртта в пламъка на гигантския взрив, нито сътрудничеството му при решаване на техническите проблеми, нито пък световното господство в общоприетото му тълкуване. Нещо съвсем друго вълнува загадъчния доктор Солвиц и го привлича в добрата стара Галактика. Ех, да можеше да разбере какво именно, преди старият хитрец да пробута поредната си версия и да обърка нещата още повече! А дали да не се опитам да го изкарам от релси с неочакван въпрос?“

— Аз знам кое е най-важното, което имате да ни обяснявате преди всичко — обяви Язон. — Защо тук винаги става нещо невероятно веднага щом запаля цигара? Кажете!

— О, Господи! — възкликна Солвиц. — Това са изцяло случайни съвпадения! Освен първия път. Внимателно го анализирах и разбрах, че моите кошмарни пазители, които са ви обработвали там горе, са реагирали на тютюневия дим като на миризмата на стопанина — аз винаги съм обичал да пуша. Помните ли как престанаха да ви тормозят, дори ви пуснаха вътре, като ви приспаха за всеки случай?

— Помня. Те наистина ли действат винаги независимо от вас? — искаше да уточни Язон.

— Д-да — забави се само за секунда с отговора си Солвиц и продължи: — Та така. Аз все пак искам да разберете причината за моята неунищожимост и да престанете да тренирате стрелба по подвижни мишени. Имам не просто много тела. Цялата тази планета, по-точно всичко живо върху нея — това съм аз, Теодор Солвиц, лично! И не се опитвайте да намерите някакъв единствен мозък или микродиск, или монокристал, в който уж се пази моят интелект, моята памет, моята безсмъртна душа. Такъв обект в пространствено-локализирана форма не съществува. Моят разум е разпилян, разпратен, размножен из цялата планета — от центъра до повърхността. Да, той е разпределен неравномерно, но това е друга тема за разговор.

Хилядолетия от своя живот отделих за изучаването на човешката природа. Не всичко разбрах, но все пак се научих да пресъздавам хора по предварително записана схема. Не крия, че това стана възможно само благодарение на тесния контакт с технология на друга вселена. И аз установих такъв контакт, въпреки че ми беше страшно. Не, „страшно“ не е подходящата дума. От страха като такъв отдавна се бях избавил. Просто „не трябваше“ да се прави контакт с другата вселена. Ако имате някаква представа от история, знаете за религиозното табу при древните. Много отдавна, наричали подобен контакт „да продадеш душата си на дявола“. Очевидно и в древни времена неколцина са успели да се докоснат до друг свят и това е било под строга забрана, считало се е за страшен грях. Днес ние с вас гледаме на всичко по друг начин, но мисля, че разните благородни организации от типа на Специалния корпус и сега биха ми забранили да си пъхам носа там.

— Вие смятате, че това е неправилно? — попита Язон.

След официалното встъпване на Пир в Лигата на Световете, като човек, формално облечен в планетарна власт (каква ти планета — седемнадесет хиляди жители), Язон бе допуснат до секретната информация за съществуването на Специалния Корпус. Към всякакви организации за полицейски надзор Язон от малък се отнасяше, както се казва, нежно и трепетно, но галактическият размах на новата спецслужба не можеше да не му направи впечатление. Ето защо, сега той беше готов по-скоро да застане на страната на Специалния Корпус, отколкото веднага да се съгласи с мнението на типичен представител на съвременната самозабравила се наука.

— Полицията може да поставя бариери пред едни или други направления на социалното развитие — назидателно поясни Солвиц, — но да възпрепятства движението на научната мисъл, да ограничава свободния полет на интелекта — това винаги е безнравствено.

Троу кимаше и се съгласяваше със Солвиц с голям ентусиазъм. Язон си позволи за себе си да се усъмни в правилността на това максималистично твърдение. Но не се зае да спори — просто върна разговора към началото:

— И какво? Вие се научихте да пресъздавате хора…

— Да пресъздавам точно! — охотно се отзова Солвиц. — Вие например сте убедени, че седящият пред нас Троу е андроид, защото и двамата сте видели как умира, а възкресяване според вас не съществува. Възможно е да сте прави. Та нали никой така и не успя да даде коректно естественонаучно определение на понятието „андроид“. Юристите дадоха, но за тях по-важно беше да забранят, а не да мислят за абсолютната истина, за Бога с главна буква, за доброто и за злото във вселенски мащаб. А аз ще ви кажа: андроидът, колкото и да е съвършен, не е същество, а е устройство, т.е. нещо, което не притежава свободна воля. Аз се научих да създавам човек! Разбирате ли? Изкуствен, но човек. Древните са наричали подобно хипотетично същество с латинската дума „хомункулус“^[1].

Постигнал тази тайна на природата, аз се издигнах наравно с този, когото древните са наричали Бог, издигнах се над доброто и злото. Убийството престана да бъде за мен убийство, човечеството вече не представляваше уникална ценност, а страданието и наслаждението се превърнаха в абстракции, с които може да се оперира така лесно както с положителните и отрицателните заряди във физиката. Най-общо казано, всички мои компаньони за един миг ми станаха ненужни. Използвах ги за глобалния експеримент по съвместяване на световете и, както вече ви разказах, всички загинаха, като се избиха така или иначе един друг. Можете да считате, че аз съм ги унищожил. И аз смятам така, но, за разлика от другите, не виждам в това грях. Грехът е човешко понятие, а аз вече съм не съвсем човек.

В известен смисъл аз съм събрал в себе си всичко най-добро от убитите от мен приятели. Така ми се струваше тогава — най-доброто. Второ — не без помощта на енергията на другата вселена, аз упражнявам личен биологически контрол върху цялата планета Солвиц, като за целта съм напълнил с изкуствена протоплазма не само роботите-слуги, но и всички движещи се механизми, цялата автоматика, всички компютри… В крайна сметка направих така, че гравитацията и електромагнитните вълни на тази планета се подчиняват на моята воля. До известна степен, разбира се. Трето. Ето вие например, като всички хора, имате пет сетива, е, шест да са. У Язон телепатичните способности са много силно развити. А аз имам — помислете само! — осемнадесет. Осемнадесет сензорни канала ме свързват с външния свят. И след всичко това кажете ми, човек ли съм?

— Разбира се, че не — с неузнаваема интонация изрече Мета, докато Язон и Троу сметнаха въпроса за риторичен.

— Обаче нищо човешко не ми е чуждо! — припомни Солвиц. — Нещо повече, след като получих в ръцете си такава мощ, за която не съм и мечтал, аз ни на йота не се доближих до разбирането на абсолютната истина. И страдах от това като най-обикновен жалък човечец. Прииска ми се да умра. Но дяволът се изсмя в лицето ми като ми напомни, че вече съм не само безсмъртен, но и неунищожим. Наричам дявол другата вселена, така е по-кратко и по-удобно. Имат ли значение думите?

Тогава реших да се върна в своя свят и да търся тук отговорите на всички въпроси. Отвращавах се сам от себе си както никога. Търсех начин да преодолея това чувство и го намерих!

Беше като озарение. Знаете, че в човешкото тяло всички органи са разположени на точно определени места и всички секрети, ферменти, полуфабрикати и работни течности никога не се смесват помежду си. В мозъка такова разделение не съществува. Представете си смес от слюнка, фекалии, урина, кръв, пот и стомашен сок. Всичко това взето заедно е най-точната аналогия на състава на човешката психика. Докато живеем, ние отравяме себе си със собствените си отровни отпадъци. Човекът, кой знае защо, не е отработил система за утилизация на умствените секреции, които са много по-опасни от физиологичните. Представяте ли си колко остро усещах това с всичките си осемнадесет сетива и огромен мозък с размери на планета?! Просто бях длъжен да изобретя система за психическо пречистване. Цялата мерзост, натрупана у мен за хиляди години, аз изведох на повърхността на астероида, а тук, в центъра на този свят, оставих най-доброто, най-прекрасното.

В междинното пространство разположих, така да се каже, материалната база, царството на неживите предмети, своите безбройни лаборатории и изпитателни полигони, андроиди и механични роботи, също така и късче природа, подобна на земната — такава, каквато я помня от своето детство.

— Това е всичко — обобщи Солвиц след кратка пауза. — Сега ние с вас се намираме в тази част на моя свят, където по определение не може да се случи нищо лошо. Затова пък се изпълняват всякакви желания и сладкият миг на щастие трае дълги години.

— Нима в това е смисълът на човешкия живот? — нападателно запита Мета.

— За някои — безусловно — усмихна се доктор Солвиц със своята неповторима тъжна усмивка. — За мен не. Аз просто си почивам тук. Вие, според мен, също. И въобще няма такова понятие „цел на човешкия живот“. Всички имат различни цели. За моята ще поговорим по-късно. А вашата… Кажете ми, често ли се замисляте…

— Чакайте, чакайте! — прекъсна го Язон, опасявайки се да не би милият философски разговор да ги отведе в съвсем друга посока. — Вие не довършихте за тези твари на повърхността. Какво са все пак те? Специално създадени нови видове отбранителни оръжия или, пардон, фекалиите на вашия мозък?

— И едното, и другото. Едновременно, приятелю мой Язон.

— Да допуснем. Обаче тогава нещата ви нещо не се връзват. Оръжия се създаваха в самото начало за защита от вашия дявол, а отделянето на интелекта е станало много по-късно, когато вече сте се връщали оттам насам. Правилно ли съм запомнил?

— Да, но вие не вземате предвид това, че нещата са много по-сложни. Някак си ви мързи да помислите по-задълбочено… Опитайте се! В свят, където числото „пи“ се равнява точно на две, с такава субстанция като времето също стават странни неща. При прехода оттам-насам даже причините и следствията често сменят местата си.

— Тогава наистина не си е струвало да си пъхате носа във вселената на дявола.

Тези думи бяха произнесени от Троу и всички се учудиха. А той добави:

— Аз се отказвам да правя наука в свят, където са нарушени причинно-следствените връзки.

— Напразно — спокойно възрази Солвиц. — Истинският учен от нищо не се отказва.

Язон се усъмни в основателността на този ясен постулат. Доктор Солвиц отново все по-малко му харесваше, но сега главната му задача бе да разбере какви са онези твари на повърхността. И Язон с достойна за целта упоритост връщаше отново и отново техния разговор в нужното русло.

— Значи вие развъдихте върху повърхността на астероида тези гадости и заедно с тях, като със скъп подарък за стари приятели, се отправихте към родните земи. Много благородна стъпка, драги ми Теди.

— Само не ме иронизирайте и не ми проповядвайте морал! — скара се Солвиц. — Първо, аз действително не си представях — и досега не си представям, какви могат да бъдат последиците от срещата на хората с цялата тази, както казвате, гадост. Второ, от елементарна предпазливост залях всичко това с вода и я замразих по най-необичайния начин. И трето, вече ви обясних — отначало моята охрана там, на повърхността, ми се подчиняваше безусловно и едва по-късно започна да се държи… малко така.

— Кога точно се случи това? — бързо попита Язон, усетил, че тук се крие нещо важно.

— Ами-и… — някак странно се запъна Солвиц. — Бях доближил тогава до една звезда…

— До коя именно? — Язон вече беше поел инициативата и сега водеше истински разпит.

— О, боже! Не помня, наистина не помня. Страшно се изплаших тогава, защото от разтопилия се лед се откъсна една черна… не лента като лента, не петно като петно, такова нещо никога преди не бях виждал. То въобще не ми се подчиняваше, беше нещо съвсем независимо от мен и отлетя в космоса. Триста години след това не смеех да се приближа до никоя звезда. Наистина се страхувах. Аз, отвикналият от всякакъв страх, разбрах какво е страх отново. Не исках повече да събуждам чудовищата, отгледани в тъмните недра на моята собствена душа, но по едно време си дадох сметка, че те вече са събудени. По-точно, усетих излъчването. Повърхността на моя астероид започна да излъчва. Отначало много бавно, но процесът стана необратим и неуправляем. Трябваше да викам помощ отвън.

— Защо не я поискахте по общоприетия начин, т.е. чрез радиосигнал?

— Отправях обикновени радиосигнали — отвърна Солвиц обезсилено. — Но това там ги превръщаше в свое дяволско излъчване. А по-късно, когато вие вече проявихте инициатива, аз се изхитрих да отправя насрещна шифрограма. Може би някой вече я е дешифрирал. Молех за помощ лично вас, Язон.

— И сега какво? — Язон започна да осъзнава смисъла на последните откровения на Солвиц, но засега не се решаваше, отказваше да им повярва. — Вие, значи, сте пленник на собствените си фекалии и като не знаете как да ги победите, ми предлагате аз да го сторя. И засега нямате възможност да ни върнете обратно? Така ли да разбирам?

— Нещо подобно — въздъхна Солвиц.

— А не можехте ли да ни признаете това още в самото начало? Срам ли ви беше или какво?

— Не-не, вие просто нямаше да ме разберете…

— Не вярвам — неочаквано каза Мета. — Отново не вярвам.

Солвиц я погледна някак обидено и същевременно злобно. Още секунда и отново щеше да започне стрелба, но в този момент Троу се хвана за сърцето и, прибелил очи, се свлече на пода.

— Боже мой — възкликна Солвиц. — Трябва веднага да му направя инжекция.

— Какво му става?! — буквално изрева Язон.

Той вече едва се сдържаше, а Мета, разбира се, вече беше с пистолет в ръката. Язон неочаквано си спомни, че още нито веднъж не са пробвали пистолетите тук, а като се има предвид, че на това място по определение не трябва да се прави нищо лошо…

— Какво му става, какво му става! — подигра го Солвиц.

Той се суетеше около Троу, допирайки аптечната ту до едно, ту до друго място в непонятна последователност.

— Още не се е оправил напълно, това му става. Нямаше защо да стреляте в главата му и то с куршуми дум-дум! Това ми било приятели!

— И таз добра! Вие собственоръчно и поголовно сте изтребили своите приятели, ако съм разбрал правилно — защити се Язон. — А сега забъркахте и нас в идиотските си истории. Нямате никакво морално право да ни правите забележки на нас с Мета! По-добре кажете кога Троу окончателно ще се възстанови, за да можем да се разкараме оттук и тримата.

— Скоро ще се възстанови той — каза Солвиц, после помълча и добави: — Само се опасявам, че няма да му се наложи да се разкара оттук. Досега създадените от мен хомункулуси можеха да съществуват само в пределите на този свят, в границите на моята енергетическа обвивка.

— А така! — обърка се Язон. — Да не би и ние с Мета да сме нещо като хомонкулуси?

— Не, разбира се — Солвиц като че се разсърди. — Само дето ви направих безсмъртни.

— Това пък защо?

— О, Господи! Нали тайната на безсмъртието може да се доверява само на безсмъртни. Слушайте, Язон, струва ми се, че започнах да се уморявам не само от женските емоции на Мета, но и от вашите детски въпроси. Ето сега Троу ще дойде на себе си и всички заедно ще отидем в библиотеката. Искам най-после да се ориентирате във всичко по реда на нещата. Ще считаме, че периодът на предварителна подготовка е завършен.

И в същия миг, като по поръчка, Троу отвори очи и пресипнало, но ясно помоли:

— Вода, моля ви!