Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (25)

Втора глава

Когато напускаха джунглите, вече валеше. През последните години времето на Пир ни най-малко не се беше променило. А и от къде на къде? Ъгълът на наклон на планетната ос е нещо доста постоянно. Тихата ясна вечер бързо преминаваше в нощна гръмотевична буря, а в интервалите между гръмотевиците се чуваше как глухо ръмжат далечните вулкани. Архипелагът, в чийто център пирянците навремето бяха направили печално знаменития ядрен взрив като опит да унищожат врага веднъж завинаги, днес целият беше потънал под водата. Затова пък сеизмичната активност на планетата като цяло леко се беше понижила, а в Отворения много рядко се усещаха съвсем слаби подземни трусове. Все пак мястото на града не беше избрано случайно.

Но сега, когато яростните пориви на вятъра хвърляха върху прозрачния купол на универсалния катер цели потоци вода, а ужасяващо близките мълнии отклоняваха автопилота от курса, на Язон му се стори, че даже неживата природа на Пир умишлено се опълчва срещу тях. Последното приключение го навеждаше на тази мисъл. Той, разбира се, извади игличката от крака на Мета и прибра в пластмасов контейнер за подробно изучаване в лаборатория, а шиломета, (както понякога за краткост наричаха шипокрилия игломет) за всеки случай взеха със себе си, като внимателно опаковаха обгорялото телце в плътен херметичен чувал. Но странната болка в раненото коляно не утихваше, макар че Мета веднага си бе направила пълен комплект инжекции… При това нейният организъм и без друго имаше повишена съпротивляемост, след като на далечния астероид безумният доктор Солвиц я бе удостоил с ваксината си за безсмъртие. Въпреки всичко кракът й започна да отича.

„Това е нещо принципно ново. Нашето обикновено оръжие е безсилно!“ — пулсираха в главата на Язон страшните фрази, изречени някога от Бручо. Старият лекар не само беше записал своето „бълнуване“, но и с помощта на Накса го беше изпратил в ефир. Съобщението бе пристигнало на планетата Щастие и много пирянци отлично помнеха това спешно повикване, този вопъл на отчаяние през цялата Галактика. Хвърлиха се на помощ в почти пълен състав. Но закъсняха. Всички оцелели бяха прибрани от разрушения град и бяха откарани на планетата Щастие.

После пирянците се върнаха обратно, за да започнат нова битка. И за няколко години постигнаха много. За пръв път от момента на колонизацията на тази дива и необуздана планета населението й започна да се увеличава. Жителите вече не се страхуваха да се интересуват от своята история, всички древни табута бяха отменени, като че потъваше в миналото даже делението на „боклукчии“, „говорители“ и „другопланетци“. По примера на Язон пирянците предприеха плахи опити да установят истински контакт с планетата. На мястото на въоръжения неутралитет и временното примирие дойде търсенето на откровено взаимно разбирателство.

Въодушевен от всички тези промени и от своята поредна победа над мрачния астероид на доктор Солвиц, долетял от друга вселена и заплашил човечеството на обитаемите светове, в Язон пламна надеждата да разгадае самата същност на тристагодишната трагедия на Пир. А неговият нов приятел от световете на Зелената Клонка, астрофизикът Арчи, пристигнал от Юктис, издигна още десетина нови хипотези и много помагаше на Язон в търсенията му. Голямата научна програма, разработена от най-добрите специалисти на Галактиката, макар и бавно, се осъществяваше доста успешно.

И както често става, всичко рухна изведнъж. Заредиха се неприятности: първо безумната шифрограма от Бервик, оформена в негов стил на разкошна холография-бланка на Специалния Корпус; зловещата игла с непонятен произход и действие; рязкото влошаване на времето… Какво ли още ги чака? Кой знае! Но Язон имаше предчувствие. Някакво неприятно, такова… и не просто интуитивно очакване на удар — по-скоро шесто чувство — не по-малко сигурно и реално от първите пет, защото неговите телепатични възможности можеха да бъдат обяснени научно.

Мета не стенеше, когато Язон я качи на гръб и почти на бегом я пренесе от площадката за кацане до входа на болницата. Само скърцаше със зъби, докато тримата извикани по радиото медици я наместваха върху носилката. Даже се бе опитала да върви сама и единствено по очите й, които неочаквано от сини бяха станали черни — само зеници, можеше да се разбере колко я боли. Въпреки всевъзможните обезболяващи препарати с общо и локално действие.

Операцията направи лично Тека, който сега беше считан за най-добрия хирург на планетата. Асистираше му опитният Бручо. Те отвориха отока и бързо се добраха до причината. Разбира се, това не беше обикновен шип, а игла с „отделяща се бойна глава“ — така я нарече Бручо, след като внимателно изучи двете части — „ракетоносителя“, доставен в контейнера от Язон, и същинската „глава“ — микроскопичен, но много мощен магнитен генератор, който въздейства върху структурата на човешкия организъм не на клетъчно, даже не на субклетъчно, а на молекулярно ниво. Затова никакви антибиотици и други лекарства не бяха успели да смекчат действието на тази миниатюрна адска машинка.

Когато генераторът беше отстранен, Мета веднага се почувства по-добре и кракът й започна да се оправя, естествено, по-бързо отколкото на други хора. Бручо и Тека вече знаеха за тази нейна особеност, проявила се след заточението й на астероида Солвиц и не се учудваха. Обаче даже на тях не им стигаше научна смелост да допуснат, че степента на възстановяване на тъканите ще достигне сто процента. Това значеше да допуснат съществуването на онова същото безсмъртие, което беше изобретил безумния доктор и което Язон, Мета и Кърк, съгласно твърдата уговорка с Ривърд Бервик, държаха в пълна тайна. От всички освен от Рес, разбира се, който бе станал член на тайното общество много преди тях.

Мета спеше в стаята за реанимация, когато Язон влезе в операционната и попита Бручо, който си сваляше ръкавиците и бършеше едрите капки пот от лицето:

— Кажи, това същото ли беше?

Всички висши ръководители на Пир вече бяха в течение на страшното откритие, направено от медиците, защото бяха следили операцията по визифоните си, а освен това Тека беше коментирал с най-големи подробности.

— Не точно — отвърна Бручо, — но като цяло — да. Така или иначе успях да съживя в паметта си онзи кошмар. Фантастичният вид на тази игличка очевидно разбуди в мозъка ми някакви паметови сектори, които до този момент са били блокирани от амнезия. Спомних си ясно, че не съм бълнувал. Знаеш ли какво видях тогава, Язон? Дай ми една цигара.

— Пирянец да пуши? — не повярва Язон. — Това е нещо ново!

— Сега всеки ден има по нещо ново — промърмори Бручо, запали и отметна ръка като страстен пушач. — Аз съм много стар пирянец, освен това и хирург. Моите физически данни вече едва ли ще повлияят на съдбата ми, а никотинът добре успокоява нервите. Казвам ти го като медик. Но не ставаше дума за това! — сепна се той. — Слушай какво видях тогава. Няколко от нашите приятели загинаха от изстрели на наши пистолети. Сам разбираш, стават такива работи в стихията на боя: и рикошети, и заблудени куршуми, и дори стрелба по своите. Кой ли би се учудил. На моята операционна маса и преди бях оперирал такива ранени. Но този път имаше три попадения подред и все точно в сърцето. Тъкмо бях започнал да мисля, че между нас се е появил безумец или предател. Но след това се вгледах в стрелящите на бойното поле и видях как старият закален в битки Вонг улучва нападащ рогонос, а куршумът се връща и убива (!) моя най-добър приятел. Това се случи няколко секунди преди мига, в който бях зашеметен от взрив, бях погребан под руините на града. Спасителни развалини, както се разбра после…

Бручо замлъкна.

— Всичко това си спомних едва сега. Разбираш ли, Язон, още тогава те се бяха научили да спират и да пренасочват куршумите. Разбира се, не всеки от тях го може — тогава щеше да ни е спукана работата. Но изглежда, когато се премине някакъв праг на ненавист, телепатичното поле придобива свойства на отразяваща повърхност. Така мисля.

— И в какво виждаш аналогия с днешния случай? — не разбра Язон.

— В това, че те така или иначе са започнали да използват нашата техника. Отначало куршумите просто летяха назад, а сега е следващият етап — от нашия собствен метал те са се научили да правят свое оръжие.

— Но това е прекалено невероятно! — на Язон не му се искаше да повярва в подобен кошмар. — Може би това не са животни? Може би някаква друга, разумна сила се изявява чрез тях?

— Може да се поразсъждава върху вероятността такава разумна сила да съществува — войнствено присви очи Бручо и сложи обратно в кобура изскочилия си пистолет. — Но все пак това са си животни, Язон. Виж, докато Тека подготвяше Мета за операция, успях да изследвам вашето печено таралежче. В него бяха останали неизползвани още три такива смъртоносни заряда.

— Но как може жив организъм да има в себе си органи от метал? — попита Язон отчаяно.

— Не може — усмихна се Бручо. — Но има.

В операционната се установи напрегната тишина. Започна да се чува даже струйката вода в умивалника, където Тека си миеше ръцете. Някъде откъм улицата проникваше тиха приятна мелодия.

„Ето ти наистина белег на новото за Пир време — помисли Язон. — Суровите бойци от Света на Смъртта вече обичат музика, четат стихове, окачват картини в домовете си.“

— И какво ще стане сега? — попита той на глас. — Отново ли губим?

Характерният звук на изскачащи пистолети се разнесе от двете му страни. Тека и Бручо реагираха еднакво и синхронно. Каквото и да го правиш пирянеца, такъв си е! Не трябваше да произнася на глас толкова обиден въпрос. Но Язон беше твърде разстроен, за да се контролира. За щастие мина без стрелба, само с напрегнати мускули и гневен блясък в очите. Накрая Язон виновно поясни:

— Засега не виждам никакво задоволително решение на възникналия проблем. Планетата Пир сякаш през цялото време е на крачка пред нас. Ние й кажем дума, тя на нас — десет!

— Разбирам те, Язон — Бручо, някак трудно процеждаше думите през уста. — Аз също не знам отговора. Засега. Но мисля, че трябва да обсъдим всичко това заедно с Кърк и Рес. А и Мета няма да е излишна. Нека се събуди и да каже тежката си дума.

— Прав си — можа само да каже Язон.

На него, като на Автор на първия мирен проект на Пир, му беше много болно да вижда как пред очите му се рушат надеждите, появили се с толкова труд и любов. Рушат се тъкмо сега, когато по улиците зазвуча музика, рязко спадна детската смъртност и смъртността въобще, когато малките пирянци в по-голямата си част израстват до зряла възраст и у тях вече се появяват най-нормални мечти за космически полети. И именно сега, някой или нещо им нанася нов, съкрушителен и подъл удар!

Съвещанието бе много кратко. Не приличаше даже на сутрешна оперативка в голям завод, където всеки бърза да стигне работното си място, за да не изгуби ритъма, да не наруши бодрата нагласа на операторите в цеха. По-скоро напомняше на спешен военен съвет по време на кратко примирие между две отчаяни атаки. Никой не предложи нищо ново. Да изучават, да се сражават, и ако трябва — да умрат — така накратко може да бъде резюмирана първата част от изказванията. Втората част откри, за учудване на всички, самият Кърк. Той се изправи и заяви следното:

— Струва ми се, че е дошло време просто да напуснем планетата Пир, всички, до последния човек. Веднъж вече опитахме с отстъпление като тактически ход. Но тогава все пак останаха Накса и неговите хора. Това беше нашата грешка. Сега трябва да проведем чист експеримент: Пир без хора! Още повече, че имаме къде да отидем. Мутациите на бойните организми ще спрат и те ще загинат от само себе си. Тогава ще се върнем.

Отвърна му стъписано мълчание. После заговори Рес:

— Не съм съгласен. Не трябва всички да се оттегляме! Това ще бъде пълна капитулация. Не бива да си правим илюзии. Това няма да е хитрост, а глупост. Дори отделен човешки организъм може да противостои на тукашната природа, но ако оставим без контрол непонятната за нас флора и фауна, с отказа си от действие рискуваме да позволим превръщането на планетата Пир в нов астероид на Солвиц, само че по-голям. Враждебните на човека твари ще покрият цялата повърхност, ще създадат силово поле и вече никой от нас няма да може да стъпи тук. Не знаем колко време ще им трябва за това. Невъзможно е и да предположим с какво случилото се ще се превърне в заплаха за останалите светове. Но рискът е огромен! Уверявам ви.

Изглеждаше невероятно, но в хода на спора Кърк и Рес си някак бяха разменили ролите! И това направи подтискащо впечатление на Язон. На останалите като че ли също, но те се стараеха да не издават чувствата си и поради това избягваха да се поглеждат един друг в очите. Вторият след Язон другопланетец, Арчи, допуснат в светая светих на планетата Пир — кабинета на Кърк по време на толкова важно съвещание, си траеше, разбирайки добре, че всяка неточна дума може да стане последната му въздишка в тази стая. Ще му се размине леко, ако просто го изхвърлят през вратата…

Само Язон се опита да изкаже особено мнение, като сумира всичко чуто през последния час:

— Да се напуска планетата, разбира се, не бива, но трябва да засилим мерките за безопасност не двойно и не тройно, а десетократно. Програмата за научни изследвания не да се закрива, а да се активизира. Между другото, новите данни сами по себе си значително катализират нашето разбиране на самата същност на пирянските процеси. Не се опитвам да ви утеша — това наистина е така. И в края на краищата…

Язон не харесваше изказването си. Усещаше, че бълва някакви празни, излишни думи. Е, да, печелеше време! Просто не бе измислил обяснение за приятелите си пирянци за причината, поради която трябва незабавно да потегли на път в такъв тежък за цялата планета час. Сам разбираше, че някъде в центъра на Галактиката, където го чакат особени чудеса, пак ще решава все същите проблеми на Пир. И ще намери към тях оригинален, нов и неочакван подход. По стария начин проблемите на Пир не можеха се решат. И бе безсмислено да стърчат тук, тъпо да отхвърлят версия след версия, дали Солвиц е донесъл отнякъде „енергията на злото“, или да „лекуват“ планетата според последната медицинска теория на Арчи, според която телепатичната връзка между пирянските организми е обикновена инфекциозна болест, чийто причинител може да се открие и унищожи. Всичко това е безсмислено, мислеше си Язон, нужен е нов, мощен импулс отвън!

Но как да каже това на простодушните пирянци, които очакват от него, сякаш е вълшебник, бърз и правилен отговор на всички въпроси — тук и сега?…

— И накрая — продължаваше Язон, — ние трябва да опитаме на достатъчно голяма площ криогенния метод. Да, това е скъпо. В известен смисъл това е отлагане, а не решаване на проблема. Рискуваме да променим климата на планетата, но в края на краищата замразяването на най-активните точки…

Изглежда и най-несъобразителните му слушатели започнаха да разбират, че това съвсем не е „в края на краищата“. Криогенният метод беше едно от множеството разумни, но отдавна обсъдени и отхвърлени предложения. Язон явно смяташе да каже нещо съвсем друго. Смяташе. Но не успя.

Спасителен сигнал за аварийно повикване прекъсна съвещанието, изпаднало в задънена улица, и въпреки краткото си времетраене, успяло да измори всички като многочасов диспут.

Даже фактът, че Язон дин Алт е във връзка с непланирано кацане на космодрума на другопланетен гост, който по данните на диспечера е изплувал от кривопространството в опасна близост до планетата — дори такава дразнеща информация не удиви или възмути никого, дотолкова в подходящ момент дойде повикването, което избави всички от мъчителната неловкост.

А гостът се оказа толкова нахален, че без да обръща внимание на предупрежденията от космодрума и без дълги предисловия приземи своя лек междузвезден кораб на малката свободна полоса в сянката на гигантския Арго. Линкорът вече втора седмица стоеше на стенда за пълна профилактика. Площадката за кацане в този нощен час както винаги гъмжеше от не особено симпатични животинки, които веднага насочиха отвратителните си зъбати муцуни, ципестоноктести крила и хищни пипала с вендузи, особено впечатляващи в мъртвешката светлина на пирянските луни. Но гостът беше в скафандър с висша защита. Той невъзмутимо отвори люка и тръгна към неотдавна построеното красиво здание на космодрума, като че гъмжащата наоколо сган му беше позната от ранното му детство на истински пирянски говорител. А безоките твари като че наистина усетиха свой, защото практически не се нахвърлиха нито върху човека, нито върху току-що кацналия кораб, още топъл от навлизането в атмосферата.

Язон пристигна на космодрума през подземния тунел, по който сега с помощта на гравитонна техника специалните капсули можеха да се движат със скорост на космически катер. Викаха лично него и той искаше да види пръв кой е дошъл. Това можеше да е много важно. Не забравяше лошото си предчувствие.

Пришълецът отметна назад херметичния шлем, откопча металопластмасовата ръкавица и със старинен жест, приет на повечето планети, подаде откритата си длан за ръкуване. Язон не можа веднага да познае обраслото с брада лице на приятеля си от детските игри — своя млечен брат. За последен път се бяха виждали на планетата Стовер преди двайсет години.

— Екшен! — извика Язон.

— Що, не приличам ли на себе си? — усмихна се посетителят. — Е, здравей.

И веднага премина към същественото:

— Мария, майка ни, ме изпрати да ти съобщя, че умира и преди смъртта си иска да те види, Язон. Затова дойдох. Надявам се, няма да я разочароваш?

— Не, Екшен. Няма да я разочаровам. Разбира се, тръгвам с теб.

Кърк и Рес вече бяха дошли и Язон виновно се огледа при последните си думи. Кърк мълчаливо кимна за разрешение при този внезапен поврат на събитията. („Лети, Язон. Кой би ти попречил?“) Но при това беловласият гигант мислеше най-вече за Пир. А Язон мислеше за нещо свое, съвсем забравил за Света на Смъртта.

„Ето ти! Още едно непредвидено събитие! Всичко наведнъж. Значи така трябва. Ще се наложи да започна пътешествието си към центъра на Галактиката от най-крайната цивилизация на затънтената планетка Поргорсторсаанд. Странно име, но това е планетата на моето детство.“

Досега Язон никога не бе пожелавал да се върне там. А сега изведнъж усети, че иска това.

— Ще летя с теб — заяви Мета на сутринта. — Казах ли, че повече няма да те оставя? Казах. А аз не хвърлям думите си на вятъра.

— А кракът ти как е?

— Ще ми мине по пътя.

— Мета, недей. Скоро ще се върна. И тогава ще полетим заедно. А това е… нещо съвсем друго.

— Не, същото е. Щом ще летим, да летим заедно, където трябва.

— Не разбирам защо. Смятах да взема твоя лек крайцер „Темучин“, за да се върна по-бързо…

— Не — каза Мета. — Ще летим на „Арго“!

— На „Арго“? — учуди се Язон. — Двамата с това чудовище?

— Чувствам, че така трябва, Язон! Повярвай на моята интуиция.

Но той не повярва.

— Стоп — каза Язон. — След всичко, което се случи с нас, се отнасям с голямо уважение към твоя усет. Но в този случай, Мета, той те лъже.

Мета начаса се стегна. За секунди пирянката надделява над любещата жена: май се опитваха да я оскърбят? Пистолетът вече бе в дланта й.

— Мета — Язон нежно я хвана за ръката, рискувайки да му бъде приложена болезнена хватка или нещо подобно. — Не исках да кажа, че ти грешиш напълно. Просто малко пришпорваш събитията. Към центъра на Галактиката наистина ще трябва да летим на „Арго“. С целия му екипаж. Но сега, когато обстановката е толкова е неспокойна, не можем да оставим пирянците без най-мощния им линкор. Нима си престанала да мислиш за родната планета?

Мета го погледна замислено, като че се идваше на себе си от някаква халюцинация.

— Ти си прав, Язон. Ще летим на „Темучин“.