Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (21)

Двадесет и първа глава

Високоскоростният асансьор изнесе Мета и Язон в малката прозрачна кабинка на същата повърхност на планетата Солвиц, където зеленееха гори, плискаше се море, течаха реки, в степите препускаха неистинските конници на неистинския Темучин, а в храстите пълзяха неистински пирянски твари. По пътя към тази промеждутъчна повърхност, те, разбира се, минаха през още един хронопреход. Почивката се оказа малка даже за Мета, а Язон се сгърчи така ужасно, че едва дишаше и буквално изпълзя на свобода пред стъклената врата, вкопчен в нея с отпаднали пръсти.

— Лягай — разпореди се Мета. — Само глупаците бягат до пълно изтощение и докато не паднат. Трябва да дойдем на себе си. Имаме още две-три минути.

— Дай аптечката! — изхриптя Язон, докато вяло опипваше костюма си и удивено констатира, че е облечен с фин панталон, бяла риза и смокинг, а единственото, което успява да открие в джобовете си освен носна кърпа и жетони от казиното, е херметичната капсула, натъпкана с информационни кристали. Как беше попаднала тук? Нали там, в библиотеката, след като прехвърляше нужната информация на най-компактните носители в света, Язон ги бе слагал в капсулата на масата, а тогава той беше облечен в стандартния костюм на космодесантчик. Нямаше време, а и му беше трудно да мисли над такива странни въпроси. Без инжекция на биостимулатора пък — особено трудно. За щастие Мета по някакъв начин беше опазила аптечката си и силите на Язон започнаха да се връщат заедно с проясняващата се мисъл. За пълна яснота му трябваше само да разбере какво ги заплашва и той попита:

— Всъщност Солвиц гони ли ни?

— По всяка вероятност — да. Но ние доста го изпреварваме.

— Какво може да означава това? Нали Солвиц е навсякъде? Всичко живо тук е Солвиц. Как може да бъде изпреварен?

— Дълго е да се обяснява — махна с ръка Мета. — После. Май успях малко по-добре от теб да се ориентирам в това старче. Все пак той ни е лъгал и то доста.

— И какво иска сега? — запита Язон.

— Същото, което и преди — да ни спре, да ни задържи тук.

— На всяка цена ли? — реши да уточни Язон.

— Не мисля — отвърна Мета. — Все пак живи сме му по-интересни.

— Пак добре — въздъхна Язон с облекчение. — Ако сме живи, няма да умрем. Имало е такава поговорка, в някаква приказка го четох.

— Ставай, любителю на приказки! Време е!

До хангара бягаха при добро темпо. Тежката врата послушно се отдръпна встрани, като че ли по команда „Сезам, отвори се!“. Язон не се учуди, защото беше забелязал в ръката на Мета малък дистанционен пулт. Преди нямаха такава удобна принадлежност. И докато се носеха вече вътре в хангара, Язон попита кратичко:

— Откъде?

— Солвиц. Подарък! — също така лаконично издиша Мета в такт с бягането.

— Защо? — попита Язон.

Но отговор не можа да получи. Мета със своето дистанционно вече беше включила двигателите на двата катера, ръмженето и свистенето заглушиха всички звуци и щом Язон се тръшна в креслото, изчака ремъците да го обгърнат плътно и прозрачният калпак да се затвори, за да стартира с всичките тридесет „g“, против които не помагаха никакви стимулатори. Язон скърцаше със зъби, но търпеше. Не само че не си струваше да се опитва да ръководи ръчно полета си, но сигурно това беше и невъзможно. Мета управляваше двата катера така, както неотдавна го беше правил доктор Солвиц. Неотдавна? Или преди много години? А може би все пак вчера? Само че в някакъв друг живот?

Мислите на Язон започнаха да се объркват. След това претоварването спря, защото катерите набраха пределната възможна скорост (точно така — не пределно допустимата, а пределно възможната). Половината външни сензори вече бяха изгорели, втората половина тихо се топеше и размазваше по корпуса. Оставаше само да се надяват, че лейко-сапфиреният калпак в молибденова рамка няма да се завари за корпуса и универсалните катери няма да се превърнат в летящи ковчези за пилотите.

Но Мета, въпреки безразсъдната си храброст, явно беше предвидила подобна опасност, така че нажежените полусфери благополучно се отвориха, а зачервената стомана на корпусите можаха да преодолеят благодарение на ръкавиците на добре изолираните фирмени скафандри от „системата на Солвиц“. Хубави скафандри.

„Благодаря ти, безумно старо докторче, ти беше прекалено добър към нас — мислено се прости Язон със Солвиц. — Благодаря за всичко. Но там, в космоса без твоите грижи ще ни бъде все пак по-приятно.“

Те бягаха към най-близкия светещ купол и Мета тъкмо вдигаше ръка с дистанционния пулт с намерение да отвори вратата към свръхсекретния резервен вакуумен шлюз, когато иззад гърба им нещо проблясна и два куршума дум-дум удариха в стената, оставяйки две дълбоки дупки. Мета, падайки, натисна нужния бутон, вратата се дръпна встрани. В тези секунди вероятно пирянката успя да се преобърне и да открие огън — засега без да се цели, в посоката, откъдето дойдоха изстрелите. Разбира се, нямаше попадения. Язон подкрепи Мета и повтори всичките й действия само с миг закъснение. Със същия нулев резултат.

Ех, прибързано беше да се прощава със Солвиц! Безумният учен все пак ги настигна: или бяха почивали прекалено много, или Мета въобще се беше объркала в тайнствените си сметки. Но едно беше ясно — старчето Теди възнамеряваше да ги задържи. И както показа практиката — на всяка цена! С тях като живи той вече си беше поиграл, смяташе да се поразвлече с труповете им — да си направи от Язон и Мета хомункулуси или зомбита. Интересна задача, достойна за велик изобретател. Но виж, да стреля през всичките хиляди години Солвиц не се беше научил. Сега, когато всички залегнаха, безсмъртният психар можеше да загуби. Защото почетните гости на астероида вече знаеха, че докторът не може да възстановява мигновено тялото си и затова му трябват поне няколко минути. Само че… Какво говореше Мета за временния изход, който ще се затвори, ако закъснеят? А да се атакува е рисковано, пък и няма време! Пак ли провал?

Всички тези мисли като вихър прелетяха през главата на Язон за части от секундата, докато Солвиц скрит зад обгорелите катери, продължаваше да стреля, а вратата продължаваше да се отваря.

Следващият изстрел се раздаде именно оттам. А веднага след това се чу силният сърцераздирателен вик на доктор Солвиц. В рамката на вратата стоеше Кърк с димящ пистолет в ръка, на тридесет метра лежеше Солвиц, впил сгърчени пръсти в разкъсания си гръден кош. Беше жив, разбира се, но в огромната рана се виждаше не жълто или зелено желе, а натурална кървава каша от кости, мускули и вътрешности.

— Защо стреля по нас, Теди? — зададе своя първи въпрос притичалият Язон.

— Не си отивайте, господа, моля ви, много съм зле… — изхриптя Солвиц, без да отговаря на въпроса.

Язон неволно направи крачка към него.

— Назад! — извика ужасено Мета. — Той отново ще те излъже. Трябва да бързаме!

— Този тип искаше да ви убие ли? — делово се осведоми Кърк.

— Да — отвърна кратко Мета, за да не се впуска в подробности. — Благодаря ти, Кърк. Но сега… да бягаме по-бързо. Колкото се може по-бързо! Или ще останем тук за дълго, повярвайте ми!

Тя вече държеше Язон за ръка като непослушно дете. Но непослушните деца явно бяха повече. Стан и особено Арчи поглеждаха към нея със съмнение. И изглежда не бързаха за никъде.

— Къде е Троу? — попита най-сетне Кърк.

— Троу го няма вече — отряза Мета бързо, отново без желание за подробности. — Ние трябва да се измъкнем през направения от вас люк и то веднага, разбирате ли?! — изкрещя отчаяно Мета.

— Защо? — учуди се Стан.

Но този въпрос беше последен. Живият мъртвец доктор Солвиц с изсипващи се в движение вътрешности скочи, сграбчи пистолета си и се опита отново да открие огън по цялата компания. Кърк стреля и ръката на нападателя отхвръкна. Нови аргументи никой не поиска. Петимата пъргаво скочиха във вакуумния шлюз. Вече бяха изрязали повторно израстналата многослойна броня и се качваха в десантния катер, когато от отвора бавно започна да се измъква познатият хищен черен език.

— И това дочакахме! — сърдито промърмори Мета и даде такъв старт, какъвто само тя умееше.

Язон вече не се оплакваше от нищо, само Арчи изстена от рязката болка на претоварването.

— Науката иска жертви — язвително каза Кърк.

Откъде пък знаеше той тази поговорка? От кой друг, ако не от Язон…

А в екраните за заден обзор отчетливо се наблюдаваха траекториите на всички мислими и немислими заряди и снаряди, които Кърк с наслада изсипваше върху черната аморфна гадост. Накрая прекратиха обстрела и остана само облак течен хелий, който покри пламтящата яма.